Актьорът Ивайло Калоянчев: Темерут съм като татко

Тази година няма да съм Дядо Коледа

Кой е той

Ивайло Калоянчев е актьор, син на легендарния комик Георги Калоянчев. Роден е на 30 ноември 1954 г. в София. Започва да играе на сцената на Сатиричния театър. След 2000 г. спира актьорската си кариера и стартира бизнес. След няколко години отново се връща на сцената. Има роли във филмите "Заплахата", "13-ата годеница на принца", "Съдията", "Златно сърце", "Като белязани атоми" и в тв сериала "Стъклен дом". Напоследък работи предимно с режисьора Светослав Пеев, играе в театъра в Пазарджик и в Сатиричния театър.

- Г-н Калоянчев, станахте на 65 години. Как изкарахте празника си?

- Хубаво - с децата, внуците, аз съм щастлив човек. Тези дни обаче ме мъчи носталгията по отминалото време, ето сега и големият Стефан Данаилов си отиде. Много ми е мъчно. Отиват си хората, на които съм се възхищавал - и аз, и хората от моето поколение. Баща ми много харесваше Стефан Данаилов.

- Единият ви син ще кандидатства ли отново в НАТФИЗ?

- Не, отказа се. Не исках да го спирам, защото видях, че има огромно желание. Но сянката на дядо му много тежи. То на мен ми тежи още, та на него. Но понякога и тази сянка е малко преувеличена. Какво е пречила сянката на бащата на Майкъл Дъглас? Човекът си играе и си прави кариера, без да говори за влиянието на баща си Кърк Дъглас. Неприятното е, когато започнат да говорят за теб: "Абе, изигра го добре, ама баща му щеше да го изиграе по-другояче". Баща ми разправяше: "Можеш да го изиграеш по-добре от мен, можеш и по-лошо от мен, но като мен не можеш! Това го запомни!". Мен лично ме нервира, когато отида някъде на гости или на събитие, да чуя: "А сега при нас е синът на великия Георги Калоянчев!". Чакай бе, аз съм самостоятелна личност, представи ме мен, а не баща ми. Обаче аз не му се сърдех, защото беше най-добрата школа за мен. Защото в театъра репетираше, но у дома изработваше всичко. Гледам го как се отнася, изолира се, не се интересува ял ли е, не го е грижа какво ще облече. Мисли само за ролята. И като го видя, че е готов с човека, в когото се превъплътява, и го попитам как е станало, не може да ми каже. Не може да каже: "Ей оттук започнах, после продължих еди-как си и направих това и онова". Когато баща ми почваше нова роля, ошашавяше се.

- Актьори са ми казвали, че преобразяването е започвало още в детството, когато са посещавали някаква школа.

- Да, който веднъж е опитал, не може да се откаже. Заразно е. Аз се заразих, когато гледах репетиции на баща ми в Сатиричния. Учех в училището на ул. "Шишман" и оттам на бегом тичах до театъра да гледам. Репетициите повече ме привличаха и поразяваха от представленията. Гледах как едно сурово нещо, написаното на хартия, постепенно се облича, облича, за да стигне до крайния продукт.

- При вас как стана?

- Най-напред бяха мечтите за пожарникар и полицай. От прозореца на жилището ни на "Константин Величков", преди да се преместим в "Лозенец", се виждаше кулата на пожарната. И аз много исках да стана пожарникар или полицай. Много ми харесваха и боклукчиите, които седяха отзад на колите. После дойде театърът и друго нищо не ми е идвало наум. Към 7-8 клас вече се мотаех на репетициите в Сатиричния. Освен това се впечатлявах от реакциите на публиката. Учудвах се как баща ми кара хората да се заливат от смях. И си казвах - и аз ще стана такъв!

- Вие смеехте ли се?

- Как да не се засмея! Най-интересно ми беше, когато гледах две поредни представления и следях хората на второто дали ще се засмеят на същите места, на които се смееха зрителите на първото. Излизаше, че няма еднакви представления. Примерно баща ми подаваше някаква чаша и го правеше така, че хората се засмиваха. Ами ако на другото представление няма чаша? Но той правеше нещо друго и хората пак се засмиваха. В "Големанов" той изважда своя снимка от един плик, да я подари на делегацията от родното му място. Хората дошли да искат пари за проектите си от своя известен и богат съселянин, кандидат за министър, а скръндзата им подарява своята снимка. Баща ми никога не знаеше каква снимка има в плика. Той я изважда и понеже му се свиди да даде толкова голяма снимка, взема ножица и я подрязва. Реквизиторът му слагаше всеки път различна снимка. И по реакцията на баща ми разбирах каква е тя. Веднъж занесох на реквизитора сватбената снимка с майка ми. И се тропосах на първия ред да гледам сеир. Баща ми извади снимката, погледна я и каза: "Ето това съм аз! Аз съм, бе! А до мен е жена ми. Ама кой ли я донесъл тази снимка?". Погледна ме и каза: "Ти ли бе, сине майчин?". После каза: "Аз тази снимка няма да режа, скъпа ми е!". Сложи я в джоба и продължи да играе. Цар беше на импровизациите.

