Голямата Таня Лолова с награда на името на Георги Калоянчев: Калата теглеше целия театър на гърба си!

Публикувана: 15.04.2019, 10:30 1010 Автор: Лили Ангелова

Той никога не услужваше с пари, защото не носеше и стотинка в джоба си

Коя е тя

Неповторимата Татяна Лолова е родена на 10 февруари 1934 г. в София. Завършила е актьорско майсторство през 1955 г. в класа на проф. Стефан Сърчаджиев, в класа на Ицхак Финци, Григор Вачков, Никола Анастасов и други забележителни актьори. Играла е в Драматичен театър "Сава Огнянов" в Русе. През 1957 г. става първата актриса, официално назначена в новосформираната трупа на Сатиричния театър, където играе до 1976 г. От 1977 е в Театър "София", а след това играе отново в Сатирата. На сцената на Театър "199" прави хитов моноспектакъл "Дуенде", който се играе повече от 10 години. Автор е на книгата "1/2 живот".

- Г-жо Лолова, честита награда! Със Сатиричния театър ви свързват хубави години. Вие сте и първата официално назначена актриса в него, нали така?

- Да. В този салон тук, в Сатирата, са кънтели винаги искрените, нечовешки смехове на публиката, която тази вечер на наградите "Кукерикон" дойде отново да гледа колегите и да им се радва. Много съм щастлива за наградата. Иначе да, помня как през 1956 г. проф. Стефан Сърчаджиев основа Сатиричния театър и ме покани в актьорския състав. По това време аз бях в Русе по разпределение. Но кой може да откаже на Сърчаджиев! Аз винаги съм искала да бъда актриса, но майка ми, когато татко почина, а аз бях на 15, искаше да работя, да помагам в издръжката на домакинството. Тогава директорката на училището ни Паша Карагюлева поиска да говори с майка ми и каза, че съм много талантлива и че тази година ще взема награда за цялостно творчество. А ето, още не съм го завършила това творчество (смее се). Но да се върна на въпроса. Аз не мога да кажа, че съм първата актриса в Сатирата. Най-първата трябваше да бъде Леда Тасева - Леда Сърчаджиева, и, да речем, Стоянка Мутафова и Калоянчев, и всичките прекрасни артисти, но това е фактическото подписване. Първа съм се подписала. Не че без мен нямаше да се основе Сатиричният театър. Така че, щат или не щат някои от другите колеги, аз съм първата, подписала заповед за назначение. Оттам тръгнаха голямата ми радост и голямото ми напрежение.

Събраха ни един ден, ние бяхме пет жени и 15 мъже артисти. Това е мечтана бройка за състав, особено по онова време, когато бяха големи съставите. И първото представление, което поставихме на сцената на Сатиричния, бе "Баня" по Владимир Маяковски, постановка на Стефан Сърчаджиев. На мен ми се падна да играя Фосфоресциращата жена. Това е жената на бъдещето, която казва колко ще бъде хубаво в него. Открива се завесата и моята героиня се яви така - бяха извикали от цирка да дойде един от фокусниците, та аз в тъмното, спъвайки се, да се кача на едно кубче и никой да не знае, че съм се качила. И изведнъж фокусникът направи така, че бухна една светлина, от която аз трепнах. Жената от бъдещето след това зае тържествена поза и като слизах, им казах на зрителите, че да речем, през 1975 година тоалетните ще бъдат от злато. И всичко ще бъде прекрасно. Вече ще има места, в които да се чудиш това будоарът на някоя принцеса ли е, или е място, в което трябва да се почувстваш свободен. Това беше една много несполучлива роля и не би трябвало специално да говоря за Фосфоресциращата жена. Не я играх добре. Ама според мене трябва да се родиш за тази роля, а аз бях родена за нещо по-различно ми се струва...

- С Калоянчев само добрите роли ли ви свързваха?

