Актьорът Васил Василев-Зуека: Късметлия съм и всеки ден благодаря

В "Посоки" изиграх най-трудната си роля - драматична

Кой е той

Васил Василев-Зуека е роден на 30 април 1965 г. в Сливен. Един от най-известните ни комици като малък искал да става футболист. Завършва Техническия университет в София и се запътва към НАТФИЗ "Кр. Сарафов". Все още студент, през 1990 г. се запознава с Влади Въргала и Слави Трифонов и става част от предаването "Ку-ку", а после "Каналето". През 2003 г. Зуека се връща на екран като водещ в предаването "Господари на ефира" с партньор Димитър Рачков в Нова телевизия. С днешна дата Зуека е от любимите водещи на шоуто "Като две капки вода". Само след дни - на 26 януари, по кината тръгва изключителният филм "Посоки" на Стефан Командарев, в чиято главна роля ще видим Васил Василев.

- Г-н Василев, какво ви провокира да участвате в проекта на режисьора Стефан Командарев?

- Идеята дойде от кумеца ми Стефан Командарев, всъщност аз съм му кум. Досега съм участвал във всичките му филми, защото смятам, че е изключителен професионалист, и "Посоки" също не прави изключение. Първоначално обсъждахме различни варианти в сценария, след това той ми даде ролята на Васил Банов. Вечерта преди кастинга обаче ми се обади и ме помоли да се подготвя за образа на Мишо. Изненадах се, но реших да пробвам. Така и стана работата. Явих се на кастинга и си останах в ролята на Мишо.

- Ролята ви е трагична. Трудно ли ви беше в нея?

- Ролята ми е психологическа реалистична драма. Това е жанрът. Най-трудната ми роля досега. Мисля, че основният конфликт в нея е това, че "искаме", но "не можем". Моят герой, както ще видят хората, очаква едни европари, които обаче не може да получи, защото банковите чиновници го изнудват. Но в действителност това не е войната на банковия чиновник с обикновения човек, а по-скоро за нашата обществена позиция като обикновени хора, за това как ние защитаваме себе си, как можем да се съхраним и за това какво бъдеще на децата си даваме с поведението си. Във филма става дума и за това съзнаваме ли, че ако сме достатъчно силни, можем да съборим всяка власт, която не ни върши работа, съзнаваме ли, че ако изпълняваме законите, тази държава ще цъфне и върже. В България за тези 28 години преход е затвърдена една власт, която всъщност си беше и предишна власт, само че под нова форма - с европейски закони, които, естествено, почти не се спазват. В лентата се поставя въпросът иска ли българинът да промени себе си или не? Но пък и това е филм за надеждата, за това коя посока сме хванали ние като българи, правилна ли е тя, забравили ли сме моралните ценности, на които са ни учили любими хора - любов, вярност, приятелство, да обичаш родината си, за патриотизма.

- Вашият персонаж не е измислен, той е реален герой, нали?

- Да, филмът е по един действителен случай в Бургас от преди години. Знаете ли, животът ми мина в преход. От диктатура към псевдодемокрация. И за съжаление смятам, че това няма да се промени. Няма да се оправим. Песимистично е, но не смятам, че в България тези, които се занимават с власт, искат нещата да се променят. Те не са и в състояние да направят промяната, това разбираме ние от тяхното управление. Искам да кажа, че аз не гласувам, не вярвам в политици. Помня първото ни предаване на "Ку-ку", което бе точно първата година след прехода. И от тогава, да ви кажа, чакам да се случи чудото. Действах, още повече действах, обезсърчих се, за малко да кажа, че се отчаях, но не, не съм от тези, дето се отчайват.

- Т.е. вие не бихте се самоубили като героя си?

- Не бих. Може би ще предприема друга стъпка.

- Бихте емигрирали?

- Не знам. Още не съм решил, но и това също е вариант. Но съм категоричен, че не ми харесва как се управлява тази страна - рибата се вмирисва от главата, както се казва. Когато тя е вмирисана, няма как да е годна за храна.

- Т.е. политиците са шайка, която само се облагодетелства от властта?

- Така излиза. Разбира се, не всички политици са корумпирани и негодни за управление, но повечето са точно такива. Дори смятам, че повечето политици на гребена на вълната не са тези, истинските. Те са само фасада, зад която се крият истинските.

