Бина Харалампиева, шеф на МГТ "Зад канала": Малин Кръстев избра нашата трупа

Геро е в пика на собствения си талант

Коя е тя

Бина Харалампиева е магистър по режисура за драматичен театър. Работила е в театрите в Смолян, Габрово, Ловеч, Димитровград, Враца. Директор на Врачанския драматичен театър от 1992 до 1995 г. Начело на МГТ "Зад канала" е от 1995 г. Постановките на Бина Харалампиева са награждавани на престижни театрални форуми в България и са играни в Македония, Чехия, Румъния, Израел, Австрия и Германия. В събота след премиерата на спектакъла "Зимата на нашето недоволство", в който е режисьор, Бина бе наградена с най-високото отличие от Министерството на културата - "Златен век" с огърлие.

- Г-жо Харалампиева, получихте най-високото отличие на министерството. Радва ли ви този факт?

- Разбира се. Всяка награда носи радост, признание. Как да не съм щастлива?

- Кога ви грабна магията на театъра?

- Нямам спомен за съзнателно време, в което исках да стана режисьор. Помня, че танцувах, исках да съм артистка някъде 12-годишна, после чух думата "режисьор" и много исках да стана такава, без дори да съм била наясно какво означава думата (смее се). Но винаги съм си мечтала да се споделям, публиката е моят Господ. Защото нищо от онова, което правя, няма смисъл, ако не го покажеш на някой, на хората. Но, да, наясно съм, че не всяка тема, която мен ме вълнува, интересува широка група от хора. Но днешният ни театър се занимава и с това - и с вкусовете на малцинството, и на мнозинството, което е прекрасно. Та на въпроса ви - това, което научих след години за режисьорската професия, е, че тя е вид общуване. Да можеш да говориш, да внушаваш доверие у целия екип и накрая в публиката.

- Имало ли е моменти, когато не сте била разбирана?

- Разбира се. Често ми се случваше на млади години. Аз си имам книги, които ме "чистят", така да се каже, когато имам някакъв вътрешен проблем и ми е трудно да го разреша "от раз". И това се е повтаряло години наред. Едни от тези книги са на Толстой и на Стендал.

- Какво ви подтикна да направите "Зимата на нашето недоволство" от Стайнбек?

- 20-годишен е подтикът ми. Когато той пише този роман, го вълнуват всичките проблеми, които са тъждествени и у нас в момента. И не само въпросът до "вълчия" капитализъм се засяга в него, но и в начина, по който се решават проблемите в една държава. Напоследък забелязвам, че много от качествените хора у нас не пожелаха да платят цената, за да станат успешни и богати. Това ме провокира да направя пиесата. Голяма част от българската интелигенция прави точно това.

- А вие платихте ли тази цена?

- Смея да кажа, че никога не бих я платила, защото има начини, които да те направят значим и без непременно да "преминеш" границата. Има начини да не се откажеш от идеалите и принципите си. Това се случва в моята пиеса - Итън, главният герой, си живее един нормален живот, в който се чувства добре, но всички около него започват да му обясняват как трябва да преследва успеха на всяка цена - жена му, децата, приятелите... А той не е готов да стане корумпиран, да бъде лош...

- С какво Асен Блатечки ви спечели за тази роля?

- Той излъчва особена вътрешна хармония, светъл човек е. И е попадал в тези страсти. Дори когато говорихме, разбрах, че Стайнбек е от любимите му писатели. Ще видите един различен Асен. Всъщност Блатечки е точно типът човек, който носи едно особено спокойно очарование, не е тип "човек амбиция", което го прави много подходящ точно за образа на Итън. Питат ме постоянно - защо харесваш този роман? Защото през годините наблюдавах много хора, които минаха някак "настрани от магистралата", прекрасни хора, които останаха незабелязани. Това бяха хора, които, както казах, не пожелаха да платят безумната цена да станат популярни, да се движат под прожекторите. И Юрий Дачев, с когото от години работя, намери "ключа" да направи тази пиеса не монолногична, каквато бе тя в първоначалния й вид, а различна.

