Дъщерята на революционера Алейда: Забраних лика на Че на чаршафи и очила

Публикувана: 22.11.2017, 15:30 9496 Автор: БД Онлайн

Баща ни се дегизираше, за да се срещне с нас

Коя е тя
Алейда Че Гевара е родена през 1960 г. Носи името на майка си - съратничката на Че от кубинската партизанска война Алейда Марч, която става негова втора съпруга и му ражда четири деца. След малката Алейда идват Камило (1962), Селия (1963) и Ернесто (1965). Алейда работи като педиатър. В България бе по линия на Асоциацията за приятелство България - Куба.

- Алейда, били сте на 7 години, когато баща ви - легендарният Че Гевара, умира. Помните ли деня, в който ви съобщиха тъжната вест?
- Да, помня този ден. Помня и деня преди това. Беше една картина, която се вряза в паметта ми до ден днешен. Мама с гръб към баща ми, а на рамото й брат ми Ернесто е положил глава, беше само на месец. Помня грамаданската лапа на татко, който погали детската главичка. Бях малка, но това се запечата в мен. Сигурно тогава се прощаваше с нас. Иначе самия ден също го помня. Отведоха ме при чичо ми. Той отвори лист хартия и каза, че баща ми го е помолил да ми прочете едно писмо. Прочете го. То беше завет към братята и сестрите ми. Завършваше с думите, че татко е искал да умре в бой и че ние не трябва да плачем за него и че трябва да си помагаме. За нас всички смъртта му беше голям удар. Но когато през 1997 г. останките на татко дойдоха и ние отидохме да ги посрещнем, никой от нас не посмя да се разплаче. Само мама. Тя така и не можа да преживее, че го вижда в една малка кутия. Седем дни тя задържа кутията, сякаш не искаше да се раздели с нея.
- Вярно ли е, баща ви се е дегизирал, когато се е срещал с вас?
- Да, има такъв момент. Една вечер мама ни заведе на вечеря с един мъж и каза, че е приятел на татко. Каза, че е испанец. А той се беше дегизирал. Казах му, че не ми прилича на испанец, и се смяхме. После паднах и си ударих главата. Татко ме взе на ръце да ме успокои и след като се измъкнах от ръцете му, казах на мама, че този мъж е влюбен в мен. Това предизвика бурен смях, а баща ми се натъжи. На другия ден аз разказвах на всички, че баща ми е тук в Куба и е пристигнал нелегално (смее се).
- Как ви възпитаваше майка ви след неговата смърт?
- Без никакви привилегии. Когато в Куба нямаше детско бельо, и ние нямахме. Когато нямаше обувки, и ние нямахме. Раснахме по абсолютно същия начин като всеки редови кубинец от нашето поколение. Мама знаеше, че винаги ще получаваме огромна любов от всички само защото сме деца на Че, и затова ни казваше: "Не можете да отхвърлите тази обич, но я оставете да премине покрай вас. Тя не е за вас. Не се главозамайвайте".

- 50 години от кончината на баща ви, а ликът му е навсякъде. Това дразни ли ви?
- Най-често съм виждала лика му използван за комерсиални цели. В Германия например го използваха за реклама на очила. Пък баща ми само веднъж в живота си е използвал очила, и то защото лекарят е бил сгрешил, казвайки, че му трябват. От друга страна, нямат право да използват образа на баща ми за такива неща. Има един бразилски дизайнер, на когото веднъж му дойде идеята да направи бельо с образа на баща ми. Ако искаш някого на бельото си, сложи си собствената физиономия, защо използваш тази на баща ми? Мога много да говоря за това, винаги се възмущавам от подобни ситуации и затова не позволяваме да използват образа на баща ми по този начин. Не искаме пари, искаме уважение.
- Вярно ли е, че баща ви е носил до сърцето си снимка на Левски, както се твърди?
- Нямам представа. Знам обаче, че три му бяха любимите книги, които препрочиташе - "Капиталът" от Маркс, "Дон Кихот" на Сервантес и "Малкият принц" на Екзюпери.
- Избрали сте професията на педиатър.
- Да. Малко преди да завърша медицина, команданте Фидел Кастро се обърна към всички студенти, които бяхме в последната година на следването, с молба да помогнем на революцията в Никарагуа. Беше 1983-1984 г. В Никарагуа положението беше тежко, атакуваха ги финансираните и въоръжавани от САЩ "контри". Там не достигаха лекари. Но и при нас нямаше достатъчно. Затова трябваше да се включим ние, студентите. Заминахме за там. Аз завърших Хаванския университет по медицина и никарагуанския Централноамерикански университет. Когато заминах в Никарагуа, видях истинската война. Беше много трудно. Представете си - опитвам да спася едно новородено бебе. Ръцете ми са заети и моля сестрата, никарагуанка, да ми подаде инструмент, а тя ми казва: "Докторке, защо си толкова настоятелна, щом Господ иска да си го вземе?". Беше огромен културен шок за мен. Защото ние винаги до последно се борим за живота, да го спасим на всяка цена. След този разтърсващ опит в Никарагуа се върнах в Куба. Команданте Фидел изтегли нас, жените, защото Никарагуа беше под заплахата от интервенция. Мъжете останаха. Това ме караше да се чувствам някак виновна. И затова не останах в Хавана, а отидох в Моа, един от източните ни райони. После в Ангола прекарах две години като лекар, в Еквадор, Бразилия и така.
- С днешна дата как виждате Куба, вярвате ли, че няма да повторите грешките от прехода на Източна Европа?
- При нас няма преход. При нас има социално развитие. Това е друго. Ние не променяме системата. Искаме да я усъвършенстваме. В това е разликата. При нас съзнанието на народа е много важен фактор. Народ с култура, не само универсална, но и политическа, какъвто е кубинският, добре разбира нещата. Трябва да се работи много сред младежта, разбира се. Това е най-важното. И това е в центъра на вниманието ни. Но нашите младежи по принцип са възпитани в много ясна ценностна система. Някои може и да се изгубят по пътя, но мнозинството са добре ориентирани.
- Дъщерите ви с какво се занимават?
- По-голямата - 27-годишната Естефания, е икономистка. Работи в Куба в нейната област - инвестиции в земеделието. По-малката - 26-годишната Селия, е лекарка. И тя е в Куба, наскоро завърши специализация по съдова хирургия.
- България с какво ще запомните?
- Помня първия път, в който идвах тук. Разказаха ми за бригада в Перник, кръстена на баща ми. Тези хора изпълняваха една допълнителна норма за баща ми. И в края на месеца този човек, Че Гевара, получаваше заплата. Тези пари отиваха към международната солидарност. Това беше страшно мил жест. Разбира се, помня и изключително вкусната ви храна - пълнени чушки, сарми, внасяха ги в Куба. Божествени бяха.