ГАЛЕНА ВЪРБЕВА

Галена Върбева е родена в Ямбол, но живее и работи в Шумен. Тя е дипломиран филолог към ШУ "Епископ Константин Преславски". От малка пише стихове и разкази. Нейни стихотворения са публикувани в периодичния печат и в много електронни издания. През 2009 г. публикува криминалния роман "Острие на отмъщението", а през 2012 г. романът й " Среднощна сянка" е номиниран за участие в Националния литературен конкурс за криминален роман на издателство "Бряг". През 2016 г. печели втора награда в Националния конкурс за есе на тема "Европа за мен".

Тази година подготвя за печат и първата си поетична книга " И в тъмното да мога да блестя".

Една птица днес отказва да лети…

Политнала към своя небосклон,

над канари и бездни хаотични,

ще кацне тихо. И с последен стон

крилете ще отпусне - безразлични.

А долу ниско веят ветровете,

от студ избиват сълзи във очите.

Днес топлото гнездо, със дъх на цвете,

не я примамва вече, както в дните,

в които е било насъщно лято,

в които вдъхва сънища добри.

И всеки жест е бил парченце злато.

Днес крилете уморени казват "спри"!

Но да пришпори смело ветровете

поема птицата последен дъх.

Сезоните менят се, бързат дните

"ще успея ли", се пита с поглед плах…

Там здрачът ще отмие ли тъгата

на утрото, в безветрен коридор?

Под сенчестия връх на планината

тя сгушена ще чака тих простор!

12. 10. 2017 г.

НА МОЯ СИН…

Мое пърхащо птиче,

мое скъпо дете.

Ти не бързай да тичаш,

да порастваш, недей!

Ще ожулиш коляно,

но стани, не плачи.

Че от детството рано

е да вдигнеш очи…

Майчин спомен в сърцето

блика днес, все по-жив.

Утре зная, момчето

ще завий в път мъглив…

Но урок да научи

да не пада без бой.

Ако лошо се случи,

сам ще стане ли той?

Малък днес си до мен

утре - с вятър в крилата

полети устремен

и мини под дъгата.

Знай, че в тоз свят широк

вечно ще те обичам.

Ти - подарък от Бог!

Мое мъничко птиче!

Светулка

На моята дъщеричка

Сгушена в прегръдките на залеза,

огряваш всяко кътче в тъмнина.

До бяло нажежените ти нанизи

са корона в позлатената коса.

Аромат на рози в приказния миг

обгръща твоя лъскав, лунен шлейф.

Дори вятърът разбунен, многолик

пред твоята хубост гледа и немей.

Днес люлката ти вее се в небето,

изплетена от две стебла на цвете.

А слънцето с усмивка на лицето,

по бузките ти алени ще свети.

Сърцето ти е дом за нежни мигове,

в най-топлите, невинните обятия.

Щом лятото рисува жарки стихове,

загледано в зениците ти пламенни.

Окъпана във блясък от звездите -

внезапен лъч в безкрая на нощта.

Като светулка ще докосваш пак мечтите

и ще сгряваш с тях премръзнали сърца.

Зрънце огън, капчица сияние,

целуната от птиците в нощта.

Да те следвам днес е моето призвание,

за да сграбча най-прекрасната мечта!

ЗЛОВЕЩО...

Празни кръстовища с празни коли,

улици празни без смях и искри.

Последна цигара самотно гори,

светофарът напразно червеното скри.

Влакове празни по празните гари,

жив човек няма в площадите стари.

Само мъглата зловещо пълзи

сякаш секундите с присмех брои.

Забравен прозорец, отключен гараж,

разпънат чадър на самотния плаж.

пари кафе в порцелана дори

къде сме се дянали в миг без следи?

Днес барът отваря зловещо чене,

а вчерашен вестник е свил рамене.

площадът, фонтанът и кеят мълчат

в безлюдни алеи ветровете ечат.

