Кольо Стефанов Колев

Кольо Стефанов Колев е роден на 16.03.1988 г. в град Монтана. От ранна детска възраст живее в Бургас, където се премества семейството му. Завършва през 2007 г. ПТТ "Проф. Д-р Асен Златаров" в Бургас, специалност Мениджмънт в хотелиерството. Негови стихотворения са публикувани във вестниците "Дума" "България днес", "Ретро" и "Уикенд", както и в електронните списания "Литературен свят", "LiterNet" и "Простори". Участва със свое стихотворение в сборника за поезия и проза "Часовниковата кула". Носител на втора награда от конкурса "Искри над Бяла" 2017г.

В търсене на Рая

Тази улица няма ли край?

Пряка по която да свием?

Почти съм сигурен

Раят,

в близката пряка се крие.

Но пряка-не виждам.

Само направо...

Тази улица е...стерилна-

не родила

пресечки,

площади.

Само направо...

Направо...а в края-

кръст(опът),

по(д) който

во век

ще блуждаем.

Не намерили Рая.

*

Изповед на Оцелелия

Исках да съм друг-

не този сдъвкан крясък.

На равни порции плют

по моста

между двата свята.

Бях роден-със Вик!

Но ето, че пропука

под мен,

и станах тих-

нормално тих.

И скучен.

Станах онзи вял,

шепот равномерен.

За да бъда

"Оцелял!".

Като всички тях...

Умрелите.

А исках да съм друг.

*

Порязване

Не знам на него ли сме-

или не.

Но ръб е. И е остър.

Порязване.Кърви небе.

Със мириса

на Господ.

Кръв попива във пръстта.

Съсирва се

и почернява.

И от бели семена,

никнат стръкове

Измама.

Кубчето на Рубик

Ето...думите са подредени-

като Кубчето на Рубик.

Ребусът на болката-

решен.

И притихнал,

и учуден

гледам колко е ненужен

този куб...

На войника

върнал се от битка-

жив,

но до живот осакатен,

ордена пиринчен

за заслуги-

гордо на гърдите

окачен.

*

Отломка

Намерих,уморен,

сред море от скърби, Господи,

щастийце за мен,

на един прекрасен остров.

Душата си забих

в средата, като знаме.

Но развя го скоро тих

вятърец-Измамааа.

Нещо ми тежи...

Уж всичко е спокойно!

И паднах по очи-

спънах се...в отломка.

*

Да си поиграем?

Олекна-до Бога!

И ето-Успях!

Качих го

на горе!

Стихът ми

и Аз

на Нашата люлка-

той отгоре стои

гледа объркан,

смутено мълчи.

-Помниш ли, беше

тежък и тромав?-

стана ми смешно

от близкия спомен.

-Но ето те-горе!

Как е, приятелю?

Сега равностойна

е вече играта ни.

Хайде сега ти-

вдигни ме пак горе!...

-Опитвам...тежиш!

-Опитвам...не мога...

И аз се усетих

натежал-до Земята.

Натежал-

до сълза във окото.

До есенен вятър,

и жълтата жилка

в листото.

Натежал-до Умора.

До капката пот

по челото на роба,

вдигащ кула

към небесния свод.

Натежал до "Не мога!"

Натежал до "Не искам!"

А той...стои горе,

и ми се киска...

*

Обратен път

Книга. И някакъв Бог.

Синът му. Още една книга.

Някаква Ева. И някакъв плод.

Някакъв брат, който брат си убива.

И ти - някъде там.

По образ, подобие нечий.

Еднакво малък. Еднакво голям.

Ту Господ, ту пък човече.

Хем с ореол, хем със рога -

някаква странна хибридна порода,

дошла тук, на тази земя,

път да търси, обратен - към Бога.

*

Сътворение

"В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог."

Евангелие от Йоан 1:1

Щом от Библията знам,

че всичко е създадено със слово.

Защо, защо съм ням?

Когато трябва да говоря!

Та не чака ли на мене също,

една вселена да я сътворя?

Щом по образа на Всемогъщия,

бях избран да се родя.

Тясно е във тъмнина

дните си едва да сричаш.

"Да биде Светлина !!!"-

Кажи!...Кажи!...Опитай...

Но мълча...мълча и знам-

няма кой да обвинявам!

Светът е толкова голям-

колкото си го направил.

*

Луд свят

Светът ще тръгне утре пак,

по булевардите на тихата си лудост.

Богатият ще става по-богат.

Бедняците за хляба ще умуват.

Някой ще направи някъде преврат -

Доброто да възтържествува!

И дори културно този свят,

че му вярва ще се попреструва.

Божества от всякъде ще никнат.

Към небето хора ще редят,

с надежда, пламенни молитви -

смирено с тях ще се помоли и светът.

А после…ще поеме пак,

по булевардите на тихата си лудост.

