Елена Михайлова

Елена Десиславова Михайлова e на 17 години, от гр. Радомир. Ученичка e в 11-и клас на ПГТС Арх. Йордан Миланов, гр. Перник, специалност "Компютърна графика". Започва да пише стихотворения преди 3 години. По този начин изразява и описва емоции и неща, които иначе нямат обяснение, така се успокоява, открива отговори и дори преоткрива себе си.

КАТО РОЗАТА

Ти си като тази роза още неразцъфнала,

с нежни венчелистчета,

с опияняващ аромат,

но опита ли се някой да те хване и откъсне,

ще вкуси твоите бодли,

опита ли се той насила любовта ти да плени,

очакват го единствено беди.

Влюбиш ли се до полуда в нея,

просто я пусни,

сетне можеш единствено и само

да я гледаш как цъфти.

В твойте пламенни гърди горещи,

бушува огънят необуздан,

този, дето те изгаря,

зарад най-желания ти блян.

Искаш ти да я докосваш,

искаш ти да я целуваш,

но далечна е от тебе тя

и не можеш обърка я със друга.

В твоето сърце, душа,

завинаги остава само тя!

FANTASMA

Искаш пак да го сънуваш,

искаш пак да е до теб,

макар и само привидение,

като отражение във лед.

Болни мисли и представи мъчат те и през нощта,

будна те държат те чак до сутринта,

после пак наново всичко връща се и се върти,

мира не дава ти сърцето

все повече боли!

Мислиш пак за него,

знаейки, че истински не е,

ала истина познава ли сърцето,

копнеещо за мъничко любов поне?

Любовта граници не знай,

повтаря само думите:

желай, желай, желай!

Щом душата ти го иска,

просто й го подари,

Чувството необходимо - той да те спаси!

Мъж перфектен няма,

затуй просто си го представи,

Как той докосва те и казва:

За мен единствена си ти!

ПРИЯТЕЛСТВОТО

Приятелите верни са, това е факт,

приятел ли си някому, подписваш пакт,

пакт за искреност и вярност, топящи всеки страх,

предателството вписано е като непростимия единствен грях!

Как да кажеш нещо, дето ти тежи,

ако другия до теб ще го заболи,

лъжеш, мажеш и мотаеш,

ала пак виновен си оставаш,

виновен си пред себе си, а не пред друг,

за туй, дето не искаш да си тук,

трябва да избираш приятелите верни или егото си вредно!

Спри се малко, помисли!

Не си единствената ти!

Но има тук и друго,

Щом за приятели готова си на всичко,

биха те разбрали, мисля, те

ала нали си си такова опако чаве,

мислиш и се притесняваш,

почваш да гадаеш,

за беди и пакости несътворени

от въпроси недоизяснени.

Говори и казвай всичко веднага,

по-добре е да излезе от твоята уста,

не трупай в себе си боклук,

който ще те съсипе още тук,

гледай да си честна със себе си и със света,

за да не ти излезе после през носа!

Но защо го мислиш и се вайкаш?

Радвай се на туй, що имаш днес,

защото кът ще бъде утре!

Твойто истинско имане са хората около теб!

Не е нужно да си велик поет, за да осъзнаеш,

кое желаеш и кое желание е вече твое!

ЕСЕНТА Е ХУБАВА, КОГАТО ГРЕЕ СЛЪНЦЕ

Аз съм Есента,

обагрена съм от главата до петите в цветове,

но няма кой да забележи!

Мрачна съм и тъжна,

студена, променлива,

плача и изливам гнева си върху всички.

Те виждат само кал, дъжд и самота.

Нима любов не съществува и за Есента?

Ала ето че яви се странник весел,

огря мрачните поля и стопи мойта самота.

Той със своите лъчи горещи

погали нежно хладната земя

и стопли моята душа,

с усмивката си той накара мрака да изчезне

и тъгата да побегне.

Този някой макар за малко тук явил се,

забелязал красивото у мен,

сърцето ми остави в плен!

Той Слънце се нарича.

