Звездата Есил Дюран в най-откровеното си интервю: ДС ме изнудваше!

Накараха ме насила да подпиша декларация за сътрудничество, за да ме пуснат обратно в България

Коя е тя

Есил Дюран (с рождено име Исмигюл Дуран Наим) е родена на 5 юли 1969 г. в Хасково. По време на Възродителния процес е Силвия Горанова. Завършва две консерватории - българската, в класа на Ирина Чмихова, и турската. Основната част от репертоара й е на български език, но изпълнява песни и на турски. Пее също джаз и обича импровизациите. След дълги години работа в чужбина - Англия, Норвегия, Германия, Холандия, Дания, Йордания, Кипър, през 2000 г. прави завой в кариерата си и става една от звездите на "Пайнер". Има няколко самостоятелни албума и диск с най-големите си хитове. През 2005 г. се ражда синът й Харис, дете от композитора Борис Павлов, с когото са заедно повече от 19 години. От известно време певицата успешно се изявява и като моден дизайнер.

- Есил, на юбилея си представихте новата си песен "Аз те мисля, родино". Откъде дойде идеята ви за нея?

- Един ден, докато пътувах за ангажимент, слушах диск с песни на Янко Миладинов. Почувствах със сърцето си неговата песен "Аз те мисля, родино" в изпълнение на Лили Иванова. Казах си: "Защо пък да не я изпея?". В днешното обременено с проблеми ежедневие забравихме в колко красива страна живеем и имаме късмета да сме родени. Една патриотична песен никога не е излишна. Да, не всичко е каквото ни се иска в България, но все пак нещата са и в нашите ръце. Важно е да отбележа, че текстът е на големия ни поет Павел Матев. Благодарна съм за предоставените авторски права на внука му Павел Деспотов, на аранжорите Васил Делиев и Борис Павлов, които се справиха блестящо с оркестрацията. Благодарна съм и на младия режисьор Дуран Дуран, както и на Хасан Азис, който ми разреши да снимаме в комплекса Перперикон.

- Песента е емоционална за вас, с какво я свързвате?

- Така е, тази песен е невероятна. Свързвам я с любовта към родината си и с т.нар. голяма екскурзия, или Възродителния процес, която се случи преди повече от 30 години на рождения ми ден - 5 юли. Тогава бях малка и никога няма да забравя автоматите, обкръженията на района... Сега, като разказвам на съпруга ми, който е от София, той не може да си представи, че съм изживяла такова нещо. Това беше война. От Исмигюл ме прекръстиха на Силвия. Естествено, аз не си бях избрала това име. Заминахме за Турция, но само три месеца и половина останахме там. Имах страхотна носталгия - никога след това не съм усещала нещо подобно. Вероятно защото заминахме със съзнанието, че никога повече няма да се върнем. Сбогуването с приятелите беше непоносимо мъчително, с роднините, които решиха да останат, сред тях - и сестра ми. Къщата ни беше там, а аз, като всеки от зодия Рак, съм силно привързана към дома. Случилото се за мен беше равносилно на убийство. Не можех да се примиря с факта, че никога повече няма да видя България. Това ме съсипа! В България имахме позиции, имахме най-малкото дом. Родителите ми са ужасно трудолюбиви хора, поддържаха една прекрасна ферма и винаги сме имали добър стандарт. И аз, и брат ми искахме да продължим образованието си, не сме хора, които бяха готови да седнат в цеха на една фабрика и да шият ризи цял живот. Решихме да се върнем, макар че ме бяха приели в тяхната консерватория да уча оперно пеене.

- Как ви приеха обратно?

- Ужасно беше всичко! Цял ден ни държаха гладни и жадни, снимаха ни наши и чужди телевизии, някакви журналисти ни провокираха с объркващи въпроси, нарекоха ме "родоизменница", споменаваха за Белене, докато накрая, за да се върнем в България, в дома си, бяхме принудени да приемем това, което ни предлагаха. Нямах никаква представа в какво ме забъркваха, само разбрах, че занапред работата ни ще е "много секретна". Така се случи и моето т.нар. вербуване от ДС. Изнудиха ме! Беше мъчителен и труден момент, но нямам от какво да се срамувам. Нека се срамуват онези, които са принуждавали хора като мен да бъдат поставени в ситуацията да стигнат до подобно решение. Вербуването стана в неутралната зона между Турция и България, нямах избор, исках да остана в България, да се върна в родината. И цялата история се случи на 26 октомври, две седмици преди да падне режимът на Тодор Живков. Затова песента е толкова емоционална за мен, защото обичам родината си, това е моята страна - България. Тогава не осъзнавах какво правя, сега чак разбирам какво е можело да се случи. Това, което тези хора правеха, е престъпление спрямо хората, онази система обаче толерираше именно манипулациите и "смачкването" на хората, на съдбите им.