Погребани срокове и спомени тежки,

пропуснати мигове в бури от грешки.

А Бог все прощава, затваря очи,

да станем от вчера, ний днес по-добри.

Къде е човекът, нима ослепя,

животът дали като миг отлетя?

Попадна ли в бездна от сляпа мъгла

или обратно броене ще сочи ръба?

Глътка обич, залък и приятел

Притихнала в мрака,

в тишината облечена,

себе си не мога да владея.

Мълчи телефонът -

ненужен, далечен…

от тази тишина ще полудея.

Шум - грохот в ушите

пак ме буди от сън.

На ехото от "крясък" ме обрича.

И тук е прагът - линия. Навън

аз знам, не мога просто да изтичам.

Пак се тътрят тъжно часовете

в кръговрата

на безпаметно блуждение.

Жадуват изход, шепнат сетивата -

за цветен полъх,

ритъм от движение.

Ще ме буди ли

в безвремие махалото,

някой ден, било да кажем в петък?

За да видя образ друг

във огледалото -

сбръчкано лицето като свитък?

И запомнила

студената постеля,

бяла като сняг ще е косата.

Питанка ненужна ще узрее:

"Господи, живях ли на земята"

Обичах ли

сред пясъците жарки,

Вкусих ли

от изгрева искра,

Хладен бриз

усетих ли без мярка,

Веднъж поне прекрачих ли ръба?

Спомените

гузно ще нашепват,

заключили усмивката в нощта.

Глътка обич,

залък и приятел -

много искаше ли моята душа?

Късно е…

В сънища среднощни пак ли идваш -

неканен гост в сумрачния простор?

Сърцето ми те търси и ти спираш

във сянката на тъмния ми взор.

Блянове заспали не разлиствай -

поривът загърби своя ход!

Вятърът в платната не е плиснал

с летен бриз в среднощен небосвод!

Ръждясала ключалка щом отваряш,

във залеза на гаснещия ден

душата на желязото ще палиш

със шепот - ключ в стоманения плен!

Но ризата ти огънят не храни,

не я събличай, и не стягай примка.

Огнището на времето е рана,

и въглените тлеят в пушек синкав!

Във утрото нагарча празнотата.

Аз свикнах с броеницата от дни,

в които теб те няма. Май съдбата

реши да сме самотни аз и ти!

МОЙ ГЕРОЙ

Ще се върнеш ли при мене в тишината,

когато вятърни криле зоват съня.

Когато сънено окото на земята

попий сълзите топли на дъжда?

Или ще се разпаднеш на фрагменти;

мозайка - спомен, рожба на съня,

да дебнеш жадно мъртвите моменти,

които да прераждам на листа?

Стопли ме с този пламък като клада,

с дъха си и ръцете си изкусни.

Страстта ти е бленувана награда.

Със порив луд докосваш моите устни.

Ще се върнеш знам, но няма да останеш,

делят ни паралелни светове.

Само нощем ти на истини ухаеш

и чувствам силата на твоите ръце.

Затова те чакам трепетно във мрака

на вятърни криле да полетим.

Със изгрева мечтата ще избяга,

искам още миг нощта да задържим!

Писмо до моя син

Сине, посвещавам ти писмо

да ти призная колко те обичам.

Ще бдя над теб, за да не си само,

при мен винаги да можеш да изтичаш.

Утеха, твоя сянка да ти бъда…

На рамото ми можеш да поплачеш.

Когато е студено, ще те стопля.

За мене, рожбо, колко много значиш!

Да гледам как растеш ми дава сили,

и смисъл в непрогледната тъма!

Твоите ръчички лекокрили

от сън ме будят и не съм сама!

Ти мое всичко, лъч от светлина,

във този свят за мен по-свидно няма!

Жив и здрав за твоите пет лета,

Обичам те безкрайно! Твоя: мама…

ЖЕЛАНИЕ

Тръпката в самотните ми дни,

тревогата в моменти на съмнение.