Наистина ли ме обича?

През времето, когато беше тука мойто Слънце,

по-специална чувствах се дори от Пролетта,

той от свойто време отделил бе,

за да попие жалната роса.

Ала скриеше ли се зад облак мрачен,

отново страдах и ридаех,

попиваше земята моите сълзи,

дърветата превиваха се от страшните ми бури,

хората бягаха, сковани от студения ми вик

от болката в гърдите ми преливащ!

ВРЕМЕНА БЛАЖЕНИ

Всеки ден ти е подарък,

всеки час блажен,

всеки миг благословен!

Връщаш се назад,

спомняш си отминалите дни,

сякаш вчера са били.

Любимите си хора спомняш с мъка и утеха

В мира да почиват, нека!

Спомените стари,

времена мъгляви,

нявга са били, но помниш,

помниш своето огнище,

помниш своя край,

помниш майко тези дни блажени,

помниш тез поуки ценни,

помниш ги и ги предаваш и на мен.

Де да имах твойто детство,

де да имах този спомен,

Баба, дядо със козите,

вие пък ливадата косите,

време щом настане, заедно сбирате сеното

и в радост и в трудност пак заедно хванати сте на хорото!

Дни на искреност и обич вярна,

не кат днешната коварна, материална!

Хората отиват си,

времената се менят,

ала у всеки има малък кът,

местенце, дето всичко е събрано,

преживяно, недоизживяно.

Старите ги помнят,

защо днес ний се суетим?

Просто трябва да ги оценим!

НЕСПРАВЕДЛИВИЯТ ЖИВОТ

Омръзна ми вечно да ме мачкат,

в очите нечии постоянно да съм в грешка

и в играта собствена другиму да бъда пешка!

Не искам да изпитвам вината незаслужена,

насадена ми от нечий друг порок,

но що да сторя, щом съм аз погубена

от тъй несправедливият живот?

Писна ми да ме поучават или хокат,

все другите да бъдат прави

и във фарса истината да мълчи,

няма да се съобразявам вече с тези нрави,

щом съм никой в техните очи!

Писна ми да бъда роб на собствения си живот!

Искам да изляза и да става туй, което аз си кажа!

Майка ми ми казва да не плача,

пък опитва се да крие своите сълзи,

болката в душичката й е голяма,

но продължава да търпи!

Искам да съм като нея, но не мога,

втръсна ми все още със съдбата да се боря,

искам аз багажа да си стегна,

като кобила да побегна

и нивга веч назад да не погледна!

На глупците пожелавах участ най-злокобна,

хапчица от ябълка отровна,

да вкусят те от своята горчилка,

изсипваща се върху мен, откак напущила съм детската си люлка,

ала правда другий ще раздава,

аз си продължавам да мечтая,

вярата отново е със мен,

вярвам, че ще дойде ден,

когато вий далеч ще сте от мен!

Напук на всички ВАС ще продължавам да си бъда АЗ!

ТОВА Е ЖИВОТЪТ

Животът представлява кръговрат

и няма ни сестра, ни брат.

Животът на човека е един.

Първо се събуждаме,

а после - спим!

Душата, невидима, човешка,

чиста, не познава грешка,

носейки геройски тежестта,

поема ударите на горчивата съдба.

Всеки удар е урок,

макар да е несправедлив, жесток.

Колкото по-невинна е душата,

толкова с нея по-жестока е съдбата.

Всяка прясна рана,

няма как да не боли,

ала няма как и да я сломи!

Някои рани

никога напълно не зарастват,

но времето минава

и бавно ги лекува,

приятелите верни

с нея редом ще будуват.

И както след нощта,

отново гост ни е деня,

така и след тъгата пристига радостта.

След сълзите солени

време ще настане и за сладка веселба!

ЛЮБОВТА ОТВЪД МЪГЛЯВОТО СТЪКЛО

Всеки път поглеждайки към замъгленото стъкло,

взирам се и чакам, за да видя теб,

ала бялата мъгла, обгърнала душата,

е като на изоставената булка булото в косата.

