Таекуондо боецът Владимир Далаклиев: Има някакъв шанс да се завърна

Публикувана: 04.08.2022, 11:00 1803 Автор: Огнян Георгиев

Далаклиев предава своя опит на младите като треньор

Все още не съм преодолял загубената олимпийска квота

Давам всичко, за да мога да помогна на състезателя

Кой е той

Владимир Далаклиев написа историята на българското таекуондо с големи букви. През 2017-а той спечели първи медал за нашата страна от световно първенство, а веднага след това остана втори на европейския шампионат.

30-годишният ботевградчанин участва в три олимпийски цикъла. Той беше много близо да се класира за най-големия спортен форум, но на квалификацията през миналата година загуби решителната битка след невероятна драма и само една точка разлика.

Специално за youtube канала "Спортната джунгла" и читателите на "България Днес" Далаклиев разказа за най-интересните моменти от своята кариера.

- Влади, вече сте треньор в националния отбор по таекуондо. Вашите момчета и момичета участват на световното първенство за юноши в зала "Арена Армеец" в София. Изглеждате доста по-спокоен в сравнение с годините като състезател?

- Нямаше да съм толкова спокоен, ако бях в ролята на състезател преди световно първенство. Можех само да си мечтая да има подобен форум в България, но ето, че той е факт, благодарение на нашата федерация и президента г-н Слави Бинев. При това не едно световно, а две - за кадети и юноши. Когато настъпи моментът да влезем със състезателите на бойното поле, ще изпитам по-различна тръпка. Приемам го като предизвикателство.

- Много треньори в таекуондото са емоционални. Вие владеете ли се, или ви се иска да влезете на игралното поле?

- Това е интересното в треньорската работа. Да намериш точния подход, за да предадеш на състезателя какво искаш да се случи. Емоционален съм. Виждам как трябва да се случи. Бих дал всичко, за да мога да помогна на състезателя, но е невъзможно да го направя вместо него.

- Какво наблюдавате в следващата генерация? Сякаш има повече деца в сравнение с годините, когато вие започнахте?

- В последно време се гледа на спорта по-комерсиално, а не като бойно изкуство. Това е тайната към истинското израстване като истински спортист. Започнах от самото начало. От историята и разучаването на всички техники. Основата е важна. Боецът ще владее тялото физически и психически.

- Влизате в залата на пет години. Помните ли първата тренировка?

- Има доста неща, които не помня от толкова прекарани часове в залата. Но няма как да забравя първият момент. Бяхме пред едно училище в Ботевград. Не знаех къде отиваме и какво се случва. Баща ми слезе, за да провери дали има тренировка. Извика ме. Бяхме на вратата на залата. Трениращите се бяха строили. Изпълняваха техники. След това моят треньор Пламен Трънски дойде и се запознахме. Попита ме дали ще тренирам. Казах да, въпреки че не знаех къде отивам. Много се впечатлявах от бойните филми. Вероятно това наклони везните. Те са били приятели и са тренирали заедно с Пламен Трънски. Спортът те учи да си сериозен, да си дисциплиниран. Да не се отказваш. Разбираш, че ако искаш да постигнеш нещо, трябва да работиш усърдно. Пристрастих се към това да бъда най-добрият, когато започнаха да идват медалите. В късен етап започнах да получавам загуби. Бях слабо, високо и неудобно момче. От малък имах силен десен крак. Доста от срещите приключваха с нокаут в първия рунд.

- 2012-а е първият ви златен медал от европейско първенство при юношите. Колко важен беше този момент, за да разберете, че може да сте №1?

- Нямаше друго освен първото място за мен. Първото международно състезание беше 2005-а. Дори и в чужбина, когато започнах, беше малко по-трудно, но това не ме разделяше от мисълта да съм №1. След няколко участия усетих тежка конкуренция. Започнаха да идват загубите. Разбрах за какво става въпрос и че трябва много сериозна работа. Това е ключов момент. Много състезатели рухват и не могат да се мотивират, за да продължат. При мен не се случи точно така. Вероятно заради психиката на победител. После разбрах, че има и други места освен първото.

- През 2016-а бяхте съзрял за голямото таекуондо, но година по-рано получихте сериозна травма. Имаше ли опасност още тогава да приключите със спорта?

