Стоян Илиев, художник: Не съм рисувал Лили Иванова гола!

Бай Дечко Узунов беше бохем

Направих Боян Радев колекционер

Светлин Русев ме свърза с Ванга

Кой е той:

Стоян Илиев е български художник, живописец и стенописец. Работи в областта на стенописа, монументалното изкуство, сграфито, пластики от дърво. Роден през 1934 г. в с. Здравец, Търговищко, Стоян Илиев завършва Националната художествена академия специалност „Живопис“ при проф. Дечко Узунов и учи скулптура при проф. Любомир Далчев. През годините прави десетки изложби у нас и в чужбина, а негови произведения са притежание на редица престижни галерии, музеи и университети в страната. 20 години работи като художествен редактор в сп. „Родна реч“, като междувременно илюстрира много детски книги и приказки. Една от емблематичните му творби е инсталацията „Полюси 84“, която е притежание на НДК.

Ани Романова

- Кога започнахте да рисувате, г-н Илиев?

- Бях на 13-14 години, когато се разболях от бронхопневмония. От село Здравец ме караха в каруца, теглена от коне, в болницата в Търговище. Добре че пеницилинът вече беше открит... Макар че най-много ми помогна мед с някакви билки. Та тогава ми се наложи да седя затворен вкъщи 2 месеца и аз започнах да рисувам. Това беше началото.
- Спомняте ли си първата професионално нарисувана картина?
- Разбира се! Бях учил вече малко живопис и скулптура, когато се прибрах веднъж на село да видя родителите си за няколко дни. Беше беднотия, но пък имаше ентусиазъм и желание за рисуване! Бях събрал малко пари за боички и реших да нарисувам баща си - направих го на фона на небе. Накрая обаче резултатът никак не ми хареса, не се хареса и на баща ми, поради което картината беше „командирована“ на тавана. Веднъж мама слиза оттам, бяла като сняг: „Видях баща ти горе, стои и ме гледа!“. А в същото време той си седеше долу в кухнята... Явно много реалистична е била картината. Но има още една, която е сред първите и която никога няма да забравя - „Разпятието“, бях го направил огромно, а Светлин Русев много го хареса.
- Кога и къде беше дебютната ви изложба?
- Първата ми самостоятелна изложба беше на "Шипка" 6, а от онова време запазих 2 картини. През онези години пребивавах нелегално в столицата, защото нямах софийско жителство, бях под наем... Бях дребничък, беден... Поръчваха ми да рисувам картички, а с паричките от тях се издържах, купувах боички и платна. Картините пък струпвах вкъщи...
- Кои уроци на проф. Дечко Узунов запомнихте за цял живот?
- Няколко са на бай Дечко Узунов: „Не може да има светлина без сянка“, „Трябва да има от всички бои, плюс една повече“, “От единия цвят - много, от другите - по-малко“... Бай Дечко беше много ларж, бохем човек... И ми даваше много свобода. Иначе бях ученик на Любомир Далчев (брат на поета Атанас Далчев, а третият им брат е известен архитект - бел. ред). Той е много голям скулптор, тепърва ще го оценят по достойнство. Него го недолюбваха, а през последните години от живота беше развалил отношенията си с повечето колеги и близки.
- Вярно ли е, че вие сте превърнали Боян Радев в колекционер?
- Да, така е. По онова време Боян Радев вече беше световноизвестен спортист, пишеха за него по вестниците и го показваха по телевизията - вече имаше такава у нас. С него се запознахме, докато чакахме пред кабинета на един големец - той да го моли за квартира, аз - за ателие. После се срещнахме още веднъж, а аз го поканих за кум, защото караше бял мерцедес - голяма работа по онова време! Поиска си картина и аз му подарих едно момиче с птица, а после се запозна с Дечко Узунов и Светлин Русев... Така Боян Радев започна да колекционира.
- Има ли ваша картина, която бихте определили като емблематична за творчеството ви?
