Актьорът Антон Радичев: Лекар едва не ме уби

Липсват ми Чочо и Велко, всяка болка изживявам сам.

След толкова роли взимам само 370 лв. пенсия

Кой е той?

Антон Радичев е сред най-търсените актьори в комедийните спектакли на Народния театър. Публиката го обича и от участието му в тв шоуто "Клуб НЛО" от 90-те години. Името му се свързва и с над 40 български филма, в които е изиграл блестящи кино- и тв роли. Миналата година актьорът отпразнува 40 години на сцена, а преди дни започна работа в нова пиеса - "Колко е важно да бъдеш сериозен" от Оскар Уайлд, под режисурата на Бойко Илиев.

- Г-н Радичев, доколко е важно да бъдеш сериозен, за да си щастлив?

- Ха-ха-ха, да ви кажа, аз самият съм много сериозен човек. Но съм участвал в толкова комедийни спектакли и филми, че и сега, като ме видят хората по улиците, ме пипат за късмет и ми се усмихват. Провокирам само весело отношение, което ме радва. Но мога да играя и много сериозни и тъжни роли, в каквито неведнъж съм влизал. Иначе не превръщам тъжните неща във весели, по-скоро изживявам всяка болка сам, не обичам да натоварвам хората около себе си, да си афиширам проблемите.

- Тъжна ли е обстановката, в която живеем днес, повечето българи, както и вие, оцеляват на кредит?

- Да, така е. А само се занимаваме с търкаляне на думички - Истанбулска конвенция, джендъри, глупости. Смятам, че повечето българи са истински мъже и жени, а малкият процент от тези, които не се осъзнават като такива, е някаква аномалия, но това е друга история.

- Радва ли ви, че театрите са пълни, кината – също, с български филми?

- Отдавна се случва това, но мен най ми е доволно, че млади хора идват да ни гледат. И това ме обнадеждава, че не ходят вече в кръчмите, а идват тук. По отношение на киното - всяка година съм на фестивала "Любовта е лудост" във Варна и гледам всичко, което излиза. Има много хубави филми, но има и такива по телевизията български, които не ми допадат. Ето още не мога да разбера защо махнаха "Етажна собственост" от екрана? Толкова хора го харесваха?

- Вие сте от малкото хора с 40 години в Народния театър, как попаднахте в "имперската" ни трупа?

- Взеха ме направо от ВИТИЗ. Моят професор Филип Филипов ме покани в "Деца на слънцето" от Горки за ролята, която играх в изпитния си спектакъл. Когато получих писмото, че съм приет в най-първия ни театър, не повярвах. Реших, че някой е намерил бланка и си прави майтап с мен, затова две седмици въобще не отидох да се запиша. Накрая реших, че все пак е добре да отида да видя какво става, а там се оказа, че съм дошъл в последния ден за записване. Та бързо направих всичко и ето вече 40 години съм тук.

- Гримьорната си делите с Михаил Билалов...

- Ооо, тук на стената пише кои са били в тази гримьорна: Константин Кисимов, Никола Балабанов, Марин Тошев, Любомир Кабакчиев. А сега и Тонката Радичев, който си е момче от махалата, обикновено.

- Как така момчето от крайния квартал реши да кандидатства във ВИТИЗ?

- Доста случайно стана всичко. В продължение на 6 години тренирах лека атлетика и бях стигнал много напред. Ходех по състезания, печелех медали. И всичко свърши, когато си завоювах място за едно състезание в Унгария, но вместо мен пратиха син на полковник, който беше много по-назад от мен в класирането. Моментално напуснах спорта, въпреки че треньорите идваха вкъщи да ме навиват да се върна. Даже се отказах от спортната рота и служих в Суходол в свързочния полк. Станах радист, а след това и началник на радиостанция. След казармата кандидатствах във Варна в Черноморския флот за корабен радист. Отидох да работя в Бургас. Строяхме "Нефтохим". Бърках бетон и носех тухли, а в почивката си тренирах морза. Изпратили писмо да ме поканят на изпит до София, но брат ми се забави да ми каже и за два дни изпуснах изпита. Върнах се в София и кандидатствах във ВИТИЗ. Всъщност, като се замисля, за всички обрати в моя живот е виновна съдбата.

- Съдба ли е фактът, че сте добър импровизатор?

- Ха-ха-ха, честно казано, предпочитам да се придържам към текста на автора. Импровизациите на доста хора им се изплъзват, много са трудни, защото, когато го правиш, трябва да съумееш да влезеш в стила на автора, режисурата и своя образ. Иначе всичко изглежда глуповато.

- Факт е, че сте известен с импровизациите на "Той ще ме цака мене с топла бира", "Къса ми се сърцето" и "Ако бяхме немци, поне малко германци"?

