Актрисата Йоана Буковска - Давидова: Не е срамно да си болен, ударен или тъжен

Жълтата преса се роди и проходи с мен, белязвайки личния ми живот

Животът всъщност е прекрасен

Коя е тя

Йоана Буковска - Давидова е родена на 8 април, 1977 г. в Габрово. Майка й Велина Милчева - Буковска, е журналист и кинопедагог, а вторият й баща, Христо Буковски, е журналист и писател. Йоана завършва 9-та френска езикова гимназия "Алфонс дьо Ламартин" в София и НАТФИЗ в класа на проф. Снежина Танковска и доц. Андрей Баташов през 2000 г. Участва в множество филми и театрални постановкиИма множество професионални награди. Омъжена, с две деца - близнаци.

- Йоана, направи великолепна роля в образа на Виолета в "Откраднат живот", която почина от онкологично заболяване. Дори се пострига нула номер. Защо?

- "Откраднат живот" е много специално събитие в моя живот. Първо, че това е роля, която се появи след 10 години мое отсъствие с главна роля в киното. И Виолета се появи в точния момент за мен, за да използвам пълнокръвно актьорския си потенциал. Възможността да изиграя един толкова категоричен, многопластов и социално значим в човешката категория - "Герой на днешното време" персонаж, ми даде голяма отговорност и радост като поле за актьорска изява. Но Виолета като твърде ярък фактор в болница "Свети Кирил" от сюжета в базисната история на сериала "Откраднат живот", нямаше как да издържи 5–6–7 ...сезон. Тя беше парче от пъзела с история на на семейство Генадиеви. И аз много откровено разговарях със сценаристите и продуцентите. Казах им: "Мисля, че ако вие не намерите как Виолета да продължи своето съществуване в новите сюжетни линии, които залагате в сериала, по-добре й дайте нейната удивителна, нейния логичен завършек в контекста на филма, а и във възприятието на зрителите". Защото тя си заслужи това. Хора като Виолета Захариева, с нейната непримирима природа, не могат просто да вегетират, те живеят и горят. Тя трябва да изгори, ако няма как да продължи да живее в сериала с интензитета, с който беше зададен образа от първи сезон. И така с края на 4 ти сезон дойде и краят на Виолета.

- Т.е. ти си поръчала сама смъртта на образа?

- Реално, да. Така беше. Седнахме и обсъдихме вариантите за развитие на образа. Но имах и лична причина да се разделя с Виолета - енергията, нужна да я създавам във всичките й метаморфози, доста ме измори. Трябваше да намаля интензитета си на работа, който продължи две години, в следния ритъм: снимах понякога по 12-13 часа на ден, в съчетание с ангажиментите ми в театъра, имаше период от почто 8 месеца, в които нямах нито един почивен ден. Все още се възстановявам от последния етап на Виолета в сериала, защото Не допускам да правя половинчати неща в работата си и за мен няма значение дали ролята е за телевизия, кино или театър – влагам всички професионални таланти,които съм развила до момента. Затова и в моят актьорски кодекс не фигурира актьорската реплика : "К'во се вживяваш толкова, това е само телевизия..." За мен всяка роля ми е възможност да бъда някой друг на 100 %. Всеки актьор сам избира професионалния си подход към ролята – дали да се потопи в образа или да мине обиграно и леко по повърхността му...

- Как намери сили да споделиш, че си виждала как човек се бори с болестта рак и затова образът, който изигра в "Откраднат живот" е толкова автентичен?

