Сестра Серафима, пазителката на Огняновския манастир: Някои почитат ракията повече от Бог!

Коя е тя

Учителка по литература, монахиня по призвание, сестра Серафима е единственият човек, който с двете си ръце поддържа манастира "Св. Симеон Стълпник и св. Петка Търновска" в село Огняново, край Елин Пелин. Тя пристига преди близо 7 години, като заварва само крушовото дърво, почти рухналата църква и една роза. За няколко години сестра Серафима успява да стегне храма, да направи две езера с лилии и чудна градина, която посетителите наричат "райско кътче".

- Сестра Серафима, какво е положението с манастира, за който се грижите съвсем сама?

- В бедствено положение сме! Болна съм, не само физически. Болна съм и от обидата, че никой не се интересува вече от вярата и нейния дом - храмовете и манастирите. Най-вече държавата и синодът, които са ни оставили сами да се оправяме. Правя всичко възможно в името на Бога и вярата да поддържам манастира, но вече съм стара и сама и не знам как се гледа манастир така, без помощ, освен тази от Бога. Нямам никакви приходи, само разходи. Пари за себе си не искам, затова работя и без заплата. Получвам единствено 130 лева пенсия, като цялата я влагам за нуждите на манастира. Средства са му нужни, за да не се срути храмът. Но както се вижда, само нехайство и безразличие е обсебило хората, което не е добро.

- Какви са належащите проблеми?

- Нямаме вода, колата се счупи, бойлерът и той, ограда също липсва, което улеснява разбойниците и техните постоянни набези. Трябва да се направи баня и тоалетна, както и още две стаи, но просто не виждам как ще стане това. Не мога да направя това сама. Най-лошото е, че няма никакви желаещи за постъпване в манастира. Колкото имаше, дойдоха, постояха малко и като видяха каква мизерия е, избягаха. Имам само един човек помощник. Купувам храна, лекарства, ако, не дай си Боже, се наложи. Нужна ми е поне още една монахиня, която да ми помага. Благодаря на Бога и добрите хора, че преди година успяхме да съберем пари за ремонт поне да оправим църквата, която беше пред разрушение. Направихме и две езера с водни лилии.

- Защо държавата не помогна?

- Няма никоя църква като нашата - Румъния, Гърция, Сърбия, Македония, Полша, Унгария, всички се грижат за своите храмове. Осигуряват храна, дрехи и дори дават минимална работна заплата на послушниците. Само ние сме изключение. Трагично е не за нас, служителите, който сме се врекли на Господа така или иначе, а за вярата на народа. Големите манастири са добре, но малките са жива трагедия. На самоиздръжка сме, а парадоксът идва от това, че тя е невъзможна, тъй като няма никакви приходи. Тоест ние сме обречени! С действията си ние излагаме България, Ботев, Левски. Всичко се е материализирало и меркантилизирало. Всеки иска и говори само за пари. А Христос е казал: "Търсете първо духовното, а останалото ще ви се даде".

Апелирам чрез вашия вестник и читатели, моля ви, който има възможност, да помогне. Не е много, особено ако една строителна фирма се организира и за няколко дни оправи оградата, стаите и водопровода. Става въпрос за изконни ценности и за непреходността на вярата, която ни крепи.

- Има ли интерес към манастира?

- Да, и то голям, тъй като това е единственият манастир на св. Преподобен Симеон Стълпник. За голямо съжаление, както се вижда, не можем да функционираме пълноценно, защото сме постоянно в реставрация. Само в съботния ден приемаме посетители. Когато е топло, идват много хора и всичко са очаровани. С риск да прозвучи нескромно, посетителите ми казват, че това е едно райско кътче. Затова искам, колкото сили имам да го запазя и поддържам, а и това е свято място преди всичко.

- Защо манастирът носи името на тези двама светци и каква е историята му?

- Обителта е още от турско робство. На това място е имало два манастира, съответно на св. Преподобен Симеон Стълпник и света Преподобна Майка Петка Търновска, тоест става въпрос за приемственост. Исторически документи няма, но има редица предания. Легендите говорят, че отпървом манастирът е бил девически, но турците са го опожарили и са убили монахините. Вярва се, че в корените на крушата тук са мощите на една от убитите служителки на християнската вяра. Говори се, че на мястото на сринатия манастир после останала само нива. Преди повече от половин век баба Елена, основателката на сегашния храм, заспива под вековната круша на поляната и й се явява Света Богородица. Тя й казва, че трябва да спомогне за изграждането на манастира отново. Баба Елена съобщава това на собственика на мястото, но той не обърнал внимание. Чак когато гръм убива стадото му, той дава нивата за възстановяване на обителта. Построена е църква и малка къщичка за бъдещите свещени служители. Тук съм вече от близо 7 години. Първо прекарах ток, оправих портата, камбанарията, а с годините и помощта на добрите хора и самия храм, който беше в окаяно състояние.

- Вярва ли българинът?

- Моята констатация е, че на различни места вярата е различна. В този край вярващите са малко и повече се прекланят на ракийката. Докато в Търновско, Петричко, Бургаско са повече вярващи. Звъня и говоря с духовници от висшия клир, за да им обясня положението от първа ръка. Те ми казват: "Защо са ни още манастири? Колкото имаме - толкова." Това не е правилно! Според моето виждане, доколкото имам и откровение свише, трябва всички манастири да са отворени. Това са свети места, те не са изградени случайно и произволно. Тяхната цел е да крепят хората и да им помага и в без това толкова объркания свят. Но ние, българите, сме си странни хора. Неслучайно Ботев е казал: "За тоз народ ли аз си давам живота?", а Левски в тефтерчето си е написал "народ" с три удивителни. Все повече ме наляга тягостното светоусещане, че българинът вярва все по-малко в Бога, че е отстъпник и нарушава все повече заповедите. Това е самоволно опорочаване на ценностната ни система и разбиранията за добро и зло, за морал като цяло. Затова сме на този хал. Но човекът е оцелявал винаги, и то благодарение на вярата.

Христо ГЕНАДИЕВ