Жената на големия актьор - Дора: Сънувам Велко как ме кани на сцената

Сляпата му баба предопредели съдбата

ни, катастрофа отключва болестта му

"Имам сън, който се повтаря. Искам да изляза на сцената, но не успявам да го направя. Велко ме подканя, но аз не мога и не мога! Така сънят завършва. Много ми липсва! А как ужасно ми липсва в театъра - нищо не ме удовлетворява."

Думите са на съпругата на големия актьор Велко Кънев - Дора. Днес се открива изложба "Разгневени монолози", която Съюзът на артистите в България организира в чест на 70-ата годишнина от рождението на големия български актьор, който ни напусна твърде рано преди седем години. Експозицията включва документи, снимки, рецензии, интервюта и отзиви от архивите на Драматичния театър "Стефан Киров" в Сливен, на Сатиричния театър "Алеко Константинов" и на Народния театър "Иван Вазов" - театри, в които Велко Кънев е работил през годините.

"Благодарна съм, че хората не са забравили Велко. Не искам да прозвучи нескромно, но мисля, че той имаше съзнание за стойността си в театъра като актьор. Дори последните дни, когато само шепнеше, ми каза, че съжалява, че не може да даде още на любимия си театър. Той беше животът му", сподели ни Дора Кънева.

С днешна дата съпругата на Велко всяка година чака с нетърпение да отиде в Тополовград, където има фестивал на самодейците, кръстен на името на съпруга й. "Изключително много го обичат хората, и не само там. Това само може да ме радва", споделя Кънева.

Двамата с Велко се запознават в гимназията в Елхово. Тя го забелязва на сцената на самодейния театър. "Оттогава ми е тръпката. Не си спомням заглавието на представлението, но помня как Велко играеше милиционер. Беше неописуемо смешен, но едновременно и тъжен. Играеше естествено, без превземки и измислици за ефект", спомня си г-жа Кънева.

Връзката им започва, когато една вечер Велко върви след нея, но нищо не й казва. Дори не я заговаря.

"На другия ден дойде и ми каза, че ме харесва, но само толкова. По-късно се виждахме в София, защото аз учех в Икономическия институт, а той в НАТФИЗ. Гаджета обаче станахме едва когато той завърши първи курс", спомня си жената до един от най-големите ни актьори в книгата на Димитър Стайков на издателство "Труд" - "И рибите плакаха за Велко Кънев". Когато започват да излизат, актьорът е категоричен, че тя му е "предопределена девойка" още от сляпата му баба. Възрастната жена вместо приказки му пеела песента "Велко дума на Тодора". С умиление Дора си спомня и първата целувка с актьора. Двамата гледат филм на Франко Дзефирели - "Ромео и Жулиета". След прожекцията, разчувствани, се целуват на площад "Възраждане". Изведнъж един милиционер потупва Велко по рамото и започва да ги хока. Заплашва ги, че ще ги отведе в районното, защото се държат аморално. "На следващата вечер пък, като пресичахме Докторската градина, тъкмо почнахме да се целуваме, и изведнъж един познат глас ни сепна: "Какво правите бе, деца?“ Апостол Карамитев. Умряхме от срам", разказва Дора. А учителят на Велко носел кутия бонбони и я отворил, за да ги почерпи.

"Карамитев и Калоянчев му бяха любимите учители. Казваше, че харесва у Калата как не си позволява половинчатости, как героите му се втурват енергично както в бездната, така и в небето. Те са също като неговите герои. Искаше като Калоянчев да е смешен, без да е клоун. Искаше героите му да са толкова крайни, че да изглеждат нещастни и самотни, да стигат до драматизъм. Когато нямаше представление, отиваше да гледа Калата. Сядаше на стълбите в залата като студент и гледаше", тъжна е днес Дора.

Животът й с актьора, който си отиде преди седем години, винаги е минавал в любов. Без изневери, любовници, караници. "Не сме живели в охолство. На брачното подписване в общината се изсипа целият сливенски театър начело с директора Жарко Павлович, а Велко нямаше официален костюм. Юри Ангелов му даде абитуриентското си сако, а аз бях с черно поло и карирана пола. После деляхме апартамент, даден на театъра в Сливен. В едната стая живееше шофьорът на театъра с жена си и двете си деца, в другото ние, а в преграденото трето помещение живееше Юрий Ангелов. Но бяхме много щастливи", спомня си с умиление Дора.

До последния си дъх Велко така и не забогатял от изкуство. "Караше шкодичката си, която бе на 18 години. Дори Чочо Попйорданов се шегуваше с него: "Абе, бат Вельо, аз бях дете и ме водеха да гледам театър, а ти беше с шкодичката. Сега вече сме колеги, а ти пак с нея!", смее се Кънева.

Години по-късно Велко се съгласява да изостави колата и да вземе на старо "Опел". При едно прибиране към София катастрофира на пътя през Владая. С двамата съпрузи е и приятелят му, при когото отсядат в Халкидики, Гърция. Всички се отървават без драскотина, но колата е смачкана и става единствено за старо желязо. Именно след този инцидент според майката на Велко - Кера, се отключила по-късната страшна онкологична болест на сина й.

"Загубата на гласа му бе най-голямата трагедия за него, това бе основният му инструмент за работа. Дори и без глас обаче той продължи да поставя, да се занимава с театър, не се отказа", спомня си за силния дух на Велко Дора.

Според най-добрите му приятели Кънев винаги е бил критичен към себе си. "Не се обичам толкова. Предпочитам мисълта и действието да са насочени към другите. Предпочитам да се раздавам. Така се живее по-лесно. Жаждата за реализация, изпълнена с егоцентризъм, никога не ме е блазнила. Не съм злопаметен и не си позволявам негативизмът да ме завладее", обичал да казва актьорът.

След театъра, той най-много боготворял двете си дъщери и жена си. По-голямата – Катерина, завършва японистика, омъжва се и заминава за Монреал. Марта пък следва икономика в Париж. Омъжва се за французин.

"Много обичаше внучката София. С нея и на море сме ходили, той постоянно й четеше. Слава богу, видя и на Марта първото дете - Алекс-Владислав. Радваше се, че носи първата му буква в името", разказва още Дора. Според нея Велко най-много мислел за бъдещето на внуците. "Казваше - не ми се иска тяхното бъдеще да бъде отчуждеността, самотата и студеното живеене. Трябва да запазим топлотата на човешките отношения, без която се губи смисълът на живота, изчезва надеждата", спомня си Дора Кънева.