Габриела Горанова Фиданова

Казвам се Габриела Горанова Фиданова, на 27 години. Родом съм от Лом. Живея и работя във Велико Търново като администратор в хотел. Обичам да пиша - така описвам себе си, чувствата си, за които не говоря. Досега не съм публикувала мои стихове.

В рая

В рая искам да отида аз! Да се скрия от рутината, която съм си изградила: мисли незаслужени, за хора и стари събития, да се усмихвам насила, за да не видят в очите ми тъгата. Да се вдигне мрака, да изчезне тишината.

В рая искам да отида! Отново да обичам с цялото си сърце, отново да обича някой мен. Да се държим за ръка, усмихнати и безкрайно влюбени. Да мечтаем! Планове да градим! Цели да си поставяме и заедно да ги осъществим! Семейство да създадем! Децата ни от нас да се учат на любов и доброта. Заедно да остареем. Да гледаме как припкат внуците ни около нас и се смеят с пълен глас. И тогава ще съм в рая!

Рая, за който винаги съм копнеела, мечтала.

Е, комерсиално ли ви звучи? Защото за мен е идилия с осъществени мечти!

Зима

Зимата, не всеки я обича. Защото студена и мрачна тя била.

Не всеки я разбира. Не всеки вижда нейната красота.

Не всеки долавя топлината, скрита под снега.

Нима ни е нужно лято, което да стопли нашите сърца? Нима, ако е зима, те ще са замръзнали заради това?

Трябват ли ни слънчеви лъчи, за да сме по-добри? Да се усмихваме, да сме по-щастливи?

Нима това не е оправдание за злобата, за намръщените лица?!

Не, не зимата има вина!

Не, тя ни кара да сме лоши и сърдити на света.

Тя е оправдание за слабостта.

Слабостта - караща ни да сме със затворени очи и да не виждаме красотата в малките неща.

Можеш ли

Чувствал ли си се като часовник без батерии, със стрелки спрели?!

Като празна чаша за кафе, търсеща своята чинийка?!

Като огнище без огън, със сажди от любови стари?!

Задаващ си безброй въпроси: - Да се бориш или да се откажеш?

И Часовникът отново да тиктака.

И Чашата да е отново пълна.

И Огнището да бумти.

Да започнеш да живееш. Да си изпълнен отново с безброй мечти. Отново да обичаш - можеш ли?

Не казвай нищо

В "мразовития" ден хвани ме за ръката... не казвай нищо. Нека помълчим.

И да видиш, че сълзи се стичат - замълчи. Прегърни ме. Не казвай нищо.

Понякога имам нужда от тишина. Остави ме да поплача... да бъда слаба.

Невинаги думите помагат.

Понякога стигат добър приятел и тишина.

Да усетиш подкрепа и топлина. Да знаеш, че не си сама.

Ще те чакам

Никога не съм си мислила досега, че има нещо по-хубаво от съня...

Чакам нощта да се спусне, като завеса на финала на спектакъл. Да останат само звездите, луната и тишината. Да претворя очи и в съня да се изгубя. Да се лутам, без да спирам, защото само така все още те откривам.

Ще те чакам. Да влезеш на пръсти, тихо в стаята ми. Да легнеш плавно в леглото ми. Да ме придърпаш нежно към себе си. Да ме обвиеш с ръцете си

Бавно да отметнеш косата ми. Да ме целунеш с върха на устни си, за да не ме събудиш.

Защото събудиш ли ме, сънят ми ще свърши и теб няма да те има.

Ще те чакам... Там, в сънищата ми!