През мъничка пролука

вратичката към спомена за теб,

поглеждам с надежда,

да те видя пак при мен!

Връщам се към миналите ни моменти,

връщам се към близките ни срещи

в ума ми вече избледняващи.

Ти студен отвън си, а огънят на любовта в мен гори

и стъклото продължава да поти!

Дори мъглата някой да избърше и самотата да стопи,

мен още повече ще ме боли!

Макар и да те виждам,

макар да си пред мен,

ти и аз сме от различни светове!

Ти отвън си,

аз съм вътре и прозрачната ни стъклена преграда,

да се докоснем ни не дава,

но времето ще дойде,

тогава ще изляза

и на света ще се покажа,

който ме обича, сам при мене ще дотича!

Няма повече да страдам!

Спирам да се самосъжалявам и да бягам!

Трябва да порасна, но страхувам се, че ще угасна!

Ще угасне сляпата надежда в мен,

че любовта от приказките съществува

и до нея че ще мога всяка сутрин да се будя!

ПЕЙЗАЖ

Когато Слънцето го няма,

мразът пари мойте пръсти.

Когато Слънцето го няма,

Земята става неприветлива и бяла!

Покрита е със снежните окови,

непозволяващи ни да излезем ний навън.

Топлината и тревата засега са само сън.

В града самотен и студен,

човек със нос забит в земята крачи,

бърза вкъщи да се прибере

и цял се с шал увил, чака топлия април!

Човекът в съзнанието си рисува

диви волни птици

на живописното платно на пролетта.

Зимата пък драска свойте мрачни скици

и убива без жалост радостта!

ПРОСТО ЗНАМ

Първо мислиш и се маеш,

не спираш да гадаеш,

да мислиш пак за него,

да го чакаш, макар и да се колебаеш,

защото просто знаеш!

Знаеш, че ще дойде

и отново ще сте двама,

ала страхуваш се да си признаеш,

заради страстта си тъй голяма,

страх те е, че може вече,

интуицията да ти изневери,

отричаш и се убеждаваш в друго,

за да те не заболи!

Дори когато лъжеш се сама

и водиш таз болезнена борба,

чувството ти шесто надделява

и да ти подсказва продължава!

Казваш си, че няма смисъл вече!

Свърши се, това е, край!

Ала продължаваш ти да гледаш надалече,

да чакаш своето момче!

Времето бая напредна,

няма вече за кога,

ала с последен поглед в далечината,

сянката превръща се в искра

и в главата ти разнася се мълвата,

че няма веч да си сама!

Отклонила поглед, сякаш нищо няма,

а отвътре ври ти и кипи,

чакайки нетърпелива стана,

да зърнеш пак кафявите очи!

Той е тук,

вече е пред теб,

гледаш и не вярваш, че отново си познала,

ти му се усмихваш,

той на теб,

процедурата я вече знаете,

слушалките си сваляте

и се мигом заговаряте.

Здрасти, как си?

Какво случва се около теб?

"Хубаво е в разговор с теб да съм дует!"

СЛЪНЦЕ И ЛУНА

Ти си мойто Слънце,

Аз съм твоята Луна,

Тръпна и очаквам да се срещнем,

след края на деня и на нощта!

Понякога просто те поглеждам,

друг път казвам ти здравей,

ала лице в лице застанем ли на небосвода,

думите ни като Млечний път се лей!

Нямаше да озарявам толкоз ярко

среднощната тъма,

ако ти, Слънце мое,

не беше огряло моята душа!

Миговете наши, може да са малки, кратки,

но аз превръщам ги във векове,

всяка стотна наша продължава с часове!

Може никога да не те докосна,

ала важното е, че те виждам,

виждам те с очи, изпълнени с надежда,

но и с мъничко тъга.

Ще се сбъдне ли тази огнена мечта?

Някога да те докосна, моя единствена звезда!

