Реклама
https://www.bgdnes.bg/novini/article/6971618 www.bgdnes.bg

Димитър Драганов

Димитър Драганов Драганов е на 19 години, роден е в град Ямбол през 1999 г. Живее в град Стралджа, където завършва средното си образование, предстои му да продължи да учи във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий". Любовта на младия творец към света на поезията и прозата стартира от най-ранна детска възраст. Най-голям интерес в писането за него представлява прецизният процес на одухотворяване на думите, който винаги притежава различен облик и му помага да научава нови неща за заобикалящия го свят. Печелил е редица конкурси.

Тъжно щастие

Мария проклина живота и плака

на старата гара в дъждовния ден.

Когато изпрати мъжа си до влака,

със думи любовни: ,,Да мислиш за мен".

Красивия Петър - левент и чаровник,

целуна Мария със страст по уста.

Животът, на пепел и бучки отровни,

прониза сърцата с огромна игла.

Мъжа й потегли! Машината свирна!

Желязото плаче! Подскачат искри!

Денят й намигна, а старец повдигна,

от мръсните плочки късметче - пари.

Мария си тръгна... Остави сълзите...

Желязото млъкна... Удави се в тях...

Сърцето почука с ръка по гърдите,

и тихо прошепна: ,,Ще бъда до вас..."

***

Начупено време и скъсан пейзаж

От влака отделям на пътя крилата.

В зелените ниви ги слагам с ръка.

Животът е песен отдавна изпята.

Кръвта ми е млада. До вихър летя.

Вървя до Балкана в зелени магии.

На релсата плаче напукана длан.

Цветя за избрани успях ли да свия?

Плътта зачерви я от кожа колан.

От камъни бели издигам защита.

На слънцето меко говоря за теб.

То слуша и грее. Не смее да пита

за нашите думи и спомена блед.

Обичам цвета ти, косите, очите,

и тичам към твоето диво сърце.

Обличам дъха ти, нали си кокиче?

Обричам света ти да бъде дете.

Целувам ръцете. Очите ме пият.

Будувам за време, прекарано с теб.

Сънувам живота, но ангели бият

камбана, която ме връща напред.

На гарата слизам. Денят си отива.

Минутите тракат, но ти си мираж.

Завесата пада. Героят загива -

в начупено време и скъсан пейзаж.

***

От хиляди столетия се будя

Една лъжкиня, братко, аз видях.

Очите й ме хвърлиха в простора.

Нарекох я богиня, огън, грях -

изправих се и почнах да говоря.

От меката й плът се разтопих,

и името забравих да си кажа.

Захванах се да пиша нежен стих,

но чувствата се сбиха на паважа.

Момиче, от роса ли си тъкана?

Приличаше на моята мечта.

Когато се опитах да я хвана,

подобно на врабченце, отлетя.

Една лъжкиня, братко, аз видях,

и писано ми беше да я губя -

на моя запустял душевен бряг,

от хиляди столетия се будя…

***

Нощна симфония

Кухите стаи на моите чувства,

трудно погълнаха доза живот.

Плавно потрепнаха топлите устни.

Други докоснаха. Пламна любов.

Приказна нощ... Олюляни персони...

Огнени погледи... Топли сърца...

Звезден разкош... Нарушени закони...

Допир на твоята нежна ръка...

Цял се топя! А светът е мъничък...

Имам душа! И любов! И мечта!

Топлите устни без думи изричат

куп напластени с години слова.

Бавно горя! И се давя в наслада...

Спираш дъха ми с целувка! Воал!

Крехка любов небосвода обагря...

Пада нощта... И настъпва финал...

***

Мракът и Ти

Гълъби пият от сладки фонтани.

Хора им хвърлят трошици. Лъчи

галят земята с напукани длани.

Нежност се лее. Животът цъфти.

Звучно се смее отруден работник.

Тихият вятър му служи за фон.

Слънцето пее. Старинен часовник

мудно тиктака в самотния дом.

Крехкият глас на изящно момиче

свива света ми. Къде съм сега?

Всичко избухва. А думите тичат.

Ставам мъничък. Прегръщам звезда.

Губя се в мрежи. Светът е далече.

Стара Луна ме изпива с очи.

Чезнат копнежи. Животът изтече.

Мракът господства... И в него си Ти.

***

До десет дерзай!

Аз исках да бъда момче без тревоги.

Светът е брутален и зная това -

притискам момента, а спомени гонят

художествен порив да бъда звезда.

Изплаках морета и дишах печално.

Дочаках живота и срутих вертеп…

Отворих вратата на нова реалност,

която без знак ме беляза - поет.

Страхът е преграда, товара понесох

по склонове стръмни, догоних мечта.

Денят е награда, отроних и смесих

добро и пощада до сляпа сълза.

Научих урока - боли за усмивка.

Това са закони неписани - знай!

Животът е полет и няма почивка.

Дори да си нула, до десет дерзай!

***

Сън

Посрещнах Невена пред зала зелена,

когато денят си отиваше бавно.

Изчаках да дойде, погледнах я хладно.

Небето намигна - тежат ми проблеми.

Очите й сини блестят до луната,

където поети творения пишат.