- Успяхте ли да им простите?

- Да. За да продължи напред, човек трябва да умее да прощава. Не съм убедена обаче, че трябва да забравим Възродителния процес. Младото поколение трябва да помни, за да не позволява подобно нещо да се повтори отново във времето.

- С връщането си ставате звезда със запомнящата се музика, която изпълнявате - тя не е чист фолк, нали така? Не отмина ли този стил?

- Музиката, която съм учила и дълго време съм се подготвяла, е джаз - там ми е силата. Вярно е, че никога не съм успявала да се впиша в истинския попфолк. Обичам да изпълнявам различни неща и да се вдъхновявам от тях. Аз съм от поколението, което е израснало с естрада, рок, джаз, завърших в класа на Ирина Чмихова и от 16-годишна възраст се занимавам с музика. Е, не мога да кажа, че усещам "кръчмарското свирене", но не го отричам. А пък и в момента хип-хопът, така актуален в момента, много си прилича с чалгата, честно казано.

- Така е. Освен запомнящи се песни създавате и парфюм, а през 2013 г. се реализирахте и като дизайнер. Стилът ви е разпознаваем, радва ли ви това?

- Moдата e сериозно предизвикателство! Тази година получих и награда за "Дизайнер на годината" от проф. Любо Стойков. Много ме радва, че хората харесват дрехите ми. Приемам този тип успех като игра, макар може би да съм наследила таланта си от баба ми по майчина линия. Тя се казваше Анифе и бе известна шивачка.

- Имали ли сте гафове на сцената?

- Mного са. Веднъж в продължение на час и половина танцувах с един крак на пръсти заради счупен ток. Още в зората на кариерата си пях в нощен бар на столичен хотел. Без да иска, колежката, с която имахме дует, ме удари с микрофона и разцепи веждата ми. Цялата бях в кръв, а публиката мислеше, че всичко е по сценарий. Като свърши изпълнението, изтичах в гримьорната и сложих лед, за да спра кръвта. Нямаше как да си тръгна, тъй като имахме още две песни. Приключихме участието и право в "Пирогов". Там лекарите въобще не ми повярваха на нелепата история и даже питаха: "Ама вие с микрофоните и такива работи ли правите?". Е, зашиха ме и на следващата вечер пях с огромно количество лилав грим, за да скрия белезите. В Канада пък излязох на сцената с една от любимите си рокли, направена от синджири. Тоалетът тежеше близо 5 кг. Та както пеех, усетих, че връзките на гърба ми се разхлабват, а "железарията" се свлича. Останах почти гола, добре, че бях под роклята със сребърен сутиен и сребърни шорти. Като се прибрах в България, разбрах, че дълго се е говорило за моя "стриптийз"".

- Били сте жури в "Мюзик айдъл" и в "България търси талант". Много ли е труден пътят до големия успех, далечна ли е световна слава?

- Имах невероятния късмет да съм част от журито на най-успешния сезон с маестро Казасян, невероятен човек, учебник. Заедно с Фънки и Люси Дяковска продължаваме да се чуваме понякога по телефона. Колкото до таланта - в момента е по-лесно да станеш популярен чрез тези формати, но е ужасно трудно да се задържиш на върха. Скъпо удоволствие е пеенето, огромен лукс, а за световна слава в България дори не си и помисляме българите. И това едва ли скоро ще се промени.

- Популярни личности се снимат в сериали. Блазни ли ви това?

- Мечтая да се занимавам с дублаж на филми, бих опитала това с удоволствие. Често ходя и на театър, следя сезона, дори синът ми Харис посещава със семейството концерти, опери, постановки. Радва ме, че и той вече има изграден вкус към музиката.

- Изглеждате перфектно за годините си, Есил. След 40-те какво е по-различно за една жена?

- При мен след тази възраст започна осмислянето - сега се харесвам и обичам повече отпреди, научих се да не се оплаквам и да се усмихвам повече. Разбира се, че се дразня от много неща - от консуматорското ни общество, от хората, които не благодарят, постоянно изискват и не оценяват красивото в живота. А мен това ме вдъхновява.

- Мъжът ви Борис ревнува ли ви?

- Не, ревнуват несигурните, тези със собственическото чувство. Ние сме си дали пълна свобода и това е ключовата дума за щастието ни.

- Изневярата предателство ли е?

- Тя е тест за отношенията в двойката, не я разглеждам като предателство.

- Приятели предавали ли са ви?

- Хората се променят и аз съм наясно с това. Боли, разбира се, но съм минала и през това. Разглеждам го като урок от живота. И се опитвам да забравя.

- Как започват утрините ви?

- С оптимизъм в действие. Казвам си: "Няма начин днес да не е по-добре от вчера".