- Участвах на едно състезание в Хърватия. Бях в добра форма. На първия мач се чувствах отлично. Нанесох силен удар на съперника и усетих изпукване със слабост. Спряха мача. Опипах крака. Имаше някаква липса. При движение усетих как коляното изпуска и е нестабилно. Водех противника с разлика. Докторите провериха коляното. Не видяха нищо фрапантно. Станах и продължих. Взех победата, но не знаех какво ми е. Предложих на треньора да приключим участието, защото след два месеца ни чакаше олимпийска квалификация. Направихме изследвания. В началото докторите казаха, че е менискус. Когато лекарят видя снимката, се бутна от бюрото с един стол на колела. Каза ми, че съм направил по-голяма беля. Скъсал съм предна кръстна връзка. Каза, че кракът ми става само за ходене, ако не се оперира. Тогава не паднах психически. Опитах с инжекции, с шини, с тейпове. Продължих с тренировките. Направих опит със скъсана връзка на квалификациите. Бях лимитиран и не успях да реализирам нищо. След операцията чувствах адски болки. За три дни спах няколко часа. Бях чувал от други спортисти, които са имали по няколко операции на едно коляно. Чудех се дали изобщо ще мога да съм пълноценен. След това ме пое Иван Касапов, изключителен физиотерапевт. Много ми помогна.

- Година след операцията печелите бронз на световно първенство. Очаквахте ли след травмата да вземете отличие, което беше първо за България?

- Световното беше точно година след първото ми състезание. Бях с ясната идея, че ще продължа, дори след операцията. Таекуондо е моят живот. Изградило ме е като човек и личност. Бях в добра форма, но не и в най-добрата. По жребий ми се падна да играя с мексиканец, който е четвърти в ранглистата. Съумях да го победя и след много тежки мачове стигнах до четвъртфинал. В мача за медал си казах при излизането за третия рунд, че само рунд ме дели от отличието. Казах си - каквото и да се случи, ще дам всичко от себе си.

- Мачът за медал с китаеца Уонг е като от филмов сценарий. Губите с 2:3 секунди преди края. Оттам той ви хваща крака, а вие с другия скачате и го нокаутирате много тежко. Откъде дойде тази техника, която беше нокаут на годината?

- Още 2012 година при подготовка за олимпиадата в Лондон правих спаринги. Играх със състезател от тежка категория. Бяхме се разбрали да внимава, за да не се контузим. Той ми направи удар в главата, а аз се ядосах и направих същата техника. Не с толкова добра пласация, както на световното. Моят стил е базиран на елемента на изненадата. Използвам голям арсенал от техники. В третия рунд настъпвам най-здраво газта. Китаецът ме избута с ръце от полето, което е забранено. Държеше ме. Опитваше мръсни похвати. Ядоса ме. Разделих се от него и го атакувах. Стигна се до онзи момент. Вкарах плътен удар. Преди да падна и аз на земята, видях как главата му се разтресе. Все едно не беше човек. После станах, а той изобщо не помръдваше. Не вярвах, че това е истина. Щипех се по ръката.

- Вие участвате и в един от най-драматичните мачове. На олимпийската квалификация в София срещу турчина Хакан Реджбер. Тогава загубихте битката за квота само с една точка в последните секунди. Как преживяхте този мач?

- Единственото, което ме успокоява, е развитието с подготовката. Не бях в топформа. Адски съжалявам, че така се случи. Дадох всичко от себе си. Резултатът беше равен. Трябваше да играем продължение до златна точка. Опитах и си казах, че аз трябва да взема квотата. Исках аз да правя усилието за квота. Направих атаката. Той направи удар, който влезе, с падане. Нямах време да обърна срещата. Той избяга извън полето и мачът свърши.

- Колко време ви трябвашe да се отърсите?

- Не съм го преодолял. Вероятно няма и да го преодолея. Отворихме вратата за квотата, но не преминахме. Затова ми е болно. Да извървиш целия път до края и да те раздели късмет или съдба от нещото, което преследващ цял живот. Приемам, че така е трябвало да стане. Надявам се да е за добро. Не мога да го превъзмогна. Дори не се задълбочавам, защото ме обзема едно странно чувство в гърдите. Тежест, която няма какво да я излекува.

- Няколко месеца по-късно обявихте, че прекратявате вашата кариера. Решението окончателно ли е?

- Не съм обявил окончателно приключване. Представлявам България в таекуондо за военни. Обявих, че няма да мога да преследвам следващия олимпийски цикъл. Знам с какво е свързано. Вече не съм в състояние да поддържам това ниво. За да съм напред в ранглистата, трябва да участвам в много състезания. Всеки гледа да е по-напред. Гони се дори директно класиране. Физически няма да съм пълноценен. Има някакъв малък шанс да се завърна. Вече с годините този начин на живот не съм сигурен дали тялото ми ще издържи. Психически нямам проблем. Натрупаха се доста хронични контузии, които ми пречат на подготовката. Възстановяването е доста по-бавно.