ЗАБЛУДЕНАТА ЛЮБОВ

Всяка среща,

всеки миг,

когато те погледне,

когато се усмихне,

когато увлече те в разговор открит

и тайните разкрият своя лик,

душата се отпуска,

сърцето ти препуска

и след залез, чак до заранта

продължава в тебе да трепти

махалото на любовта!

След като душата се успокои

и сърцето пак нормално затупти,

съзнанието ти съставя следващата среща,

ала в бъдещето само болка те посреща!

Нищо не е както си го мислиш!

Нищо не е както си решила!

Будиш се и осъзнаваш,

че отново си се заблудила!

Биеш си главата във стената,

защото за пореден път в преценката си

си сгрешила!

Искаш или не,

той не те обича!

Замисли се!

Туй на истина ли,

или на лъжа прилича?

О, СЛАДКА МЪКА

Тя усмихва се, ала душата я боли.

Той със думите си, може би, неволно пак я нарани.

Тя го идеализира и мечтае.

Той за нея май изобщо и нехае.

Тя се заблуждава и изследва всеки знак,

Дали сърцето му с нейното е в такт?

Той я вижда, може би, като приятел само

и не отдава на срещите им значение така голямо.

Мъката, това е любовта!

Тази мъка, сладка, тежка,

тя е като медена болежка,

първо ти е сладко,

после ти горчи,

повтаря ли се и повтаря от нощи до зори!

ТОВА СЪМ АЗ

В битка влизам

с щипките напред!

Клетва пред душата си давам!

Няма да търпя,

да кланям се навред!

Крадец, лъжец, дори изменник,

както щат да ме наричат!

Аз съм себе си в това, което правя!

В това да мразя, да искам, да обичам!

Щом лице в лице със истината

застане несправедливостта,

как да се покрия,

чувствата си да прикрия,

как погледа встрани да извъртя,

да си преглътна честта и гордостта

и пак оставена сама

завинаги да замълча?

Колкото пъти се наложи,

колкото и тежка да е тя,

всеки път ще скачам във борбата,

с високо вдигната глава,

защото живота е суров,

на никой не прощава,

не дава и не обещава!

Живей докрай,

живей достойно,

забрави миналото си лъжовно,

свободна веч от пустий си покров,

знай че в края на живота няма послеслов!

МИСЛИ

Въпреки надеждата, носеща зората,

пак обзема ме тъгата.

Спомените сладки

все в главата ми се връщат,

а мислите в хали ги превръщат.

Болката от миналото настояще

и бленуваното невъзможно бъдеще

е ураганът инкогнито в мен,

бушуващ от началото до края

на всеки слънчев или мрачен ден.

БОЛКАТА ОТ ЛЮБОВТА

Нещо преходно

Туй ли ще да бъде любовта?

Днес усмивка

Утре болка

Вдругиден тъга

От белий гълъб, реещ се в небесата,

ставаш бръмбар черен, лазиш в калта.

Туй ще да бъде любовта!

Щом обичаш искаш да е вечно,

ала той дали е като теб?

Чувствата са странно нещо!

Днес са пламък,

утре лед!

Имаш истинска надежда,

после рязко си сломен,

от пухкавият облак на земята си свален!

Нож след нож забиват се в теб

и от всеки следващ повече боли!

За туй обаче няма лек,

щом сърцето ти кърви!

Остават ти дълбоки рани,

самотният ти плач звучи,

кат траурни камбани,

мъчиш се и вайкаш,

търсиш знак,

Как да го обичаш

ти се питаш пак!

ЧАРЛИ

Мило мое куче,

моя сладка радост,

Ти за мене си единствен!

Характерът ти бе убийствен!

Различен, луд и неразбран,

с нрав необуздан.

Още от мига, когато те погледнах,

се огледах в твоите очи

и щом сърцата заговорят,

устата може само да мълчи!

Всяка нощ, когато

със завивката си се покривах,

ти идваше и лягаше при мен,

и винаги спокойна аз заспивах,

щом знаех, че ти ще си до мен!