Целувката във потайните ъгли,

и мрак, погълнал всяко притеснение.

Тогава с пръсти лудо те докосвам,

със устни те изпивам във нощта.

В мен кипва всеки атом и разбирам

как бързо се събужда в мен страстта.

Ти- порив смел в изгубения брод,

внезапен лъч в душата ми си, знам.

Ще мога ли в парченцето живот

аз всичката си обич да ти дам?

БУРЯ

Разпилени ята

от уплашени птици,

тръпнеща нощ

крие лунни зеници.

В полумрака небето

изригва гръмовно

нова болка горчи

във очите отровно.

В миг бурята секна

дъха на нощта,

с влажна завеса,

пелени от дъжда.

И ти пак си тук,

и аз съм до тебе,

да се скрием от бурята

има ли време?

С крясък до смърт

бягат лунните птици,

трепери морето

в студени езици.

Пробожда земята

дъх огнен, свиреп

като писък узрява

страхът вътре в теб.

Сплете на възел

съдбовния ход,

избухва със ярост

в небесния свод,

нажежи до червено

искрите на здрача

назъбени копия

в мрака подскачат.

Луда омраза

пълзи по земята

кошмарно се спуска

в мига и мъглата.

Тя злобно вещае

и студ и безпътица,

но отваря светът

нова зъзнеща страница.

Пиян от дъжда

и от чуждо одумване

той се разклати

без смях и сънуване

и днес е оголен,

почернен, разбит -

пепелища, родени

от клечка кибрит.

В разпилени отломки

угасва жарта.

В срутени къщи

се къпе нощта.

Само вятър разбунен,

докрай полудял

порив-стихия

в тъмнината е дал.

Изгуби зората

и мига светлина,

дим на талази

почерни деня.

След бурята

всичко красиво загина,

дали вярваш, че в утрото

пак ще ни има?

Мъката на поета

Един ден може думите да свършат

в душата - трън сред няма пустота.

И страхът надеждата ще скърши

щом словото превърне се в мъгла?

Стихът е порив в песенното слово -

дете на пристан, рожба на съня.

Щом утре нямам устрем в думи нови,

какво ще подарявам на света?

А думите са низ от огърлица -

двуостър меч, симфония в нощта!

Отлитнат ли с криле на черна птица

аз как от мъката ще се спася?

Във зрънце радост, в лъч от светлина

със нов импулс мечтите се разлистват.

Словата - огън носят пълнота

когато от листа са наниз пъстър.

Без тях съм сянка, черен силует.

Обрулен лист във локва черно-сива.

Без словото съм ням, безрък поет,

прикрил с ръка усмивката лъжлива.

Една молитва в сълзите напира.

Едничък стон роден във пустота.

Дано и утре топли думи да извират -

най-ценен дар за моята душа!

Едно цвете

Той вървеше,

а цветето се поклащаше в ръце -

голямо и червено

като лъскав стрък надежда

в океана от необятна тъмнина.

В стъпките му

кънтеше утрото,

а в погледа му - диханието на бриза.

В миг цялата планета полудя

и обгърна с поглед пулса на ръката му.

В клоните свистеше само вятърът,

под мастиленото, зъзнещо небе.

В побеснял ритъм стенеха устните,

а сърцето, като мантия,

обгърна всички любовни трепети.

Но той търсеше само едни очи,

сред океана от жадни за обич погледи,

само едно лице

сред морето от опустели усмивки.

Копнееше за онези очи - огледало,

в които да открие себе си,

и онези ръце - олтар,

пред които да положи червената надежда.

За да превърне жадния импулс

в трепетно очакване,

да прекърши напразния вопъл

на страха от чуждите погледи,

да излезе от безмълвната мозайка просяци за любов,

и да подари на любимата си цвете -

късче любов в стихията на битието.