Все същият познат ни свят -

за миг престорил се на излекуван.

*

Модерен човек

Позабърза се нещо този живот!

Трябва да бъдеш в пъти по-пъргав!

За да препускаш с него в галоп.

Но какво да направиш ли? - Хвърляй!

Хвърляй каквото най-много тежи! -

Морали прашасали, ценности някакви...

Дори този Бог, от свойте гърди,

изтръгни го! Хвърли го на някъде!

Пък тичай с живота - като вятъра лек!

Като вятъра лек - напълно невидим.

Навярно това е да си модерен човек? -

Човек без морал, ценности... минало...

*

ЧОВЕКА към човека

Ще ме убиеш, но зад мен

кипи едно море от лудост!

Замисли се! Аз съм бент-

който крайно ти е нужен!

В мига във който падна покосен-

стихията ще се отприщи!

И повлечени, във брегове от тлен,

ще се разбият смислите ти чисти!

*

Бяг

Все още на моменти

спомените ми се будят

и рухват монументите

на делничната лудост.

За да видя пак пред мен

полетата от детство,

с онзи цвят зелен

и мириса-на вечност.

По тях да хукна бос-

неуловим за всяка грижа.

Забравил вечния въпрос:

Защо…въобще ни има?

*

Къща

на Валя

Опитах се подобно на Вапцаров, свойте

вери да бронирам във гърдите.

Но стреляше с куршуми бронебойни,

стреляше Животът - и не питаше!

И много нещо в мене бе убито!

Много нещо в мене бе ранено!

Разлагах се, самичък, във очите си.

Разлагах се-без опело, без погребение.

...Но останаха във мене късчета -

малко, но достатъчно останаха.

С които да издигна къщата,

в която да живеем. Двамата.

*

В капка мастило

Еуфория след поредното стихче!

Но скоро връщаш се пак

на котата - Никой и Нищо.

И отново си онзи глупак

за минутка велик се помислил.

Закачливо намигнал на Бога.

Повярвал във себе си-истински!

Силно извикал - Аз мога!!!

А после... малко човече

с писалка и листче хартия,

понесло копнежа си вечен

за безсмъртие в капка мастило.

*

Последен полет

Знам. Все ще заспите мои криле -

уморили се вече да пърхате.

И аз ще падна от тебе небе

при всички нормално-побъркани.

Душата ми в последния си полет

ще се взриви, като комета на земята.

А небето ще е сдъвкан спомен,

в пастта на зиналия кратер...

*

Щом замълчи душа на поет

"Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му."

Бертолт Брехт

Щом замълчи душа на поет

и стане поетът еднакъв

с всеки друг - просто човек -

вселената, тъжна, заплаква.

Звездите пулса си спират

за една малка частица от вечност.

Толкова малка, чак не разбира

никой човек, че случва се нещо.

Как да чуят, от делнична врява,

проглушените хорски души

тишината, която остава,

щом един поет замълчи?

Само вселената, тъжна, си плаче -

тя знае какво е изгубила.

Обикновен човек е поета, обаче...

и не е съвсем, като другите.

*

Без багаж

на Петър Иванов Кунчев - Левски

Поеха към небесната гара

( от Шипка пътят е кратък),

нарамили Смисъл и Вяра,

опълченци-юнак до юнака!

А той тръгна от Шипка надолу,

да среща г-жа Свободата-

полуглух, малко кьорав,

и не на двата си крака.

Ей я на!...И тя го целуна...

Но не беше изобщо такава,

каквато я чакаше! Някакъв урод

му каза-Аз съм, момче, Свободата!

.....

Един просяк-окаян, без нищо,

пое към небесната гара.

-Чакай! Багаж нямаш ли, чичо?

-Имах. На Шипка остана.

Отзвучава последния звън…

на Пеньо Пенев

Отзвучава последният звън

на звезден прах, посипан по вените.

И става тъмно, тъмно навън -

почерняват от мрака пътеките.

И става тихо, тихо навън -

чува се само бързата крачка.

На съня. На последния сън,

като хищник дошъл да го сграбчи.

И той заспива така уморен.

Цял живот търсил пътеки

към онзи мечтан утрешен ден,

в който хората стават Човеци.

Морски сън

Немирници на път-

от вятъра повикани.

Вълните ще заспят

след лудото си тичане,

целунати от бряг.

И в сънена прегръдка,

усмихнати, ще отнесат

пясъчните стъпки.

*

Пясък в ръката

Какво е стихът ми? -

Пясък в ръката.

Минава през пръстите,

отнася го вятърът.

И не остава нищо

от него във мене.

Какво като стисках

в ръцете вселени?

В ръцете вселени

какво като стисках?!

Отново съм беден

и нямам си нищо!

Отнесен от вятъра,

през пръстите минал -

поетът все пясък

в ръцете е имал.