- Емблематична - не зная, но най-широко известна вероятно е огромната 25-метрова инсталация, представляваща платно в платното, във фоайето на третия етаж на НДК, която се казва „Полюси 84“. Работих върху нея две години. Тя се състои от отделни картини и портрети на известни наши художници: Митьо Киров, Стоимен Стоилов, Жоро Слона, Емил Стойчев, Борис Димовски, Тома Трифоновски, бай Дечко Узунов, Генко, Павлето, Чапа, Нерон, Сули Сеферов, Величко Минеков, Светлин Русев. Вежди Рашидов - също. Включил съм и свой двоен автопортрет. В цял ръст пък е изобразен Златю Бояджиев. Имах идея да се направи табела с имената на всички тях, защото времето минава, а хората забравят. Но така и нищо не се направи.
- Освен портрети на прочутите си колеги кои известни личности още сте рисували?
- Никак не са малко, но ще спомена само Дора Бонева, Боян Радев и Лили Иванова. Певицата ми я доведе в ателието неин мениджър. Тя седна срещу мен, беше с шапка и непрекъснато гледаше надолу и встрани, криеше се от мен. Но поне я видях на живо и отблизо. Тогава направиха скандален материал, че съм я нарисувал гола! Това е мит! Не съм рисувал Лили Иванова гола! Рисувах я по снимки, които тя ми остави. После картината претърпя няколко „подобрения“ и корекции. Имахме разминавания с Лили - аз исках да й направя официален портрет, а тя - да я нарисувам като самодива. Накрая много хареса картината.
- Някои от картините в „Полюси“-те са повредени, а сега ремонтират НДК. Някой обади ли ви се да реставрирате собствените си произведения?
- Не, никой не ме е търсил. През годините много пъти съм настоявал пред инсталацията да се сложи някаква преграда, за да се пази, но това не се направи. Затова и някои от картините са повредени - просто минал някой и си дърпал, късал парчета ей така - особено от онези картини, които са на по-достъпна височина. Дано преди официалното откриване на ремонтирания НДК да ме извикат да ги позакърпя малко!
- Срещали сте се с Ванга, какво помните?
- Това беше преди 30-ина години. Бях при нея по здравословен повод. Светлин Русев ме свърза с Ванга, а тя ми каза: „Ти си много силен човек, не се тревожи. Всичко ще е наред“. Позна! И наистина нещата се оправиха. Точка по въпроса, защото жена ми не ми позволява да говоря по темата!
- Цензурирани ли са ваши творби?
- Не, но бяха тежки времена! Аз съм свещенически син и на 9 септември татко ми смени имената, за да не пречи в бъдеще на кариерата ми... Не съм цензуриран, защото рисувах жени, плодородие, приказни персонажи, просто избягвах тематични картини. А забраненият тогава Солженицин прочетох благодарение на Генко Генков, който беше мой приятел. Той тайно ми даде екземпляр, а когато го прочетох, се чудех истина ли е това, което авторът пише...
- Какви художници харесвате вие лично?
- Ще отговоря витиевато с моя мисъл: „Не е лесно да се лишиш от много неща, за да създадеш това, което е характерно за теб“. Един Илия Петров или Ненко Балкански рисуват по натура, не могат без нея и това е нормално. Но Дечко Узунов можеше всякак - и не знам кои негови работи са по-интересни - тези, правени от натура, или свободните, по въображение. Ето, Пикасо може да рисува и по натура, и наизуст. В този смисъл не зная кое е по-голямо изкуство. Но независимо как и от кого са създадени, има неща, за които умирам - толкова ми харесват, а други - никак.
- Години наред сте илюстрирали детски книги. Каква е разликата с картинките им в наши дни?
Първата книга, която видях като дете, беше една много луксозна, със сатирични рисунки на Стоян Венев... Помня и една от следващите, в чиито хумористични рисунки се влюбих - тези на Илия Бешков, който бе илюстрирал „Тошко Африкански“... После пък аз започнах да рисувам за книги. Приказката „Двамата братя“, която ми отстъпи покойният вече мой приятел - графикът Румен Скорчев, има осем издания, преведена е на няколко езика! При това - заради илюстрациите, защото текстът е една българска народна приказка. Тогава това беше цяло сериозно направление в книгоиздаването. За книги рисуваха най-големите ни майстори на четката. Бил съм и 20 години художествен редактор на сп. „Родна реч“... А сега, като погледнеш - взели от интернет някакви картинки, сканирали ги и толкова! А това вече не е изкуство!