- За съжаление, всеки втори в нашата държава има досег в семейството си с тази болест или има приятели, които са болни от нея. Виолета Захариева се превърна от силен образ в социален експеримент за мен - първо като категория човек - тя беше олицетворение на успелите на деня. Всеки иска да е на тяхно място, но дали биха платили цената, която подобни хора плащат. У нас , българите, в гените ни сякаш има отгледан през вековете срам и чувство за вина да се споделя, когато сме ударени – душевно или телесно...Мълчим и се самоизяждаме отвътре, когато сме болни от рак или друго страшно заболяване, сякаш сме си го заслужили...Защото с таки титла "онко" се чувстваш отритнат, негоден и досаден, когато потърсиш помощ или съдействие....А държавата не взима управленчески решения нито като човешка ангажираност, нито като здравна и социална политика и реално не предлага никаква грижа на хората с диагнозата рак. Аз, като актриса, мога да предложа само малко човешка подкрепа, като споделя със зрителите чистосърдечно и до крайност емоционалната страна на преживяването рак в човека - страхът, борбата, надеждата, вярата и промяната по пътя на това изпитание. Осмелих се да го направя, защото така разбирам мисията на актьора - споделената болка, става половин болка за човека, за зрителя, ако почувства, че не е сам в носенето на този непосилен товар, който е заключил в себе си, с пълното убеждение , че никой няма да разбере неговата болка. Докато не открие, че не е единственият. И в това мое човешко откровение чрез съдбата на Виолета, много хора се препознаха и в нейно лице откриха отдушник и опование да продължат приключението живот. Нужно е да се споделя, да се общува открито за да преодолееш, първо самоизолация на която те обрича подобна животозастрашаваща диагноза. Единствено по този начин ще разбереш, че не си сам по тази стръмна пътека, че има много други хора като теб, и оздравели, и преминали и през по-трудни неща. Затворен в собствената си кутийка, измъчван от вътрешни самоизтезания, ти гаснеш бавно, убеден, че нямаш никакви полезни ходове. Трябва да я има надеждата, че всяко страданието е преодолимо. То е навсякъде, не можем да го подминем, като черна дупка, която може да те погълне. Защо да не говорим за това, да напишем писмо, да разкажем на приятел, да го вложим в изкуството. В крайна сметка нали това е смисълът на споделянето! Споделянето за мен е единственият вход към душата.

- От къде идват тези болести?

- От стреса, несигурността и чернилката, която ни залива ежедневно. Тези болести са физическо проявление на целенасочената масмедийна политика в света днес. Отдавна спрях да чета вестници и сайтове, които постоянно сипят омраза, страх, ужас, беззаконие, И когато се изолираш от внушенията им, ти осъзнаваш своята субективна, хармонична реалност. Признаваш пред себе си: моят свят не е такъв, аз общувам с добри хора, положителни, имам вяра в бъдещето. Въпрос на избор. Защото животът е прекрасен и трябва да се изживява в пълнота му.

- Протестите вършат ли работа на политиците?

- Помня студентските стачки, по жанвиденово време, после протестите 2012... Наскоро видях едно заглавие: "29 години от началото на прехода". Едно цяло поколение се сменя за 30 години, как ние сме още в началото на прехода, 29 години по-късно?Стига вече с това насаждане на безнадеждност за някакъв напредък, за тъпченето на едно място. Един вид - "Ами това е, свикнете, няма да стане по-добре". Тогава всички колективно да скачаме в Дунава. Моята съществена реалност е отвъд географската, политическа и строева система и това е сферата на театъра, киното и там, където човеците се срещат и намират упование един в друг. Затова хората на изкуството спряха да се занимават с политика, защото разбраха, че не са желани като управленски фактор и че там не им е силата да променят светав едно. И да, който иска да съпреживява различна реалност, да дойде при нас - в театъра.

- Наскоро баща ти Христо Буковски издаде книга за майка ти и сподели в интервю, че тя се била разболяла, след нещата случили се с теб по времето на филма "Дунав мост". Това вярно ли е?

- Не мисля, че се е разболяла заради участието ми в "Дунав мост" - напротив, тя беше благодарна за предоставения ми от съдбата шанс да играя главната роля във филм след 7 години вакум в българското филмопроизводство . Гордееше се, както само една майка може с международната ми награда за Стела от "Дунав мост" - "Златна ракла 2000" за най-добра актриса. Разболя се 10 години по-късно, по-скоро от вълната, която заля семейството ми и личното ми пространство от разпространявани в медиите лъжи и неистини, докато жълтата преса използваше като ракета носител името, лицето ми, личния ми живот, като ги проектираше върху имиджа на образа ми в сериала тогава. Жълтата преса проходи с мен и аз продължавам да съм едно от любимите й отрочета. Това е също една реалност, която не желая да захранвам с отговори,които се отнасят до семействот ми. Защото моят опит от 1999 до сега показва, че каквото и да кажа, колкото и то да е чистосърдечно и добронамерено и неподлежащо на изкривяване да е за мен, винаги интервюиращия може да се намери призмата, през която това да се изкриви до уродливост и да се избълва поредната помия върху името и най - близките ми. Много е тъжно, че тези хора не се интересуват от Йоана такава, каквато е, а ги обслужва "другата", тяхната Йоана, която да им продаде гнусните интрижки. В момента, в който прозрях това, реших да ги изолирам от своята реалност,като спрях досега им до мен, като не чета нищо за себе си и близките ми са инструктирани да не ми споделят неща, които са "разбрали" от медиите. Тогава започнах да живея по - спокойно и усмихнато.

- Вярно ли е, че си отказала 50 000 лева, за да влезеш във "Вип брадър", все пак, това в сериозните медии го пишеше?