- Актьорите импровизатори не смущават ли партньорите си, които се изненадват?

- Имаше една сцена в "Свинските опашчици", в която баща ми играеше с Нейчо Попов. Тази сцена можеше да трае пет минути, петнайсет минути и дори половин час. От ВИТИЗ водеха студентите да я гледат. Но директорът Боян Дановски ги наказал за техните импровизации. Те отишли при него и го попитали дали се е смял на тази сцена. Дановски отговорил, че се е смял от сърце, много хубаво било. Ами като е хубаво, защо ни наказвате, попитали баща ми и Нейчо. Той отговорил: "Наказвам ви, защото вие няма да спрете, а колегите ви знаят, че е забранено да се импровизира".

- При вас случвало ли се е?

- Играем със Славчо Пеев в "Лека форма на тежка депресия". Има сцена, в която той се прегръща и целува с жена си, а ние, останалите, го бутаме към нея. Той не ни вижда и се дърпа. На едно представление изтърси: Аз помислих, че е кравата Милка! Залата гръмна от смях и той остави репликата.

- Хората не се ли смеят повече, когато гледат как на сцената критикуват и осмиват авторитети от техния собствен живот? "Големанов" винаги ще има успех, защото се гаврят с министър и депутат.

- Смеят се заради ефекта на компенсацията - зрителите не могат или се страхуват да се справят с тези авторитети и им е драго да гледат как това става на сцената. Често пъти хората имат усещането, че житейските им проблеми са се решили на сцената. Олеква им. Някой беше казал, че театърът е място, където хората си плащат, за да ги излъжат. Колкото по-хубаво ги излъжеш, толкова по-щастливи са.

- Значи развинтеното въображение е задължително за актьора?

- По принцип - да! Пробваш дали ще стане, както си го решил, а ако не стане, пробваш друго.

- Случвало ли се е да се отчайваш, че не става, както искаш?

- Случвало се е. Мислиш, че си постигнал такъв ефект на епизода, че всички, които гледат, ще се заливат от смях. Нищо подобно, никой не се смее!

- Сещате ли се за случаи, когато сте имал възможност за близост с баща си, за по-откровено споделяне, но сте ги пропуснал от небрежност или бързане?

- Всеки човек си спомня за такива случаи, за които казва: "Ако бях постъпил иначе" или "Ако не бях казал това или онова...". Но за мен, каквото е трябвало да стане, е станало. Не можеш да го върнеш, не можеш да го промениш. Ако започнеш да задълбаваш, е по-лошо за теб. Спомням си от време на време за такива моменти с баща ми. Благодаря на Бога, че съм бил с него в един и същи театър и съм играл с него на една сцена.

- Баща ви казваше, че не обича да е център на веселбата, че по-скоро е темерут. Вие различен ли сте в компания?

- И аз съм като него. Като отиваме някъде с жена ми, тя повтаря: "Сега ще бъдеш занимателен и забавен! Няма да мълчиш като темерут!". Някой път се получава - ако съм в настроение, говоря, приказвам. Но ако не съм в настроение, цяла вечер мълча.

- Ще станете ли и тази година Дядо Коледа?

- Ха-ха, не, тази Коледа, не. Очаквам жена ми да пристигне от Лондон и заедно да я изкараме семейството. Помня веднъж как баща ми ме стресира - бях на 7 години и се чудих кой Дядо Мраз е истинският - този в "Сълза и смях", който идваше, или другият - в Народния театър? И баща ми не успя да ми обясни защо получавах два подаръка от двама различни белобради старци.

- На 18 декември се навършват 7 години, откакто го няма Георги Калоянчев.

- За нас това е тъжна дата. Но ще го почетем. Ние не сме го забравили. За съжаление, всяко поколение си отива със звездите в него. Но споменът за ролите му остава жив.