- Разбира се, че не само това. Калата беше невероятно надарен. Играла съм с него безкрайно много пъти, той беше като руда, която се самопречиства и издава луда енергия. Когато не бяхме с него на сцената, всички актьори се събирахме зад кулисите засмени до уши от радостта на хумора му и разплакани от красотата на дарбата му. Радвам се, че получавам награда на негово име. Нямам определение Калата какво е, но той беше щастлив само по време на игра, той беше бурлакът, който теглеше целия театър на гърба си, играейки най-тежката роля и ако се налага, теглеше и автора, и режисьора, и всички останали в залата. Безброй са спомените ми с него. Имам и смешни, разбира се. Като например това, че той никога не можеше да услужи с пари, защото нямаше и стотинка в джоба си, но като ни поканят с Валя, жена му, на гости, всички си облизвахме пръстите. Ядеше се до насита. Но да, на сцената имахме страхотен контакт с него. Гледам го веднъж примерно, че намига на тия от първия ред, и му викам: "Когато разговаряте с мен, трябва да ме гледате в очите!". И той повече не посмя да ме "остави" и да флиртува с публиката. Аз после по същия начин си "взех" това от него в моя популярен моноспектакъл "Дуенде". По време на тези мои "разговори" с публиката ми е достатъчен един хладен човек от нея, за да убие всичко. Тогава се отдавам цялата, за да преборя този човек, да му стане приятно, хубаво. Казвам си: "Ще го накарам да е щастлив". И често ми се получава. Е, разбирам, че има и хора, които не ме харесват. Нормално е. Но пък да ви кажа, като ми каже някой, че не ме обича, пък аз не му вярвам (смее се).

- А вярно ли е, че Рангел Вълчанов не ви е харесвал, защото "нямате вежди"?

- Хахаха, той е режисьорът, който каза, че аз никога няма да видя кино, защото нямам вежди. Не ставаше дума за тяло на рибка, не ставаше дума за пеене, просто нямам вежди и такива, дето нямат вежди, не ги снимат в българското кино. Това в световното кино изобщо няма никакво значение, но тъй като съм родена българка и един от потенциалните ми режисьори се казва Рангел Вълчанов, шансовете ми са никакви. Но по-късно съм говорила с него и да ви кажа, той каза друго. Било шега.

- Как човек с толкова стаж ще коментира бума на български сериали и филми в последно време?

- Толкова неща в киното бяха съсипани. Цял живот съм научена, че парите нямат значение. Аз така съм израснала. И затова не ни ги и даваха и не ги и получавахме. То и пазарът беше много ограничен - като си купиш хляб и олио, и толкова. Но да не говорим за тъжни неща в момента. Започнал е период на много снимки, на много сериали. За мен това е великолепно. За съжаление на голяма част прекрасни кинотворци така им замря животът. Някои си отидоха. Други се занимават с нещо друго. Някои от тях може би вегетират. Сега започва да се снима много и това е чудесно. Колкото повече хора участват в хубави сценарии и носят атмосфера на настроение, радост, закачка или замисляне, толкова по-добре.

- А кога актьорът изпитва неистова радост от добре направена роля?

- Никога. Докато работи ролята, има мигове в репетиционния период, когато се раждат нещата и когато изпитваш може би "дуендето". Имам чувството, че понякога го получаваме. По-често, когато на репетиции попаднеш на хубава роля, на прекрасен екип, на страхотен режисьор, който успява да възбуди цялата ти дарба и целия ти ум, и цялото ти желание - и цялото ти щастие от това, че ти работиш нещо, за което си мечтал. След това идва напрежението от премиерата, първата среща с публиката, която винаги е притеснителна. Докато играеш, ти всъщност работиш и много рядко можеш да се отпуснеш на радостта от правенето. Случва се - но не е ежедневие.

- Вие гледате и много спектакли на колеги. Кой бихте отличили?

- Ооо, разбира се, това момиче Ива Тодорова. Гледах я в "Приятно ми е, Ива" в Театър "199". Няма такова талантливо нещо като нея! Това не е театър, не знам как се нарича това нещо, което тя прави. Игра нечовешки, не съм виждала такова игране - възхитена съм. И ето я бе, вижте я - на нищо не прилича и по фигура, и по лице, видяхте я, а костюмът й - кошмарен! Нито носът й е правилен, нито възрастта й е младежка, как може такова чудовище да е така прекрасно на сцената! Но за щастие, Господ й дал талант! И тя неистово радва хората.