Годините наши са станали нишка,

а вятър сурово нахлува в лицата.

По кожата мека се стича елека.

От дланите капе страстта на живота.

Пияните близо ехтят и боботят.

А аз съм решил да потърся човека.

Невена отведе тъгата далеко.

Усмивка разкъса над нас небесата.

Целувка полита. И вку?си сърцата.

А после куплети от нищо изплетох.

***

Нарисувано

Градът се събужда с крилете на птици,

кол?те се движат и хо?ра мълвят -

ревът на живота е кацнал на жици,

и свежи надежди отдавна не спят.

Мирише на смелост. Земята светлее.

По клони зелени се бият врабци -

въздишам и слушам как старите пеят,

за пълни с надежда и пламенност дни.

Обичам копнежа. Дано си ме чула.

Събличам без думи морала. И теб.

Отричам съня си. Очаква ме було

над огнена кожа - сега съм поет.

Целувам плътта ти. Рисувам и трия.

Платното е бяло - без тяло и грях.

Жадувам светът да е фината шия,

която на белия лист не видях.

***

Кратка вечност

Дори да обичам, аз няма да кажа,

защото е трудност и много боли.

От думите тичам, събирам багажа

на чувствата остри в нелепите дни.

Не знаем какво е, пилеем и трием.

Целуваме диво… Плътта ти гори!

Сърцето прелива, а ние се крием

и ударно пием минути - нали?

Сърцето отвличам и вече си моя,

не искам да бъда в живота ти ръб.

Детето закичих с венеца на зноя,

където с усмивка наричаш ме скъп.

Сега те целувам, римувам света ти.

Копнея за име, издялкано в лед.

На огън робувам и галя деня ти,

а глуха пътека ме води към теб.

И ето ме, тук съм, до думите голи.

Не мога да пея на изгрева бял…

Успял да избяга от мъки, неволи,

човекът ме моли. Ще бъда ли цял?

И вятърът вече утихна, любима…

Завесите падат - очи затвор?…

Усещай наслада. Защото си рима.

И винаги моята обич бъд?.

***

Дневна нощ

Аз отричам светът да е сив,

ти разпали живота от него -

и издигна в импулса ми див,

от невинност усмивка на бебе.

Не дотичах на коня си бял.

Изгоряла е сабята в боя -

и не зная дали съм видял

великани, кръстосващи Троя.

Не можах да ти бъда Ахил.

През петата сърцето ми бие.

И не зная дали съм открил

красотата на синьото "ние".

Не успях да преборя деня.

Съжалявам за твоите съ?лзи.

Енергично се спуска нощта,

и обстрелва сърцето ми с гилзи…

***

Дете на Свободата

Христо Ботев, сине, е български поет.

Имал кръв на птица. Ходил е навред.

Засукал в Калофер. Видял и Одеса.

От цялата мъка светът бил потресен.

Над родната стряха виреел спахия.

Играел куршумът! Не мога да скрия…

От страх и ридание млъкнал Балкана.

Съдбата ни жива пече се в тигана…

Лъвът не загина… И малко остана…

Дете на Пирина… Заслушай се тука!

За Ботев говоря! Нима ти е скука?

Пораснал набързо! От?шъл в Браила!

Но скъпа свобо?да така се е скрила...

Започнал да пише. И Левски докоснал.

За делото свише по поглед се проснал.

На връх Камара?та остана Бащата…

Дъхът му последен е плът на росата.

Куршуми се леят! Дойде Свобода?та…

България, чедо, е дом на орели.

Ти трябва да знаеш за битките смели!

За тихите думи на Зойчева Васка.

История помни! Не слага окраска…

История плаче, кърви, но живее.

За всички на Шипка, които ? пеят.

Раята е сила и буря велика.

Дойде Свободата с цена на дръвника.

Напъпи! Заплака за млякото първо…

И бързо го глътна с гноясали къ?рви…

Христо Ботев, сине, е български поет.

Трябва да се знае - бил се е за теб…

Трябва да се помни, трябва да се дава!

Нашата България няма да предаваш!

Нашата Родина ще гледаш като цвете…

А тя ще лети без проблем с вековете…

Тя ще пребъде във дума, във песен…

Тичай навън… Отново е есен…

***

Природата обича

От валежа закапа надежда.

По студа се разтече сълза -

а светът моделирал е прежда

от гърба на сънлива роса.

От небето злокобния тътен

се разля във корито от страх.

А билет от живота ни мътен

изгоря и остана на прах.

Капки водни целуват земята.

Романтично я галят с ръка.

А наднича през рамо тревата

любовта. Натъжена. И зла.

И Балкана погледна сърдито.

Тъмен облак небето смали.

Без покана затропа копито.

А навън продължи да вали.

***

Защото си песен

Ноември ме гледа помръкнал и сух.

Жълтеят листата. Жалее земята.

Вирея във някакъв скъсан кожух.

И пея - тъгата пробива лицата.

Бетонът е мокър. Лъчите са лед.

А хората ходят по острия делник.

Дали ще успея да стигна до теб?

Цената, която платих във тунели,

ме кара да диря следите ти пак.

