Легендата Йордан Стойков-Бумбо: Бихме бъдещите звезди на Нидерландия

Рекордьорът на "Локомотив" (Сф) пази безценни спомени от едно време, когато футболът се играеше за чест

В класическата поредица на "България Днес" "Тайните на футбола" срещаме читателите с някои от най-големите спортисти на родината, които разкриват историята на любимата игра зад кулисите на сухата статистика и общоизвестните факти.

През годините в рубриката говорят незабравими личности като Александър Шаламанов, Спиро Дебърски, Тодор Барзов, Георги Лепоев - Стар Гошо.

Днес сред тайните за футбола застава една от емблемите на "Локомотив" (София) - Йордан Стойков-Бумбо. Легендарният защитник е рекордьор по мачове за "железничарите" в елита, шампион на България и носител на купата с червено-черния екип. Освен това е част и от поколение, което оставя ярка следа в младежкия национален отбор. Бумбо е от хората, които не обичат излишния шум около себе си, но историите му говорят достатъчно силно за едно време, когато футболът се играеше по съвсем различен начин.

Прякорът му също носи духа на онези години. Днес името Бумбо е добре познато на поколения фенове на "Локомотив", но дори самият Йордан Стойков не може да каже със сигурност откъде точно идва.

"По онова време беше типично на немалко футболисти да им измислят такива имена - или от съотборници, или от фенове", признава с усмивка бившият защитник.

Зад това прозвище има сериозна футболна биография. Стойков тръгва от "Локомотив" още като дете и остава верен на клуба в едни от най-силните му години.

"Запалих се много отдавна - преди близо 60-65 години. Тогава беше модерно всяко момче да е член на футболен отбор. Поради местоположението на клуба и с помощта на мои приятели, които вече бяха в по-големия отбор, аз избрах "Локомотив". Те ме заведоха там и така тръгнах." 

Тази вярност към клуба не е случайна. Тя е част от манталитета на неговото поколение, за което клубната чест тежи не по-малко от трофеите, и точно в това Бумбо вижда една от най-големите разлики между вчера и днес.

"Тогава футболът беше начин да видиш света - това беше мотивацията, защото парите бяха минимални. Държеше се на клубната чест и вярност. Сега всичко е по-разкрепостено, футболът стана частен и спонсорите командват всичко."

Най-силните му спомени с червено-черната фланелка са от европейските вечери и от големите вътрешни битки, донесли слава на "Локомотив" (Сф). Именно тогава се ражда и онзи силен колектив, който остава в историята на клуба.

"Най-запомнящи се са мачовете от Купата на УЕФА, където се класирахме на четвъртфинал - срещу "Монако", "Ференцварош" и "Динамо" (Киев). Във вътрешното първенство това са мачовете през 1978 година, когато станахме шампиони, и 1982 година, когато спечелихме купата след победа над "Локомотив" (Пд) с 2:1." 

Когато трябва да посочи един от най-гордите си спомени изобщо, Бумбо се връща далеч назад - към младежкия национален отбор на България и четвъртфинала срещу Нидерландия на европейското първенство до 23 години през 1972 г. Това е история, която днес звучи почти невероятно. България се изправя срещу състав, в който личат имената на Рууд Крол и братята Вили и Рене ван де Керкхоф - футболисти, които по-късно ще станат ключови фигури в легендарния отбор на "лалетата" от 70-те години, достигнал два финала на световно първенство.

Младите български национали не се плашат от имената. Първият мач у нас завършва 2:2, вторият в Нидерландия - 0:0, а това налага трети решителен сблъсък в Плевен. Именно там България удря с 2:0 след два гола на Георги Денев и отстранява бъдещите звезди на европейския футбол. Йордан Стойков е на терена в тези двубои и пази спомена за тях като безценен.

"Елиминирахме Португалия в Плевен. Играли сме със Съветския съюз и Унгария. През 1973 година станахме балкански шампиони в Скопие, след като победихме Югославия на финала. Това е един от най-значимите ми моменти."

Тъкмо тези мачове показват колко силен е бил тогава българският футбол в дълбочина. Не само големите столични клубове, а почти цялата страна ражда играчи на високо ниво. Бумбо си спомня с уважение колко тежки са били гостуванията и колко качествени съперници е имало из цяла България. 

"Тежки гостувания имаше в Пловдив срещу "Локомотив" и "Ботев", както и във Враца. Тогава всеки окръг имаше силен отбор - "Дунав", "Спартак" (Плевен), "Ботев" (Враца), "Ботев" (Пловдив), "Черно море", "Спартак" (Варна). Всеки от тях имаше по 7-8 футболисти на национално равнище, включително и "Миньор" (Перник). Точно заради тази масовост тогава националният отбор просперираше."

Той не крие и друго - да влезеш в първия национален отбор по негово време е било истинско изпитание. Конкуренцията в защита е ужасяващо силна, а пред него стоят имена, които днес са част от златния фонд на българския футбол.

"По онова време беше изключително трудно да пробиеш в първия състав, защото централни защитници бяха големи имена като Ивков, Жечев, Пенев и Божил Колев. Те държаха местата си и с представяне, и с присъствие, но аз съм доволен, че дори само се докоснах до тези хора."

Въпреки това Стойков изобщо не гледа назад с огорчение. Напротив - говори с благодарност за хората, които са му помогнали да израсне. За него треньорите в онова време не са били просто наставници, а истински учители.

"Като юноша мога да откроя покойния Данко Роев, който беше наш учител и ни учеше на "истинския футбол". В мъжкия футбол ключови бяха Георги Берков, Йончо Арсов и Васил Методиев. Всеки от тях има принос за изграждането на шампионския отбор, който започна да се гради още през 1972 година."

След края на кариерата си Бумбо не напуска играта. За него преходът към треньорството идва съвсем естествено.

Така започва вторият голям етап от неговия футболен живот. Стойков работи с юношеския национален отбор и през ръцете му минават бъдещи герои от САЩ '94.

"През мен минаха играчи като Даниел Боримиров, Георги Славчев, Цанко Цветанов и Анатоли Нанков. Радвам се, че имам, макар и минимален принос за тяхното израстване, преди да станат герои в Америка." 

След това футболът го отвежда далеч от България - в Малдивите, Бруней и Етиопия. За мнозина това са екзотични спирки, но за Бумбо те са поредното доказателство, че играта е една и съща навсякъде по света.

"Футболът е световна религия и навсякъде е обожаван. Всички тези страни са членки на ФИФА и развиват футбола си бързо", казва Стойков, а после дава и интересен пример: "Преди 50 години победихме Индонезия с 4:0 на същия стадион, където наскоро ги бихме едва с 1:0 - това показва огромния им прогрес."

Той пази отлични спомени и от работата си с големия талант Али Ашфак, когото определя с огромно възхищение.

"Да, Али Ашфак - той е легенда в Азия, имаше страхотен ляв крак, нещо между Марадона и Меси! Аз го заведох по-късно в Бруней."

И до днес Стойков не стои далеч от терена. Сега помага в "Люлин" на своя стар приятел Никос Аманатидис, който поддържа школа със стотина деца и мъжки отбор. Това сякаш напълно затваря кръга за един човек, който живее с футбола от дете.