Моника Йорданова

Казвам се Моника Йорданова, на 19 години съм от Русе. Завършила съм Професионална гимназия по икономика и управление "Елиас Канети", специалност "Оперативно счетоводство". В училище бях част от литературен клуб, като съвместно със съученици издадохме 2 книжки с наши стихове. В момента съм студент по специалност "Българска филология" във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Винаги съм обичала да пиша, защото чувствам, и чувствам това, което пиша.

Време

"Време, трябва ви време"

Тази дума, която само се рее.

Рее се във въздуха

като увехнало семе.

Време, в което не се живее,

мисъл едничка останала в мене.

Тази дума лъжлива е тя,

надежда във нея се прокрадва едва.

Отмъква накрая живота на всеки.

Дума, която без пощада краде,

отмъква живота дори на дете.

Любов невъзможна, лъжа предстои -

а ти стоиш и чакаш някого, когото го няма.

Връщане никога само забрава...

Излишък излиза, че това си си ти.

Самозабравен във време самотно, уви.

"Време" - дума, пълна с много лъжи -

остава човека сам по любов да тъжи.

03:26 am

Горчиви устни докосват ума ми,

с поглед горещ обземаш ме ти,

сърцето лудо прескача отвъд,

но надали ще ме доближи.

Огън, преплитащ дробовете

дави чувството на самота,

парещ облак от изящни движения,

нима това е грехота?

Викове глухи палят онова,

що не може да се зърне,

скулптор, в тъмнина да беше,

не би пропуснал за миг да те обгърне.

***

Забивай ноктите дълбоко

в сърцето ми така,

че да изстискаш и последната

капка надежда, която ми остава.

Пожарът продължава да гори,

разкъсва плътта ми,

врязва се като стъкло в гръдния ми кош.

Влача се и търся нови семена,

които да засея в проклетата ми душа,

ала след теб намирам само пепел,

която ме цапа още повече...

Изтръпвам и се отделям от себе си.

Натискай и блъскай по мене,

докато не завали порой от сълзи!

Събери ги всичките и ме залепи.

Не искам повече дъжд!

Пепел има навсякъде,

мен ме крепи само твоят бесен пожар,

с който политам към себе си.

***

Пониква семе на насилие в сърце,

в основата, на което стои едно невръстно дете.

Надуваеми мечти,

издигнати високо, биват бързо спукани от безкрайни лъжи.

Сега само тежката стомана може да служи за постеля,

и сякаш с вятъра се опитвам да се надиграя.

Повлича ме огромна хала.

Глътвам си езика, не знам какво повече имам да кажа.

Заглъхвам в тунел.

Лутам се.

Внезапно обръщам се, но там път за мен повече няма.

Всичко, което става, всъщност, зная, че ще се случи, като че ли мога сама да го предскажа.

Пораствам (не искам) и нищо не е било толкова несигурно като сигурната обреченост моя.

(семето е настъпено и отрупано с мир)

Мисля, че няма никакъв смисъл да продължавам да се моля..

Грешка

Нахлуваш в съня ми всеки път

демонична и събличаш

затвора в ума ми,

подчинен на стихия,

в която властно ме повличаш.

В съня ми си ад,

париш - огън си,

цапаш душата ми и носиш ми хлад.

Жестокост си, като смърт сладка,

в любовта си се давя

и ме е страх от теб - загадка,

пустиня, в която се губя.

Страст си, а беше немислим блян,

но сега тук си и не мога да спра да те любя.

Продължавай, не спирай, чертай по моята длан.

Желая ли даже от съня да се будя?

Жена

Жена на есента си ти, любима,

по-хубава от всичките лета,

дете на пламък и безкрайните полета,

родена от дъжда, останала недоловима.

И когато към мене протягаш длани,

аз ще се сгуша в твоята прегръдка студена,

ще ме посипват твоите целувки, все тъй желани,

а аз ще се почувствам възродена.

Грях

Намирам се по тялото ти - лен,

обсипана от твоите целувки,

които стягат ме във плен.

Опитвам се да не се самозабравям

и жадно те отпивам на бавни глътки.

С всяка клетка в мен копнея пак аз да те прегърна

и да те рисувам, чертая, да пресмятам

всяка част от ханша по бедрата..

О, как мечтая при теб отново да се върна..

Начало

След дълги съмнения душата ми се свива,

а златото е вече восък, който се топи.

И ме обзема празно чувство за безперспектива,

сякаш всичко около мен се опитва да ме задуши.

Нов светъл ден очаквам да пристигне,

ала нощта е надвиснала и чака.

Крещя, влача се и тръшкам,

прозорецът зад мен зверски шумно трака.

Отстрани Смъртта нейде страшно гледа,

и бавно аз към нея се клатушкам,

ах, как може да е тъй красиво бледа!

***

Но чуваш ли вика на онези,

пълни с мъст?

И те сочат онзи камък с пръст,

който пука и крещи:

"Сам аз се не хвърлям по вас!"

И те са пълни с мъст,

захвърлили Христовия кръст,

а чакат спасение!

Но ето там стои жена.

Тя не крещи,

тя само гледа всички в захлас.

И боли я от болките на другите,

от техния огън, изпаряващ ги завчас.

Защо да ги спасява?

Но тя не бяга и вади от джоба си Христовия кръст.

И сочи го не към онзи камък,

а към онези взели чуждия залък.

Това бе Вярата - основата на всичко свято.

От нейния звън се буди всичко що е сляпо.