Когато подскачаше в тревата

и се мокреше рано сутрин от росата,

когато като луда аз след тебе тичах

и лоши погледи привличах,

когато лаеше по всяка котка,

куче, сянка и човек

Аз ти се ядосвах,

ала още повече си те обичах!

Сетне сал в съня си те докосвах,

да те търся продължавах,

тичах, тичах!

Исках, мило мое,

ти винаги добре да си,

но уви, това не стана

От година в сърцето ми

стои отворена огромна рана,

боли ме и кърви!

То все още не може да заспи!

Моя малък принц го няма,

да ме стопли и успокои!

Не мога вече да те милвам по главата,

да слушам малкото ти сърчице,

да играем с топка или пръчка по полята.

Съдбата ни реши това да спре!

Ала в съня и спомените живи,

ти на кака си кутрето!

Знай, че където и да си,

дори и на небето,

ти завинаги оставаш ми в сърцето!

ИСТОРИЯТА НА СЪЛЗАТА

Сълзата черна,

стича се по нежната й буза,

пада и следа оставя по бялата й блуза.

Следата с тъмнина пропита

от надеждата в очите й, убита,

оставена от черната спирала,

която както всичко друго,

тя за него бе подбрала.

Очакваше го и мълчеше.

До тази вечер всичко той за нея беше.

Ала зад маската свалена

криела се бе същност надценена!

Докато "мъжът" звезди й обещава,

тя сърцето свое вече му го беше дала,

а той, като поредната играчка

от кристал Сваровски и стъкло,

го счупи,

пропи земята с глъчка

и с черно кърваво петно.

Душата чиста, окрилена

бе сал за миг окървавена!

Ала днеска гълъбицата ранена,

плаче веч със бисерни сълзи,

бисерни сълзи,извиращи дълбоко от сърцето,

капещи от океанско-сините очи.

Тази сутрин те се леят

за красивите и искрени моменти

с мнимия любим човек,

обрекъл душата й да го обича,

вчера, днеска и вовек!

РЕКА

Силата божествена, пречистваща душата,

от векове кръстосваща

и градовете, и селата.

Това е тя!

Реката

Криволичи през земи незнайни,

сбира мислите потайни,

хорски мъки, терзания и грехове,

молитви и надежди, свежи цветове.

Сбира ги течението и ги понася,

понася ги и надалече ги отнася.

На повърхността, яхнали вълните,

плават желанията, мечтите.

Пътуват, търсят своя хоризонт,

Отиват там, където ще се сбъднат,

на някой далечен небосвод.

А пък в дълбините,

спотаили са се бедите, злините,

туй е тази тъмна сянка,

всички сбрали са се на седянка.

Тиня, кал, чернилка,

От хората е всичката мътилка.

Завист, злост, омраза,

Случва се и на повърхността да се показва.

Леко клонче на дърво,

на самотната надвесила се плачеща върба

допира до водите своите листа,

нежни като кожа на девойка,

по тязе лъскат капчици звездици

в погледа на тъжна песнопойка.

Прелита над реката птица,

най-малко очаквана кралица,

с черно оперение, но за чистата душа,

надарена е с безумна красота,

с всичката грациозност на света

се спуска бавно, сякаш към брега.

Плавно и величествено пак се извисява,

разперила криле,

носещи надеждата към нови върхове!

ЕДНА СТРАДАЩА ДУША

Истина една,

злокобна, обвита в тъма,

скрита най-дълбоко в душата,

избрала пътечката на самотата.

Огънят напира,

вулканът иска да изригне,

ала уста се все възпира

и мъката отново ще преглътне.

Докога?

Докога, пита всеки път сърцето.

Докога облаците непризнати

ще крият Слънцето в небето?

Докога хората ще бъдат сенки,

истината ще е мит,

думите ще хвъркат като птички

към небосвода още не открит?

Докога ще пазим тайната,

нелепа и презряна?

Докога болки ще търпим,

като убеждаваме се че ги няма?

Душата, тя заради тая глупост страда

и на нея се лепят язвите на ада.

Докога ще вярва в надежда сляпа?

Когато огънят безкраен вече я изгаря!