Актрисата Стоянка Мутафова в последното си интервю: Приемам смъртта като сън

Смях се на поклонението на баща ми и имаше защо!

Доайенът на българския театър Стоянка Мутафова отпразнува със спектакъл 97-ия си рожден ден тази година в НДК на 2 февруари. Малко преди представлението комичката ни даде интервю единствено за "България Днес", което отново припомняме.

- Г-жо Мутафова, вярно ли е, че като се видите в огледалото, се заплювате?
- Не мога да се гледам! Как можах да се превърна в такъв вампир! Постоянно се критикувам, но за един актьор това е добре. Аз презирам хората, които са самодоволни. Човек постоянно трябва да се изгражда като личност. И да има самоирония, без това не може.
- Не се ли страхувате от смъртта?
- Когато бях млада, много ме беше страх. Сега приемам смъртта като сън. Заспиваш една вечер и край. Тази философия се придобива с годините. Каквото ми е писано, това е. Не вярвам в задгробния живот, не мисля, че ще се видя там с тия, с ония.
- Коя е най-голямата щуротия, която сте правили?
- Преди години отидохме на турне на морето със Сатирата и ни настаниха в Шведския хотел във Варна. Вечерта се събрахме с колегите да се веселим. Предложих всички да се съблечем голи и да се хвърлим в басейна. Така и направихме - Мариана Аламанчева, Славчо Пеев, Кольо Анастасов и други. Не искахме да се гледаме голи, пък и нищо не виждахме, защото беше тъмно. И като почнахме да крещим. Аз им викам: "Представете си, че сме римляни аристократи. Даже посочих кой да е Калигула. Обръщахме се един към друг с "Божествений". По едно време дойде милицията и пита кои сме. Ние обясняваме, че сме артисти от Сатирата, и те ни оставиха да вилнеем. Но хората от хотела ни видели и много се възмутиха на другия ден. А най-възмутен беше Калоянчев. Аз му викам: "Абе, тебе те е яд, защото не беше с нас". Иначе пръв щеше да се съблече. Знам аз, че и той не е малко луд.
- То и вие обичате да правите пакости.
- О, да, много. Един ден с Пепа Николова, може би преди 30 години и повече, бяхме в малката ми къщичка в Драгалевци. А комшиите ми бяха казали, ако има някакъв проблем, да викам. И двете като се заключихме вътре и като почнахме да викаме. След малко съседът търчи, ние много предпазливо отваряме. Казахме му, че някой е тропал по вратата. А той вика: "Тръгвам по следа с кучето, ей сега ще го хванем крадеца". А жена му в това време прибрала всичките си бижута и казала на децата им: "Деца, тук оставям всичко, който оживее, да го вземе. Татко ви отиде да спасява леля ви Стоянка, тя е национално богатство. Пък ние, ако оцелеем". Те горките, до скоро вярваха на тази история, а ние с Пепа си я измислихме. После очаквах да са ми много сърдити, а те се смяха с часове. Такава съм луда и до ден-днешен.
- Помните първото вдигане на завесата на Сатиричния театър пред вас, нали?
- Да, помня! Нашето първо представление беше "Баня" на Маяковски. Режисьор Стефан Сърчаджиев. Почна премиерата - ние още нямаме финал. Треперим всички и викаме: "Сърчо, как ще свършим?", а той: "Играйте, през антракта ще го измисля". И това е истина. И в антракта той вече готов. Казва: "Щом пуснат отгоре портрета на Маяковски, вие ще паднете". Там нали има машина на времето, която прецежда положителните от отрицателните герои. Аз играех Физарянсова - отрицателен образ. Хайде другите ги извежда кулисата с една светлина в бъдещето. Ами ние? "Къде ще паднем бе, Сърчо?", питам. А той: "Където сварите". И като загасна осветлението, ние се втурнахме един върху друг. Такава братска могила стана. По едно време аз чувствам, че мачкам някого. А той, Парцалев под мен. "Счупи ми ребрата, ма!", вика. И започнаха да ни заливат червени светлини, като че ли се измъкваме от преизподня. Ето така импровизирано мина баш премиерата. Парцалев след това все ми казваше: "Ти от тогаз като ме яхна, все за носа ме водиш". Нали бяхме двойка на естрадата.
- Чувала съм, че по-добър колега от него не сте имали на сцената?
- С Парцалев бяхме неразделни партньори! И през цялото това време ни веднъж не се скарахме. Наистина кавалерството му не се състоеше само в това да ми подаде ръка, когато слизам, той създаде моята популярност на естрадата. Той, който можеше с един жест да отплесне вниманието на публиката, но никога не си позволи това. Умееше да уважава партньора си, да се радва на успехите му. За съжаление огорчен си отиде от театъра. И не само той. Една Петя Герганова, която държеше на плещите си репертоара на Народния театър, в продължение на 50-60 години, по-младото поколение дори не е чувало за нея. Петя имаше чувство за хумор. Един ден ми каза: "Гледай да умреш сега, че ще дойде цяла България на погребението ти, като си толкова известна в този момент. Аз като умра, няма да дойдат и 50 души". И когато почина, аз ги броих - 30 бяха.