- Стайнбек, който е носител на Нобелова награда, е бил критикуван, че повтаря настроенията от "Гроздовете на гнева" в "Зимата на нашето недоволство", така ли е?

- В някакъв смисъл да, но знаете ли, в това, което нашата пиеса предлага, защото ние правим този спектакъл в България и той има промяна, търсим отговорите в нашия живот, в нашата действителност. Гледната точка е на един човек, който тръгва по път, който не му е по сърцето и през цялото време се убеждава колко му е трудно да стигне до края.

- Това е нещо като "Приказка за стълбата"?

- Така може би прилича, но това е една тема, която немалко от хората на духа през годините са се занимавали с нея. Отговорът, който аз получих за себе си, няма да кажа на глас. Не съм готова.

- Малин Кръстев също ще видим в пиесата.

- Ооо, да. Много съм щастлива да ви съобщя, че той сам пожела да дойде в нашата трупа. Дойде един ден и каза: "Искам да дойда в този театър". Аз преспах една нощ, пренаредих картите и казах - "Идвай". Имаме и трима прекрасни млади хора, които също са част от трупата.

- И Малин, и Геро напуснаха Младежкия театър, за да играят при вас, как си обяснявате?

- Ами как? В Геро, с когото работя вече няколко постановки - открих много страни от актьорския му талант, който не бяха известни досега на публиката. Това тръгва от "Господин Балкански", преминава през "Швейк", "Сирано дьо Бержерак", "Бел Ами", "Двама на люлката", "Ромул Велики"... Той е великолепен актьор и в момента е в пика на собствения си талант, в най-високата точка и е много добре да може да се използва всичко, на което е способен.

- Как се отнасяте към политическия театър, г-жо Харалампиева?

- Имаше време, когато се дразнех, че политици използват думата "театър" от трибуната. Имаше и ситуации, в които толкова смятах, че оскверняват думата, че не мога да изразя какво точно чувствах, но ме беше яд. После си казах, че изкуството да говориш, да внушаваш, да се качваш на сцена, тази професия е толкова висока, че не може аматьори да се опитват да я практикуват. Сега съм доста по-примирена.

- Винаги сте твърдели, че не сме на дъното, защо?

- Мисля, че все пак държавата ни постигна много. Първо, защото минаваме по път, който е абсолютно неотъпкан, никой не е минавал по него. Много страни минаха от капитализъм към социализъм, а обратното почти никой не го е правил. Ние си търсим пътя като всяка една от другите страни, а всяка една има вече абсолютно свои отличаващи разлики. Както навремето различен вид социализъм се построи в различните соцдържави, така и различен вид нова обществена структура се строи сега в момента. Онова, от което ние тръгваме, е различно. Освен това мисля, че на нас ни трябва ум, далновидност и най-вече да си даваме сметка, че хората са различни. Ние постоянно говорим за политиците като че са един общ човек - хора с едно общо тяло, една обща глава, а това са напълно различни хора. Ако ние не започнем да оценяваме постъпките на всеки един от хората в нашата държава според неговите индивидуални качества, според неговите плюсове и минуси, ние непрекъснато ще имаме една такава замазана, обща емоционална картина на отричане или на възпяване на онова, което се случва. И вечно ще бъдем някакви фенове на футболни отбори вместо хора, които избират абсолютно прагматично с ума си кое е доброто за тях в момента. Не можем да очакваме успех от една отглеждана в депресия нация. Успехът се носи от човека, който се отглежда с любов. На който му казваш: "Ти си умен, ти си прекрасен, ти можеш, ти сега ще постигнеш това". Ако говориш на един човек така и той има качества, ще вярва и ще постигне повече от онова, което предварително е заложено в него. Така е и с нациите.

- Това ли изходът и за нашия народ?

- Да, и убеждението, че няма нищо да стане бързо и че най-голямата част от собствения ни живот е наше дело и на никой друг.