Братът на шампиона Сюлейманоглу: Наим издъхна в ръцете ми!

Мухаррем Сюлейманоглу през цялото време се грижи за болния си батко

 

Кой е той

Мухаррем Сюлейманоглу е по-малкият брат на трикратния олимпийски шампион Наим Сюлейманоглу, който почина на 18 ноември в болница в Истанбул. Роден е през 1969 г. в село Птичар, Момчилградско. Също като батко си е спортист. След олимпиадата в Сеул през 1988 г., на която Наим се състезава за Турция, цялото семейство Сюлейманоглу е изселено в югоизточната ни съседка. Въпреки тежката загуба Мухаррем отдели време за кратък телефонен разговор с екипа на "България Днес".

- Добър вечер, господин Сюлейманоглу. Дълбоки съболезнования на вас, на цялото ви семейство и особено на майка ви - госпожа Хатидже. Благодарим, че в този тежък за вас момент отделихте време, за да отговорите на въпросите ни. Грижехте се за брат си Наим в болницата. Вие ли бяхте най-близкият човек на Наим в последните дни от живота му?
- Да, бях непрекъснато до него, откакто го хоспитализираха през септември. Но ние винаги сме били много близки, не само откакто се разболя. От най-ранното ни детство, по време на активната му спортна кариера, та до самата му смърт. Бяхме много свързани един с друг.
- Той ви е батко?
- Да, но сме с малка разлика, 2 години.
- Съществува мнение, че на тежкоатлетите са давани анаболи, без да им бъдат разяснени последствията. Смятате ли, че чернодробното заболяване на Наим може да се дължи на това?
- Не знам за такова нещо. Само едно ще кажа: брат ми беше двайсет и кусур години на върха. Как може да се задържи толкова много време, ако действително са му давали химия?! Наистина нямам представа, не сме разговаряли никога на тема допинг или някакви други съставки. Хайде да сменим темата. В момента такъв разговор е прекалено болезнен.
- Кога Наим се ориентира към тежката атлетика?
- Много рано, започна да тренира още на девет години.
- Професионално?
- По онова време любителски, разбира се. В Момчилград имаше такъв спортен кръжок. А през юношеските си години започна и професионално.
- Заедно ли заминахте за Турция?
- Не, той замина през 1986 година. По време на световната купа в Мелбърн. А нас ни изселиха след сеулската олимпиада. През 1988-а. Тогава Наим вече се състезаваше за Турция.
- Обиден ли сте на България за това?
- Глупости! Тази политика на насилствена смяна на имената, на насилствено изселване беше работа на тогавашния режим. На Тодор Живков, да речем, на комунистите... Не на народа. Не сме обидени, ние обичаме България, там сме родени.
- И в младините си ли бяхте непрекъснато до брат си ?
- Невинаги, след като отидохме в Турция, аз се ожених. Наим през първите 15 години след като замина, живееше и тренираше в Анкара. Докато не престана да се занимава активно със спорта. След това и той дойде в Истанбул.
- Как се разви животът му, след като прекрати състезателната си кариера?
- Продължи да се занимава с тежка атлетика. Може би знаете, беше заместник-председател на международната федерация по вдигане на тежести. Във връзка с това много пътуваше. Известно време заемаше пост и в турската федерация. Целият му живот мина под знака на тежката атлетика.
- Наим признава, че никога не се е женил, но има четири деца...
- Ама те са законни, носят неговото име, бяха на погребението.
- През 2014 г. Наим е споделил пред турско издание, че дълго време не е обявявал публично за съществуването им. Заради социален натиск ли?
- Не, не, няма такова нещо! В големите градове много хора живеят така, без официален брак, и имат деца. Дъщерите на Наим не са някакво изключение. Всъщност три от тях живеят в Турция с майка си, четвъртата е от друга майка, в чужбина. Но не е имало натиск, никой но го е критикувал или гледал накриво за това. Не зная, може би не е искал да им причинява неудобство или стрес. Той не обичаше много да се показва. Странеше от публичността. Възможно е да е имал и конкретни притеснения, че няма брак с майката. Но не ми се е оплакал от някакви негативни реакции. Че някой го е обидил или така нататък.
- Докато Наим беше болен, след това и на погребението дойдоха много представители на турската държава. В същото време България сякаш забрави героя, който й донесе световна слава. Разочаровахте ли ви това пренебрежение?
- Не мога да кажа, че сме били пренебрегнати. Получихме телефонни обаждания от цяла България. С нас се свързаха кметове на много български общини. Спортисти. Говоря за последния месец и половина откакто Наим постъпи в болницата. На самото погребение дойдоха двама български дипломати. Те присъстваха и изразиха съболезнования от името на българската държава.
- В Истанбул вече нарекоха голям булевард на името на брат ви. Очаквате ли подобно нещо да се случи и в България?
- За очакване не знам. Но идеята е хубава. Не е задължително да са улици, булеварди и площади. Може да се кръсти на негово име спортна зала. По-конкретно: в Момчилград се строи много голям и хубав спортен комплекс. Би ни зарадвало, ако общината го нарече "Наим Сюлейманоглу". Когато стане готов, де, той все още е в строеж. И други спортни бази в България също. Но Момчилградско е нашият роден край.
- Доста сте информиран за строителните обекти в Момчилград. Често ли идвате?
- О, да, много често, понякога и по 5-6 пъти в годината. Имам приятели в цяла България.
- А брат ви?
- Той пък още повече! По времето, когато беше в международната федерация по вдигане на тежести. Не само по радостни поводи, в последните години тежката атлетика преживя тежки загуби. Отидоха си много млади хора. Тази година се разделихме и с Иван Абаджиев, треньора на Наим. На погребението му брат ми дойде за последен път в България. А аз продължавам да идвам.