- Изживели сте бурни лични любовни истории. Разбрахте ли какво е любовта?
- Много пъти съм се питала какво точно е любовта. Нямам отговор. Както и досега, не мога да разбера какво е Бог и съществува ли той изобщо. Сложна, дълбока и необяснима е любовта. По-елементарните хора ще отговорят, че любовта е това, от което се раждат деца, така е, истина е, но не е само това. По този повод се сещам за един случай в Банско. Навремето цар Борис Трети отишъл там да освещават нова църква. Тъй като в Банско водата била лоша и в нея имало много йод, се раждали хора с гуши. Та затворили тези хора в старата църква, да не ги виждат гостите. Осветили новата черква, царят излиза, но ония с гушите успели да се отприщят и наизскачали навън. Започнали да се блещят срещу царя, а той попитал: "Какви са тези хора?". Отговорили му: "Ваше величество, това са нещастници". Борис решил да се обърне към тях и ги попитал: "Знаете ли защо бият камбаните?" Най-умният между тях се напънал и рекъл: "Ами защо дърпат въжааата! (въжетата - б.а.). Та същото е и с любовта, без нея няма да има човечество, както без "въжааата" камбаните ще мълчат.
- Освен Нейчо Попов сте имали още една голяма любов - съпруга си Роберт Роснер. Защо се разведохте тогава с него?
- А де? Защо? Остана недовършена нашата връзка, той чакаше да се върна в Прага при него. Но животът ме завъртя тук, Червенков беше на власт, живеехме в страх и трябваше да стискам зъби. Така тръгна връзката ни междувременна с бащата на Муки - Леонид Грубешлиев. Роснер сбърка в едно спрямо мен - не е посмял да ми каже, че е евреин. Но ние с него се оженихме, а Леонид не стоя мирен. Излизам аз от лекции, а той държи един пищов под палтото си: "Пред мен, защото ще стрелям“. И аз вървя. Цялото му семейство тръгна да иска да се развеждам с Роберт и веднъж дори двамата се срещнаха. Единият вика: "Тя идва с мен", а другият - "Вече не ви обича и ще дойде с мен". Ставаха такива скандали, че си казах - за мен живот няма. Мария Грубешлиева също ме заплаши: "Толкова си обичам детето, че съм готова да те смачкам, ако го изоставиш". Уплаших се и помолих Роби да се разведем. А на делото той ми каза: "Стой в България, успокой нещата, после намери начин да дойдеш при мен, ще те чакам". Съжалявам, че това никога не се случи. И не знам какво е станало с него. Малко преди това той беше разбрал, че роднините му всичките са били избити в „Бухенвалд“. И аз го оставих - сам самичък. Искаше от мен само да му оставя една моя нощничка за спомен, ушита лично от майка ми. Искаше да си я гледа от време на време и да си спомня за мен. Трагична история, още я преживявам.
- Кой е най-смешният сън, който сте сънували?
- Сънувах, че е станал катаклизъм със земята. И само нашият кв. "Лозенец" се е откъснал и е на друга планета. Понеже живеем с Калоянчев в един блок, аз излизам на балкона и викам: "Кала, Кала". Той се показва и пита: "Какво става, ма? Къде ми е колата". Пък аз му отговарям, че сме някъде другаде, лепнали сме се за друга планета. Ей такъв сън сънувах. Много смешно беше. И така оцеляхме. Абе, знаеш ли го този свят от какво се състои.
- Кога все пак губите чувството си за хумор?
- И в най-тежките ситуации не губя. Спомням си, когато почина баща ми, вкъщи дойде съпругата на големия артист Борис Пожаров. Тя беше тогава на 80 години. Застана над ковчега на баща ми и каза: "Г-н Мутафов, като отидеш горе при Боре, кажи му, че съм му вярна и не му изневерявам. И коженото палто само от вкъщи до гробищата обличам“. И като прихнах аз да се смея, къде ще му изневерява на 80 години? А обожавах баща си. Една приятелка ми направи забележка тогава, а аз отговорих силно: "Как да не се смея? И баща ми се смее в този момент".
- Георги Калоянчев казваше, че ако не са го познали един ден, щели са да го пребият на улицата. На вас случвало ли ви се е нещо такова?
- Не! Аз съм била бодигард на Калоянчев. Като се прибираме от постановка късно през нощта, вървим заедно през една гора до вкъщи, защото живеем в един блок. Той винаги е отпред, аз след него. Никак не съм страхлива. В морето дори плувам километри сама. Веднъж прегърнах един удавник и пак не се стреснах. Продължих да плувам. И в планината спя сама и не ме е страх. Смалявам се само пред лицемерието. Тогава всъщност изчезва чувството ми за хумор.