- Хахахахаха, разсмя ме. За пореден път отказах на брадъра, те ме канят от първото издание. Но техният формат не се вписва в разбиранията ми като публично лице да застана зад посланията, които са обект на техните търсения и предизвикателства в човешката природа..Моите послания, които ме интересуват като жена и творец, не възвеличават първичните страсти на хората. Аз предпочитам да влагам енергията си в други плоскости и ако има какво да изповядам на хората от житейските си път, го направя през театъра. Или киното.

- Защо се махна от Военния театър и реши да станеш свободен артист?

- Реших се на тази крачка, след като се родиха децата ми. Дадох си сметка, че когато си на щат, се налага често да правиш компромис с творческия си потенциал, т.е. не можеш да избираш в какво да играеш, няма как да спазваш тази актьорска хигиена, която да ми гарантира, че ще вървя напред, че ще се развивам в професията. Освен всичко, не е без значение и че когато си на щат ти плащат мерени пари, които ти даваш в двоен размер на детегледачки, докато ти си ежедневно на работа. Да, поех риска да напусна щата на Армията, без гаранция дали, кога и каква работа ще имам в бъдеще... Но казано е Бог обича смелите – оттогава се случиха толкова важни събития за мен в професията ми - партньорството ми с Антонио Бандерас, сериалът "Откраднат живот", Госпожица Юлия, Ан Дебарет в Модерато Кантабиле, Елена Петрашева в "Поручик Бенц" - все работа, която като върша ме кара да се чувствам щастлива, че аз съм избрала това призвание за своя професия. Така, че тези три години откакто напуснах своето щатно място, ми дадоха много в израстването ми като актриса - след тях вече имам достатъчно опит и смелост да споделя с публиката най-съкровените си допускания като идеи в съвременния театър и кино. Благодарна съм и на съпруга си Иван, защото ме насърчи да предприема тази кардинална стъпка в кариерата си.

- Новаторски е и проектът, с който започваш да се занимаваш?

- Да. Идеята ми дойде от вътрешния ми глас,който отдавна се дразни и се е убедил, че е безмислено да воюваме в театъра с мобилните телефони. Можем да ги опитомим, като започнем да ги използваме като съставна част от представлението. Моят моноспектакъл "Променяне",по който работя в момента, ще започва с анонса: "А сега включете мобилните си телефони, представлението започва". След участието ми в "Откраднат живот" получавам покани за гостувания в различни градове из страната с мой моноспектакъл, затова го приех като знак, че е настъпил момента да се реша на тази отговорна и голяма крачка за всеки актьор. Мечтата ми винаги е била да направя моноспектакъл върху книгата "Промяна" на норвежката актриса Лив Улман, музата на Ингмар Бергман в шест от филмите му. До голяма степен аз се припознавам в нейните възгледи за изкуството, актьора, майката, самотата на жената... Лив има особена майчина топлота, грижа и човечност - инструментите с които ти поднася своята книга - монолог, която те зарежда със светлина и щедрост. Чрез нейната изповед, ще разкажа каква е цената да бъдеш известен актьор. Това ще е разказ за обратната страна на медала и в същото време Зрителите ще бъдат мои партньори на сцената чрез своите смартфони, благодарение на апликацията, която разработваме в момента с моя екип - "добавена реалност", както се нарича или AR – Augmented reality – последната дума на технологиите във визулните изкуства. Началото на януари ще трябва да бъдем готови, надявам се.

- Защо те привличат образите на силни жени - в "Есенна соната" играеше момиче в инвалидна количка...

- "Есенна соната" беше първият ми досег с Ингмар Бергман да, не е случайно изглежда. Любопитството ми към него идва от мама, която като завърши "Кинознание" го определяше като най-великият кинорежисьор на всички временапо-голям режисьор от него. Тогава се появи Хелена в инвалидната количка и номинацията ми "Аскеер" за поддържаща роля. Тя е едно от върховите ми преживявания в кариерата.

- Повечето млади хора не са чували за Бергман.

- Допускам, че е така, затова с моноспектакъла искам да ги провокирам да изгледат после и филмите филмите на Бергман и Улман, макар те според мен,би трябвало да се препоръчват за зрители над 30 години, когато вече разполагаш с житейски опит ще могат да ги разберат. "Не трябва само да кажеш на хората истината. Трябва да ги накараш да повярват в нея." Това творческо кредо е общата пресечна точка между Бергман, Улман и мен, като философия на творческите ни търсения Това е и моята цел в моноспектакъла ми "Променяне" като актриса, която разказва за живота на актрисата в чисто човешките измерения, за цената да практикуваш тази професия - какво ти дава и от какво те лишава.