- Ха-ха-ха, колкото до първата реплика в "Оркестър без име", режисьорът Людмил Кирков, Бог да го прости, даваше възможност на актьорите да импровизират. Във филма имам съвсем малка роличка, но с репликите, които вкарах, всички ме помнят и до днес. И сега някой, ако ме срещне на улицата и не се сети за името ми, веднага казва: "Това е този, който го цакаха с топла бира". Другата моя реплика, която влезе в главите на хората, е от НЛО и в общи линии показва сегашното ни дередже. В скеча с Велко и Жоро винаги започвам да се тюхкам с думите: "Непрекъснато ми се къса сърцето".

- Смее ли някой извън сцената да ви "цака с топла бира"?

- Опитват се, ама не им минава номерът (смее се).

- Наричат ви Радичков герой, защо?

- Играл съм в три от пиесите на Йордан Радичков в Народния театър - "Суматоха", "Януари", "Опит за летене". В последната ми дадоха първата национална награда за актьорско майсторство на фестивала на българската драма и театър. Спомням си, че когато играх в постановките по пиесите на Йордан Радичков, той седеше на репетициите в салона. Аз импровизирах от време на време и той ми казваше: "Тони, чакам те горе в клуба след репетицията. Искам да те почерпя, защото ти измисляш думи, за които въобще не съм се сетил." (Смее се.) Той имаше слабост към мен като актьор, а аз го смятах за велик човек. И досега ми става много приятно, когато ме представят, бъркайки, без да искат: "А, ето го Тони Радичков!".

- Когато взимате тази награда, се срещате и с Тато, как мина?

- Ооо, да. В същата вечер около мен бяха само заслужили и народни артисти, аз тогава бях съвсем млад в Народния. След представлението "Опит за летене" се качихме в клуба на театъра. А Живков казал на централната маса: "Къде е онова момче, бе? Той много прилича на мене. И аз навремето играех и поставях пиеси". Колегите ме извикаха. Около него бяха светилата, а аз се бях заврял в кьошенце. Отидох при него и той възкликна: "Браво, моето момче, така се прави". Поговорихме си, потанцувахме - той с една колежка, аз с друга. По едно време вика: "Е, айде да ги смениме". Това беше единственият ми контакт с него и може би съм му станал любимец. Никога обаче не съм искал нищо, въпреки че ми каза: "Ако имаш някакъв проблем, можеш да се обадиш на секретарката, да дойдеш да се видиме, да пиеме по едно кафе". Никога обаче не се възползвах от хубавото му чувство към мен.

- Днес пак ли бихте изпели на политиците песента: "Вашта мама..."?

- Ха-ха-ха, ами да. Тя за тях е писана тази песен. Знаете ли, аз след 89 година много се разочаровах от политиците и въобще от властта. Това обаче не значи, че нямам прекрасни приятели политици.

- Като пенсионер,- мъчно ли ви е, че след толкова изиграни роли,- пенсията ви е 370 лева?

- Ами как не, но все пак аз съм и гост-актьор в Сатиричния театър, в "Искри и сезони", докарвам си допълнително върху пенсийката.

- Това не ви ли изтощава, претърпяхте животоспасяваща операция?

- Да, лекарска грешка едва не ме уби. Направих си операция от херния във ВМА, но не беше успешна. Трябваше да се оперирам втори път и животът ми спаси доц. Васил Каракостов в болница "Св. Иван Рилски". Иначе можеше да ме няма или да остана инвалид. Този човек ме оперира месец след неуспешното вмешателство. След операцията не си тръгваше за вкъщи, стоеше в кабинета си почти по цели нощи и наблюдаваше резултатите от ядрено-магнитния ми резонанс.

- Какво изпитвахте тогава?

- Изтръпваха ми краката, не можех да вървя. Беше трудна операция, защото в 95 на сто от случаите хернията е долу, в лумбалната част, където има само нерви. А при мен беше горе в торса, където е гръбначният мозък. И към него се беше разляла хернията. Казаха ми, че увреждането е старо, може би когато преди трийсетина години тренирах бягане с препятствия. Може да е станало и по-късно, когато снимах в "Записки по българските въстания" и често яздех кон в конната база на Киноцентъра. Тогава падах няколко пъти, но понеже организмът е млад, се е калцирало и съм забравил. Слава Богу, вече съм добре. И още веднъж Слава Богу, че имам страхотни приятели, които не ме оставиха нито за минутка сам в болницата.

- Казахте колегите ви обичат, а простихте ли на Стоянка Мутафова за думите й, че като носач на куфарите на Парцалев сте били и негов любовник?

- Ооо, аз съм християнин, отдавна съм го простил. Нямам проблем нито със Стоянка, нито с Муки. Да са живи и здрави.

- Добре. А липсва ли ви НЛО?

- Липсват ми Велко Кънев и Чочо Попйорданов. Често си мисля за тях, преживявам стари случки със сълзи на очи.

- Дъщеря ви работи със Сталоун и други холивудски актьори, как се справя?

- Да, Кристина завърши кино в Колумбийския университет и след това работи в студиото на Спилбърг. Реши да се върне в България. Не хареса тамошния начин на живот и студенина между хората. Имам и внуци, много съм щастлив.

- А жената, с която живеете - Емилия, с какво ви радва?

- Ами с готварските си умения и с това, че винаги ми седи зад гърба.