Носителят на "Оскар" Павел Павликовски, режисьор: Два пъти срещнах Достоевски

Внукът му беше ватман, мечтаеше за мерцедес втора ръка

Кой е той

Носителят на "Оскар" Павел Павликовски представи филма си "Студена война" за първи път пред българската публика на 23-ия международен "София филм фест". Филмът е награден с 5 отличия на Европейската филмова академия и има 3 номинации за "Оскар". Павликовски е роден във Варшава, но в ранна възраст се мести заедно с майка си в Лондон. Учи литература и философия в Оксфорд. Говори още 5 езика освен полски. С филмите си режисьорът учи за живота и неговата същност, а чрез своите творби кара хората да се замислят над същността на битието. През 2015-а Павликовски е удостоен с "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм за лентата "Ида". За първи път в София режисьорът идва през 2005 година, за да представи филма си "Моето лято на любовта" на "София филм фест".

- Г-н Павликовски, как ви дойде идеята за лента с име "Студена война"?

- Знаете ли, тази история отлежава в главата ми много отдавна. Историята на една трагична двойка, чиято любов все не може да се случи и до голяма степен причина за това са политически и исторически събития. Подобна е историята и на моите родители. Въз основа на моя личен опит мога добре да разбера трудностите в любовта. Мисля, че до голяма степен филмът ми е една универсална история. Това, което сглоби филма, беше контекстът на фолклорния ансамбъл. В Полша имаме такива фолклорни ансамбли, които и вие в България имате - изключителни гласове.

- Вие също съвсем малък напускате родината си, какво е да си емигрант през вашите очи?

- Аз напуснах Полша, без да си давам сметка за това какво ме чака занапред. Мислех, че отиваме на екскурзия в Лондон, а се оказа, че ще останем, тъй като майка ми се омъжи за чужденец, по-скоро за англичанин, което е точно обратното на чужденец. (Смее се.) В първата част от живота си човек търси нови неща, търси вълнения, докато в последната третина по-скоро търси някакво място и общност, към които да принадлежи. Не толкова да открива множество неща хоризонтално, а да се задълбочи в едно нещо.

Преди 7 години се завърнах в Полша. Дойде от само себе си. Вътрешно много исках да го направя това. Тази необходимост от принадлежност обяснява до голяма степен и промените в политическия живот, които наблюдаваме. Все пак смятам, че всеки емигрант в някаква част от живота си иска да се завърне там, където е роден. Това е по-силно от нас. Иначе за филма, това бе времето на Сталин, време, в което е много трудно да се живее в Полша. Двамата главни герои са много различни. Ако за Виктор животът в Полша е действително невъзможен - той се задушава там, то Зула се чувства добре в Полша. Попадането й във фолклорния ансамбъл е най-хубавото нещо, което може да й се случи. Пред нея въпросът за свободата не стои и по-скоро се чуди какво ще прави на Запад. Хората са различни. И това исках да покажа.

- Били сте дете, когато родителите ви са се разделели. Повлия ли на характера ви това?

- Сигурно, сигурно. Когато си дете, не поставяш нещата под въпрос, възприемаш ги такива, каквито са. Всичко това ме научи, че е напълно възможно всеки един да е прав и пак всичко да се провали. Въпреки че родителите ми се разделяха, ожениха се за други хора, разведоха се, пак се събраха, отново се разделиха, но в крайна сметка бяха най-прекрасната и обичащата се двойка, която можете да си представите. Родителите ми ме научиха, че една история не може да бъде съдена само по своя край.

- Като казахте край - "Студена война" завършва трагично.

- Да, така е. Но ми се иска да вярвам, че на излизане от залата зрителят ще се чувства окрилен. За мен това е филм и от който можеш да си изведеш много поуки. Всеки сам за себе си ще го направи. И честно казано, когато правя филм, не си задавам на първо място въпроса как ще въздейства той. Първо си мисля за това - има ли смисъл да го правя и какво ново мога да кажа на хората.

- А имате ли отговор на въпроса защо са толкова кратки филмите ви?

- Да, "Ида" беше само 80 минути, "Студена война" е 90 мин., а надписите са много дълги. (Смее се.) От "Моето лято на любовта" всички мои филми са 83 минути и половина. Не знам защо се получава така, сигурно е свързано с моят метаболизъм. (Смее се.) Шегата настрана, обичам да гледам дълги филми, но когато ги правя, предпочитам да не губя време за скучни моменти и се фокусирам върху силните, които могат да направят филма визуален, пластичен и многопластов. Също така обичам да работя чрез загатване, а не чрез директно показване.

- Надписите в края пък показват, че вие сте и режисьор, и сценарист, и автор на образа.

- Такъв съм, да. (Смее се.) Авторът на образа на един филм е нещо много повече от самите снимки. Това е продукт от цялостния екип под ръководството на режисьора. Знам, че някои режисьори не се занимават с тази част, а я оставят на оператора, но това не е моят подход. Сценографията също е много важна. Не съм сценарист, аз съм автор на историята. Не се придържам никога към твърд сценарий. Разбира се, сценарият е необходим, за да кандидатстваш да те финансират, но в процеса на работата го променям около 195 пъти. Важното е основната история, която искаш да разкажеш. Като цяло се опитвам да не се съобразявам с тенденцията в съвременното кино - да има строго разделение на труда при снимането на филм. Всеки си има точно определени задължения и си ги изпълнява. Работата по един филм се състои от много етапи и елементи и според мен работата на режисьора е да ръководи всеки един от тях. В съвременното кино много ясно си личи дали гледаш филм, който е режисьорски, или гледаш филм, при който е имало ясно разделение на труда - един продуцент е купил книга, наел е друг писател, който да направи сценарий, наел е оператор и всеки е работил самостоятелно по своята част. Съвсем различно е.

- Разкрихте, че сте се срещали лично с Достоевски. Какво си казахте с него?

- Ха-ха-ха. Да, срещал съм Достоевски в два смисъла. Първият е, когато бях тийнейджър, четох Достоевски и това, струва ми се, ме травмира за цял живот.

Преди 30 години в Ленинград се запознах с правнука на Достоевски - Дмитрий Достоевски, който беше ватман по това време. Беше обиколил цяла Европа, следвайки стъпките на своя прадядо, но с цел и мечта да си купи втора ръка "Мерцедес". Тогава направих документален филм за него - "Пътуванията на Достоевски". Успях да убедя литературният отдел на Би Би Си да ми отпуснат финансиране за този проект, като им казах, че това е литературен филм. После пък се получи така, че той беше номиниран за документален филм на Европейските филмови награди.