Музикантът и пътешественик Петър Георгиев: Гледах футбол с агне вместо топка

Кой е той

Петър Георгиев, или както го наричат приятелите Пешо Китарата, е роден музикант, добре познат на родната джаз, блус и фънк сцена. Самоук е, но по-късно завършва "Джаз китара" в Нов български университет, а сетне и магистратура в Queens College, Ню Йорк, и Бруклинската консерватория. Професионален музикант и запален пътешественик.

- Г-н Георгиев, току-що се връщате от обиколка в планините в Централна Азия. Къде бяхте, кои върхове покорихте?

- Бях в Тяншан, която според някои теории е естествено продължение на Хималаите, през Памир. Една от най-големите планински вериги в света, с доста върхове по над 7000 метра. Величествена планина и доста неразучена. На това приключение бях основно в Тяншан в Киргизстан и за кратко в Казахстан. Качих няколко върха, но никога за мен това не е било водещо, особено в това приключение. По-скоро отидох да разуча онези места. Качих връх Школник, въпреки че до него няма ясна пътека и в общи линии го катерих партизанската, право нагоре. Качих и връх Учител в Деня на алпинизма.

- Една от теориите за произхода на прабългарите е свързана с онези земи. Намерихте ли културни или други следи от нашите праотци?

- Съвсем не. Всъщност интересното беше, че никой не знаеше, че българите смятаме, че идваме от тази част на света. Аз им разказвах, но те нямаха и идея. Въпреки че срещнах и много приятелски настроени хора, генерално местните не ми се сториха особено любознателни и отворени към света. Животът не е лесен и им влияе. Особено в Киргизстан хората са предимно номади - живеят в юрти, гледат коне, крави, якове. По-различен тип хора. Един турист ми разказа една интересна история, развиваща се край езерото Сон Кол в Киргизстан, където бях на един интересен фестивал на номадските игри. Туристът спал в юрта при номадите. Това е доста популярно, да отидеш на гости, да ти сготвят местна гозба, да се вмиришеш на кон. Та имало някакво фамилно събиране на семейството номади, където отседнал туристът. Дошъл един братовчед, за да бъде с близките си за няколко дни. Опънал обаче юртата си на километър-два, зад един хълм. Всеки ден по няколко пъти идвал с коня, пиели кафе и си отивал. Туристът не се сдържал и го питал защо не се установи по-наблизо на семейното събиране. Но той отвърнал, а не, ние, номадите, не обичаме да се бутаме един до друг.

- Разкажете повече за фестивала на номадските игри.

- Той се провежда на бреговете на езерото Сон Кол на около 3300 метра височина. Много красиво огромно езеро, с много поляни, заобиколени от високи върхове. Всъщност изобщо не знаех за този фестивал. Но по време на пътешествието срещнах много туристи, които ме питаха ще ходиш ли на номадските игри, ще ходиш ли? И накрая казах, ми ще отида. Много доволен останах. Имаше към 100-150 местни и още толкова туристи. Програмата беше много динамична. Имаше уъркшопове, традиционен обяд, а след това се продължи със самите състезания. Основното беше един турнир по тяхната версия на поло или футбол. Участваха 8 отбора, всеки с по няколко човека на коне. Вратите представляват огромни гуми от камиони, хвърлени в двата края на обширна поляна. Целта е да вземеш топката, която бе изключително едро обезглавено агне. Трябва, без да паднеш от коня, да грабнеш агнето и да го метнеш в противниковата гума от камион. Всички от противниковия отбор те блъскат с коня, удрят те с камшик, опитват се да ти грабнат агнето. На финала двама даже се сбиха, раздадоха си крошета. Огромна глъчка стана. Жените на някои от номадите, които също бяха на коне, се впуснаха и те. Заформи се една огромна пушилка и глъчка от биещи се хора и лаещи кучета, която се носи през поляната. Едва не ме сгазиха.

- Срещнахте ли други българи?

- Само един и това по уникална случайност бе мой приятел. Една по-негативна страна на пътешествията, когато идваш от държава като България, е, че е малка, хората тук сме с по ограничени финансови възможности и всеки казва "не съм срещал българин, сигурно изобщо не пътувате". Българи се срещаме рядко. Но с приятеля ми Марто Русков, с когото преди две години качихме връх Казбек в Грузия, се срещнахме на една планинска пътека.

- Стана дума за гозбите в юртата, каква е кухнята по онези места?

- Признавам си, че това приключение ме изтормози откъм храна. По местата, където бях, се яде предимно и единствено телешко месо. Три пъти на ден. Буквално нямаше нищо друго. За мое нещастие, аз не ям телешко. Ще разкажа една история в ресторант в Узбекистан, където спряхме с узбеки след споделено пътуване. Сервитьорът ни казва: има телешки шашлик, телешки кюфтета и телешка супа. Аз попитах за нещо без месо и всички се обърнаха и започнаха да ме гледат странно. Питам за ориз, за салата, за сирене, за яйца... Не, не, не... На узбеките им стана неприятно и един Тимур помоли момчето да измисли нещо за туриста. И след малко сервитьорът се върна с нарязан домат с малко лук. Сигурно зеленчукът беше за телешкото варено. Помолих за още един домат, две салати изядох. Дойде моментът да плащаме и сервитьорът ми казва че нищо не дължа. Това не се плащало, давали го само на животните. Веднъж се зарадвах, че в един ресторант в Ош, втория най-голям град в Киргизстан, имаше пиле яхния, с листа от кориандър. Ям с удоволствие и в един момент осъзнавам, че готвачът е решил, че не може да приготви нещо без телешко и сосът е с телешко. Заради такива истории ми се наложи в големите градове да ям "джънк фууд" - хамургери, пилешки дюнери. Където има дюнери, пише дюнер с пилешко или дюнер с месо. Пилето не го считат за месо.

- Не е ли донякъде скучно човек да пътува сам, да не можеш да споделиш на момента различните емоции?

- Напротив, много по-интересно е, тъй като, когато пътуваш сам, контактите с теб са по-лесни. Ако имаш спътник, започвате да си говорите на български и това създава една изолираност. А когато си сам, са по-отворени хората и се осъществяват контакти. А и когато си сам, не си зависим и правиш каквото си искаш. Предимство да пътуваш сам е и че на преходите в планините си мълчалива бойна единица. Това дава по-голям шанс да видиш диви животни. На връх Школник видях мармоти, което ме зарадва, защото досега бях виждал в Кавказ и в Алпите, сега вече и в Тяншан. Зърнах диви кози, зайци, някакви животни като планински невестулки.

- Кои са местата, които вече сте обиколили?

- В Латинска Америка съм бил два пъти. Първо в Перу и Боливия, а миналата година обиколих за три месеца Еквадор, Колумбия, Панама, Коста Рика и Мексико. През 2014-та бях в Хамалаите, в Непал. Качих се до базови лагери "Еверест" и "Анапурна". Две години по-късно бях в Кавказ, в Кабардино-Балкария. Качих се на връх Елбрус. Ходил съм два пъти в Грузия. Там участвах на един фестивал в планината Сванети, а се качих и на връх Казбек. Бил съм на Тенерифе, където се качих на най-високия връх на Испания - вулканът Тейде. Живял съм и 4 години в Ню Йорк.

Владимир Клисуров