Лилия Йорданова
Лилия Йорданова е на 26 години, от гр. Лом. Завършва "Право" в края на 2016 г. и от една година насам работи като прокурорски помощник. Прави опити да пише от малка, стихове, разкази и есета. Темите, които я вълнуват са свързани с любовта, природата, родината и родния край. Печелила е трето място в националния конкурс "Яна Язова" с разказа си "Отново у дома".
Спомен за лятото
Притворила леко очите,
се връщам към спомен познат…
Бриз морски развява косите
и носи солен аромат.
Слънце блести и гали лицето,
морето разлива нежно вълни,
целува брега и се отдръпва-
отнася надалеч нашите мечти.
Отворила бавно очите,
потънала в спомен познат,
с усмивка блажена се връщам
към лятото ни в морския град…
Само мой
Блестят сълзи сребристи в очите,
като сняг се сипят върху асфалта сив,
спомен плах тихичко трепери,
изплашен да не би да нарани.
Мисъл черна като облак
надвесва се над моя светъл ден
и греещото слънце от високо
с дъжд от пламъци бе замени.
Гори душата, а димът в гърдите кротко спи
настанил се е удобно, задушава и боли.
Ръцете отпуснати до тялото,
което седи във локва кал -
солена тя като морето е
и черна като спомен вял.
И няма ги цветята и тревичките
във светлия ми хубав ден,
сега заменени от мъглите са,
вилнее буря покрай мен.
И кой виновен е, че всичко срина се,
и кой дойде като внезапен гръм,
и кой сълзи в очите ми изписани
постави с четката си за бои
и изрисува ме сама и босонога,
ходеща по капки дъжд,
търсеща във мрака нищото,
гонеща незнаен тропот…
И този тропот ме отведе
точно там, където скрил се бе -
под една скала далеко, надвиснала като небе,
сиво-черна, потънала във мрак,
бе приютила скитник драг,
а този скитник чакал мен,
рисувал ме в съзнанието свое,
отвлече ме от светлия ми ден
и хвърли ме във бездните дъбоки.
Прогонил съня ми,
живота ми разбил,
душата ми отвлякъл,
сърцето ми в ръце е скрил…
И там оставам с него под скалата
далеч от светлия и син простор,
далеч от птиците ще съм във мрака,
но той е с мен и само мой!
Пловдив
Огромен град, от хора тълпи.
Аромат на лято с дъх на липи.
Любовта пръска свойте искри
и рисува в душата спомени скъпи.
Трепети нови сърцето открива,
прилив от чувства в душата се влива.
Тепета гиганти от висините отпиват,
Альоша с усмивка свойта сянка разлива.
Огромен град…
… дъх на липи.
Любовта пръска златни искри…
Писмо
Писмото отварям и гледам
почерка така познат.
Сбито, изписано надребно -
зачитам ред по ред -
там думи няколко
се нижат, изписани с тъга:
"Извинявай, но не мога
очи в очи да го призная,
(знаеш, че бих искал,
но реалността не позволява),
да се извиня за всичко,
(както винаги аз правя),
за това, че те обичам,
че не могат да забравя
нищо от това преди…
Мисля си за тебе още,
липсваш ми, повярвай, нощем.
Няма никога да те забравя,
в сърцето вечно ти ще си,
но съдбата ни не позволява
да се обичаме, нали!?...
Тайно всичко аз ти казвам
и знам, че тайно знаеш го.
Оттук нататък веч е ясно-
сякаш нищо, че не е било.
Изгори това писмо,
но споменът за мене запази.
Ще се виждаме, но като непознати
няма да се поздравим,
само поглед плах ще хвърлим
двамата един към друг,
но този поглед значи много,
значи всичко, дето пише тук.
С това завършвам изповедта си
и моля те да ми простиш,
да ме запазиш в паметта си,
но писмото да изгориш!
Не отговаряй, не пиши ми.
Аз знам - прочела си това.
Само отвътре ще ме мъчи
дали и с тебе е така…
Но нека да живея с мисълта.
Тя е наказание за всичко
което причиних ти, мила!
Сбогом, с тебе веч сме непознати,
макар да ни боли от любовта.
Вечно твой оставам!
Обичам те до края на света…"
Последни думи на трепереща ръка
прочетох върху листа бял,
а върху тях сълза сребриста пада,
покрива ги като воал -
за миг видях я и изчезна
погълната от пламък бял…
Отдалечена от света
Четири стени затвор издигат,
навън живот кипи,
а аз затворник съм в коварна стая,
душата ми в агония гори.
Едно и също всеки ден е,
едно и също чувствам аз.
Сърцето жадно е за време,
за изживявания, за екстаз,
но чувствата са сякаш бреме,
увеличаващо се всеки час.