- А те може би не са в България?

- Някои от тях не са в България, да. За съжаление това е отчайващото. Мърдане напред няма. И аз лично не виждам как ще има напредък при условие че, пак казвам, никой няма желание това да се случва.

- Героят ви живее на кредит. А вие?

- И аз живея на кредит, това не е тайна.

- Но не бихте се самоубили като персонажа си.

- Не, това не е начин, начинът е борба. Лесно няма, никой не ни е обещавал, че ще е лесно. Въпросът е друг - с 28-30 години две поколения се смениха, идват следващи и те също са обезсърчени по рождение - защото майка му, баща му, баба му и дядо му не са му дали надежда за по-светло бъдеще. Не са го научили как да се бори. Това са българските проблеми, които ме вълнуват, че няма оправия от тях.

- Добре, каква е толкова разликата между нас и чужденците?

- Всички тръгваме от някакъв критерий - обикновено това е свободата, но разликата между нас и тях е, че у нас законите не се спазват. Нищо друго. Там, колкото и да са корумпирани политиците, се съобразяват с общественото мнение. Това е. И просто един политик, ако сгафи, си подава оставката и никога повече не става политик. В България такова нещо няма. Стотици са вече.

- Ако този филм го видят "европейците" по време на председателството ни на ЕС, какво бихте им казали?

- Те са тези, които не знаят как живеят българите. И е хубаво да научат.

- Защото им показваме друго лице ли?

- Вероятно да. Ето ви един пример - не може шест месеца да се спори с колко да се увеличи минималната работна заплата в парламента, а в същото време политиците да си вдигат собствената заплата и това да им е по-важно. Няма такъв парадокс в света, това минава границата на цинизма, границата на допустимата наглост дори. Само този пример е достатъчен. Не съм убеден, че каквито и примери да се дадат, те ще са в полза на България.

- Откъде трябва да се започне с промяната?

- От най-високо ниво и от спазването на закона. Ако от "най-горе" те не се спазват, как очакват обикновеният българин да спазва законите. Знаете ли, едно време моят професор Илков, Бог да го прости, ни казваше: "Знаете ли, най-лошият враг е мизерията". За съжаление мизерстващият човек, когато няма какво да сложи на масата, той започва да се превръща в жив дявол, той насочва своето мислене, своето въображение и своята енергия в грешна посока. Оттук нататък в България всичко е в грешна посока. От там идват неволите и нещастията, когато докараш един народ до мизерия, той насочва мисленето си в грешна посока.

- Филмът "Посоки" обаче започна своя живот от Кан. Предвиждат му много успехи. Ума Търман също се е изказала ласкаво за него.

- Да, разбрах. Аз не можах да отида до Кан, но гледах видео, в което са записани 15-минутни аплодисменти след прожекцията. Това е голям успех, защото обикновено по тези фестивали не е така. Там дори и аплодисменти в повечето случаи няма, защото след минути започва следващият филм, който те не искат да изпуснат. И това наистина е една много добра оценка.

- През последните години има бум на български филми и сериали, това радва ли ви?

- Разбира се. Абсолютно всичко гледам и се радвам на колегите. Аз самият в момента се снимам в сериала "Полицаите от края на града", който ще се излъчи по Нова телевизия. Филмът е с оригинален испански сценарий, вървял е в Испания преди повече от десет години, има над 9 сезона и се надявам, че и тук ще има успех. Историята е на седем полицаи, които работят в районно управление в краен квартал. Разказва се около семействата на всеки поотделно и казусите, които те решават всеки ден. Нашите герои имат голямо желание да им се случват правилно нещата, но нямат възможности, толкова си могат (смее се).

- Театърът липсва ли ви, колегата ви Малин Кръстев вече е и режисьор.

- Да, той Малин много отдавна пише и аз му завиждам, че успява да го прави. Засега не ми липсва театърът, защото нямам време да се обърна. Това е истината. За моите 52 години в момента ме радва телевизията и това, че мога да се снимам във филми. Осъзнавам, че съм късметлия, и всеки ден благодаря за това, което ми се случва.

Лили АНГЕЛОВА