Гордостта - върхът на злото

Помагайте и търсете самотниците

Самотата е страшно нещо. Само светците са могли да я преодолеят, като са извличали полза за душите си. Те не са се чувствали самотници, защото са могли да си заслужат ангелско събеседничество.

Самотните хора не трябва да бъдат изоставяни в тяхната самота, трябва да им се позвъни, да им се пише, да бъдат навестявани. Самотниците често търсят да общуват с някого, да имат контакти. За тяхната самота са си виновни и те самите, и близките им. Такива хора трябва да бъдат обгрижвани, да им се помага и тогава ще им бъде по-леко.

Кое може да помогне на самотния човек? Виртуалният свят не може да им даде нищо, откъсва ги от реалността и често всичко завършва с трагичен край. Понякога се получава така, че спасявайки се от самотата, хората започват да си запълват времето със съмнителни развлечения, а душата остава пуста, без утеха. Но истински вярващият в Бога човек никога не остава сам. Той посвещава на Бога всяка свободна минута.

Въобще пастирят трябва да помни, че не съществуват готови отговори за всички житейски въпроси и случки. Ето например такъв случай - един човек спрял колата си и я оставил на ръчна спирачка, а отзад имало тухлена ограда, дъщеричката му отишла зад колата, ръчната спирачка не сработила, колата тръгнала назад и премазала момиченцето.

Родителите отишли в храма. Трагедия, сълзи... И да живеят не искат. Какво да им кажеш? Тогава свещеникът ги успокоил, казал им, че разбира се, те няма да забравят всичко това, но все пак са млади и Господ по Своята милост ще им даде възможност да станат родители, и то неведнъж. Смирили се и се успокоили. А след време имали и утешителна грижа в своята мъка - сега тази двойка има вече няколко деца.

Ето и друга история. Един човек, който загубил двете си деца, дошъл също в храма. Излезли с духовника на улицата - вече станало доста късно - и погледнали към небето. Около луната имало три ясно открояващи се ореола. Човекът изпаднал във възторг от видяното, повикал всички да видят удивителното явление. Скоро след това жена му забременяла, а след девет месеца направили тройно кръщение - на три деца.

А гордостта - това е грехът на всички грехове. Това е върхът на злото. Ако свещеникът е горд - това представлява беда за цялата енория, това е главоболие за архиерея. Такъв горд свещеник може да бъде облечен в строго облекло, да не сваля от себе си изящното расо, да бъде необикновено деятелен, всестранно образован и в същото време вътре в себе си извънмерно уверен в силите си. На такъв свещеник нищо не можеш да докажеш, той смята, че всички са длъжни да слушат само него. Затова той прилича на камък, който в края на краищата неудържимо потъва във водата.

Гордостта има различни проявления и форми. Има гордост за Отечеството, за победата и т.н. А има хора, които считат, че в тях е съсредоточен целият свят, че те на никого и за нищо не са длъжни. Това има връзка и със самотата. И на такива лъжливи мнения и съвсем неправилни убеждения трябва да се намира подходящ контра аргумент.

Притча за другата гледна точка

Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга. Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се използва личната каляска на царя - нарушение, което можело да й коства главата, Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.

Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.

- Нали е прекрасна? - рекъл той. - Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!

Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова от кошницата.

- Изглеждат хубави! - рекъл царят.

- Хубави са - отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.

- Колко ме обича! - споменал по-късно царят. - Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?

Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели.

Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:

- Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод.

Притча за жените и бучките захар

Съществува легенда, според която в стари, прастари времена Господ изваял от глина десет Адамовци. На всеки един той възложил различни работи. Един обработвал земята, втори пасял овце, трети ловял риба... Всички били заети.

Минало известно време и те се явили пред своя Отец с молба:

- Всичко си имаме и пак нещо не достига. Скучно ни е.

Господ помислил, пък им дал тесто и казал:

- Нека всеки си извае по свой образ жена, на кой каквато му харесва - закръгленка, слаба, висока, малка. Аз ще им вдъхна живот. Те ще бъдат вашата утеха и опора. С тях никога не ще ви бъде скучно.

След това Господ изнесъл едно блюдо със захар и казал:

- Тук има десет бучки. Нека всеки вземе по една и я даде на жената, за да бъде животът с нея сладък.

Така рекъл Господ и ги оставил да направят подялбата. Всеки от мъжете взел бучката захар и отишъл при своята си жена. След време Господ се върнал и на момента се разгневил:

- Сред вас има измамник. На блюдото имаше единадесет късчета захар. Кой взе две?

Всички мълчали. Тогава Господ взел жените, размесил ги, а после ги раздал - на когото каквато се паднала.

Оттогава девет от десет мъже мислят, че чуждата жена е по-сладка, защото е изяла допълнителното парченце захар. И само един от десет мъже знае, че всички жени са еднакви, защото допълнителното парченце захар е изял той самият.

Блудният старец

Един монах, след като напуснал манастира, работил като товарач на пристанище. И както на всяко пристанище, и тук не липсвали блудници. "Монахът" работил цял ден, а вечер изразходвал всичко, което придобивал, "откупувайки" компанията на една блудница за цяла нощ.

Той бил срамът на християните в града, бил скандалът на Църквата. Годините минавали и въпреки молбите и увещанията продължавал своя греховен живот. Един ден, както ще стане с всички нас, смъртта дошла като избавление, като лекарство, което да го спаси от греховете, които не престанал да върши дори малко преди да умре. Но как да го оставят без погребение, бидейки християнин?

Свещениците от града го взели, за да го погребат и заедно с него да заровят скандала. Новината се разчула: "старият блуден" монах умрял. Но кой би отишъл в храма да се сбогува с него?

На погребението храмът се изпълнил с жени, които живели в Александрия, честни жени, християнки, които дошли да се сбогуват с него, но не като с един който и да е мъртвец, а като със светец! Някой разпознал в лицето на една от тях блудница, която отдавна не бил виждал на пристанището, но не била, както я помнел. Някои други просто му припомняли нещо далечно.

Тогава градът научил, че "старият блуден" монах бил един светец, който с припечелените пари откупувал една нощ без грях, откупувал "правото" върху тяхното тяло, за да спечели душите им. Тогава градът научил, че този, когото смятал за "скандал", бил чистотата, нелукавата любов, себеотрeчението, човекът, Божието слово, молитвата и обожението. Защото Христовият човек не бива съден в течение на неговия живот, а в неговия край.