Годините така минават,
а аз заложник съм на самота.
Забравена, пак тук оставам -
отдалечена от света…
Опиянена
Не съм пияна, не съм замаяна дори,
но вървя към тебе устремена, дори да зная - ще боли…
Знам, грешно е при теб да идвам винаги в дълбока нощ,
щом луната се покаже, блестяща цялата в разкош.
Не съм пияна, дори не пих аз тази вечер,
но тръгнах пак по онзи път обречен…
Минах покрай къщите познати, оглеждайки се за една
и зърнах я аз там - в далечината, видях във мрака лампa, светлина.
И знаех, че ме чакаш в късен час, полегнал в топлото легло.
Оставям пак на прага своя свян, срама и своето тегло
и влизам тихичко при теб и сгушвам се във твоите ръце,
усещам пулса ти и топлината и как галиш моето лице…
А сърцето ми примира от наслада, тялото ми иска те.
И лампата изгасва, в мрака остават две тела с едно сърце…
Аз и Тя
Разкъсана на две гледам се сега -
от образ в огледалото няма и следа.
Това е тя, но не и аз!
Аз съм друга и различна.
Тя е обикновена, иронична.
Аз съм някъде далеч,
а тя седи пред мен.
Аз съм там - в екзотика потънала,
тя е тук в света студен.
Аз съм там - живота съм обгърнала,
а тя е в сивия и скучен ден.
Аз мечтая, мога и творя,
тя без скрупули руши мечти.
Аз съм там в далечината,
аз съм пътя, радостта, мечтата…
Тя е скука, болката, тъгата.
Тя не е мен, не носи моя дух,
но физически е копие перфектно,
а за мен светът остана ням и глух,
покри ме, разми ме той директно,
щом навън да се покажа пожелах…
Тя не е мен!
Но нея всички виждат.
А аз съм скрита там дълбоко,
на местата на които
искам да съм, но не мога…
Блян
Затварям очите
и ти си пред мен -
гледаш ме нежно -
красив, съвършен…
Небрежно подаваш
ръката напред,
достигаш със нея моя силует,
докосваш косите
почти на шега,
усмихваш се мило
сякаш на игра,
пристъпваш напред и
… ето те до мен -
виждам очите,
докосвам лицето,
усещам аромата на твоите устни,
поставям ръката на твоето рамо,
а ти все така нежно
с усмивка добра
ме гледаш и небрежно
галиш мойта коса…
Усмихвам се и аз
и радост ме обзема,
прегръщам те силно
и дишам едва,
от тялото ми
се отделя моята душа
и накрая готова
да те целуна се чувствам.
Със затворени очи
от устните ти вкусвам,
отварям ги и … теб вече те няма,
далеч си от мен,
всичко е било измама …
България
"На теб, Българийо свещена,
покланям песни си сега.
На твойте рани, кръв безценна,
на твойта жалост и тъга,
на твойте сълзи и въздишки,
на твойте страсти и тегло
и на венеца мъченишки,
кой грей на твоето чело."
("На България"-Иван Вазов)
България - страна безумно малка,
родина и чужбина си за нас.
Но пак една в сърцата ни оставаш,
където и да сме във сетния си час.
Българийо - ти, майко мила,
майка на Ботев, Вазов, Стамболов,
Българийо - създала Багряна,
родила Левски, Каравелов и Бурмов…
Запомнила Клокотница, и Ключ, и Шипка-
с каква история се славиш ти!
Бе велика, личности откърми,
създаде святи ценности и идеали,
а сега се давиш в свойте кърви -
черни, попиващи в пръстта,
и в страшната за теб агония -
убиваш всичките мечти…
От своите деца отровена
днес загиваш бавно ти!
Тринайсетвековната история
бе и слава, и погром за теб.
Ти бориш се, но падаш винаги
предадена под нечий гнет,
за да се възродиш отново -
да създадеш хора и мечти,
за да напишеш пак история -
славна, с идеали и надежди!
Ти, Вазово отечество любезно,
накарай ни да вярваме отново в теб.
Бъди каквато си била отдавна -
нашата България велика, славна …
България - страна безумно малка,
родина и чужбина си за нас.
Но пак една в сърцата ни оставаш,
където и да сме във сетния си час.
Вампир
Тлее огън във душата.
Жажда кървава гори.
Шумят горите във тъмата.
Селото спокойно спи.
Сянка мъртва тук пак броди,
нова жертва търси тя.
По глухи улички потайно ходи
с пресъхнала за кръв уста.
Скоро някой закъснял
от там ще мине
и с вампирската ръка
звярът ще го сграбчи силно,
ще впие устни във врата.
Кръвта ще вкуси жадно,
за нов живот ще се роди.
После тялото веч хладно
в някой ъгъл ще захвърли.