Защото сърцето отново те иска.

Съдбата не дава желания знак.

Дали е останала капчица смисъл?

Магията губя. Тунелът се сви.

Сърцето е чи?реп. А дланите есен.

Душата е нула. Делена на три.

Човека те търси. Защото си песен.

***

Бури

Не съм плакал от години...

А как ми се плаче...

Обаче светът е облечен в юначност!

Прозрачни са хорските чувства,

а облаци пускат красиви мъниста.

Изкуство изящно е днес да си истински.

Мислиш ли?

Искаш ли?

Имаш ли сили?

Слънце да бъдеш в зловещите бури...

Зрънце да носиш в сърцето си...

Смел ли си?

Белези плачат дълбоко по теб.

Лед са на хората милите думи.

Страшна се сипе градушка - куршуми

свалят телата...

Заплака Луната!

Изгасна звездата!

Изтръпна земята!

Под родната стряха ридае жената

и тихо ти шепне: ,,Ела си, ела си..."

***

Въздишка

Избухвам! Животът е птица проклета,

която се вие сега над поета.

Издигнах от нежните думи планета.

Защо ли човека ламти за монета?

Изплетен от действия, думи и чувства.

Пометен от сила, която не пуска

въжето, което притиска сърцето.

Сюжети преливат по стръмни пътеки.

Бодливата роза скърби за поета.

И всеки е тъжен. Сред сълзи куплета

е кървава диря,

в която намирам

звездите... И спирам да пиша...

Въздишам...

***

Инкогнито

А сега накъде? Подскаж? ми ти, ветре.

Не заравяй в земята печала си скрит,

и не бягай самичък последните метри.

На финала те чака от чувства плесник.

Докосн? на скалите душите, моряко,

и развей се в пол?те на тази земя.

За победата своя морета изплаках,

със сърце, напоено в дъха на роса?.

Изпрат? ме и поглед назад не обръщай.

Посоч? ми пътеки под було на тиха Луна.

Избав? ме от мъки, тревоги. Прегръщай

и превръщай сълзите във туфа от диви цветя.

Вече няма деца… Отъня?ха в поле от ефири!

Отеснява светът и се чупи нелепо надве.

Не прощава денят - изненади сервира,

под трошливия прах на кахъ?рно перде.

До прозорец от рими, любов и виталност

словотворец ще пише. Какво ли? Познай!

Засега ще превключа на слаба тоналност,

завъртян е и ключът… Решено е… Край…

***

Ще те чакам през нощта

Аз не мога да тълкувам на живота песента.

На реалността робувам и за смисъла творя.

Укротих масивни бури и надмогнах великан.

Победих пасивни нули, турил на чело? колан.

Стрелям с рими до небето и създавам светове.

Не отделям от сърцето силата да съм море.

От вълните на простора и гласеца на Орфей,

виждам Яворова Лора и митичен Прометей.

Свири на китара стара съвест на един пиян.

Скритият морал в олтара не ухае на тамян.

Да попитам стара школа за любов и топлина,

ще мърмори без умора чак до края на света.

Под летежа на копнежа се развива битие,

а фантазията реже миналото ми на две.

Сътворявам си момиче и рисувам сто земи,

и успявам да обичам, и будувам девет дни.

Бяла пролет паля с рими и изкачвам планина.

Правя полет. Намер? ме. Ще те чакам през нощта.

***

Нека имам за из път…

Днес под стряхата на баба свиха си гнездо врабци.

"Влез!". Дали я изненадах? Вън започна да вали.

На котлето ври запа?рка - чай от мед или лимон…

Вчера бях с момиче в парка. То си тръгна без поклон.

Подарих ? скъпа роза. За прегръдка замечтан,

мислено подкарах в проза сред небесния таван.

Имам вяра в любовта ни - тя държи ни на света.

Но девойчето в дланта ми рече: "Трябва да вървя!".

От очите ? се плъзна плосък писък без лице -

а в гърдите ми премръзна сляп копнеж да съм дете.

И от роклята ? синя си откъснах вечерта…

Хоризонтът няма име - той е птица с три крила.

Виждам устните в червено и очите в нежен цвят.

"Не минавай на зелено!" - хиляди сърца крещят.

Шепот странен ме притегля - да ? бъда рицар смел.

Но не мога да измеря колко дал съм и съм взел.

И фантазията скъпа си отиде през нощта -

без желание откупих красотата на деня…

Ще затварям вече моя тих самотен римен кът.

И поемам цял към зноя… Нека имам за из път.

***

Сърцето на Търново

Калоян и Балдуина пак се бият пред света.

Янтра се издигна синя над великата земя.

Поговорихме човешки. Грешки имаме, нали?

Все едно дали сме пешки, всеки пълен е с мечти.

Обградиха ме горите - полъх на зелена длан.

Възродиха ме лъчите с досег от небе набран.

Пред Балкана се смалявам, ставам капка от роса?.

Порива си утолявам - бавно се топя в града.

От зелената вселена вдишвам нежност и добро.

Всеки бори се с живота - острозъбо колело.

Младостта ми се калява, няма знаци към успех!

Никога не се предавай, искаш ли да си Човек!

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама