Нешка Робева, треньор и хореограф: От неграмотност губим идентичност

Децата ни са необразовани, а управниците нехаят

Коя е тя
Нешка Робева е известна състезателка, треньор по художествена гимнастика и хореограф, заслужил майстор на спорта, заслужил треньор. С нейното име са свързани най-големите успехи на българската художествена гимнастика, както и развитието на световната художествена гимнастика. Удостоена е със званието "Герой на социалистическия труд на България" и два ордена "Георги Димитров", с японския "Орден на изгряващото слънце, златни лъчи с розетка" и много други отличия. През последните години е създател, хореограф и постановчик на спектакли, жънещи успехи у нас и по света. Робева е известна и с активното си участие в политическия живот на България. Депутат в два парламента.

- Г-жо Робева, при последното награждаване на спортистите на ОСК "Левски" говорихте за любовта към това, с което човек се е захванал. Откъде вие още черпите любов?
- То си е генетично. Като холестерола (смее се). Не се боря със себе си, за да работя, нещата просто се случват. Специално за работата ми в "Левски" председателят на клуба Бранимира Цветанова много ми помага, но и ме възпира, когато прекалявам. Защото се уморих и аз. Днес ни преследва една всеобща лудост, но по-умни от мен хора казват, че човек трябва да полудее малко, за да не полудее съвсем.
- Колко луд трябва да е човек, за да се занимава със спорт в днешно време?
- Спортът без лудост е просто раздвижване, здравословно действие. Спортът те изправя срещу един цял свят. Когато се изправиш срещу целия свят, неминуемо започваш да си мислиш: "Как ще се преборя с целия свят? Невъзможно! И като е невъзможно, тогава защо изобщо да се захващам?". Затова спортистът не мисли, тръгва с главата напред (смее се). Най-страшното, което забелязвам в последно време, е липсата на интелект в спорта. Това е страшно! А то се дължи на цялостното ни възпитание, на цялостното ни образование. Истината е, че поговолно не се чете. Говорим за младите хора, което е много лошо. Ако не четеш, как ще развиваш своя интелект?
- Днес модерни са разните мобилни устройства, те са светът, особено на младите...
- Да, но тези джаджи не могат да те развиват. Трябва да имаш любопитството, да се интересуваш от нещо, да го разчоплиш. А това става с четене. Аз се опитвам, и винаги съм го правила, да науча децата да учат. А не да се оставят на случайността, която може да ги въздигне, но може и да ги удари в земята. Да попаднат в "дупка", от която да не могат да излязат. Тази реалност направо ме ужасява. Бих искала да отида на най-високо място и да попитам: "Абе, хора, какво правите с нашите деца?".
- Вие имате опит и в политиката, само управниците ли са виновни за невежеството на подрастващите?
- Не, тук няма политическа нотка. Аз виждам състоянието на нещата през призмата на спорта. А те не са никак добре. Няма политически привкус, всички политици, няма значение от цвят, управляващи и опозиция, защото ролите се сменят. Визирам всички от горе до долу, от началото на този преход до днес. Защото когато видят подобно, бих го нарекла бедствие, трябва бързо и адекватно да реагират. Сън не трябва да ги хваща, докато не променят нещата, докато не накарат децата да учат, да четат, да се развиват и интелектуално, и физически. Не говоря за големия спорт, а за изграждането на спортни навици, защото това е здраве, дисциплина, което помага в живота въобще. Иначе ставаме нация без деца, а като такава нямаме бъдеще.
- Има и тази реалност, че децата гледат как родителите им обръщат поглед извън България за препитанието си, за нови възможности. Този пример ли се опитват да следват подрастващите и книгите не са им вече приоритет?
- Не, не трябва да е така. Гледам призиви младите да напускат към Запад. Аз казвам: "Не! Стойте тук!". Не ги съветвам дори да опитват другаде. Много мразя, когато някой ми каже, че е опитал. Не може да опитваш, направи го!
- Задава се олимпиада, художествената гимнастика, за жалост, ще е единственият ни колективен спорт, как виждате представянето в Токио?
- Момичетата ще се борят за златото в Токио. Подготвени са и го заслужават. Работят сериозно, имат сериозен треньор, имат постижения, така че заявката е дадена. Е, трябва малко и Божия помощ, но Бог помага на силните. Шансове за медали имаме и в индивидуалната надпревара, нека не гледаме само ансамбъла.
- Какво липсва днес на българския спорт, много оплаквания има?
- Имате ли ден-два да си поговорим (смее се). Спортът е само част от цялото общество и процесите, които протичат в него. Ние наистина губим своята идентичност. В една своя книга Марко Семов описва шопа, който казва: "Червата ми да се влачат, ще кажа, че поясът ми се е развил". Това е българинът, в него винаги е имало инстинкт за самосъхранение срещу болката, макар тя далеч невинаги да е физическа. Ние това го губим. Всеки хленчи, а 90% от хората не работят. Нещо блъскат там, но няма мисъл.
Друго важно е, че губим историята си, познанието за предците си. Аз съм от следвоенното поколение и знам с какво са се занимавали предците ми. Онези години бяха трудни, но в историята на държавата ни е имало и по-трудни. Сега ми говорят, че в отминалите времена нямало банани, голям проблем (смее се). Но имахме истински ябълки, круши и въобще здрава храна. Имахме и здрава среда, в която да се възпитаваме. И не говоря само за семейната среда, защото родителите ни буквално работеха за хляба. Кой ще ни води на театър, като дори нямахме и радио вкъщи. Това го вършеше пионерската организация, училището. Това беше държавата, с всичките й грешки и кусури. Може би защото властта тогава влезе в ръцете на хора простовати, но с воля да се образоват. Да, беше зле, но имаше увереността, че ще стане по-добре. Не се връщам назад, за да хваля, да защитавам онези времена и управляващите тогава. Аз достатъчно се докоснах и до меда, и до жилото в живота си. Но не мога да изменя на себе си и да дрънкам глупости какво е било, какво е сега. Да, сега сме в някаква демокрация, имаме либерален модел, който ти позволява да имаш ненужно много и с безразличие да гледаш към онези, които тънат в нищета, в безпросветност. Това загуби България. Бързо лапнахме по чуждото, забравяме своето.
- Някога някои ви наричаха дори "тиранин", но днес как успявате да мотивирате децата?
- И тогава, както и сега, медиите си позволяваха да дават определение на неща, от които не разбират. Сигурно съм била и тиранин. Спортът изисква много и трябва желязна дисциплина, за да има постижения. А сега... Тези спектакли, това което правя, всъщност е постижение на други хора. Така се докоснах до една самодейност, която е на ниво, доближаващо професионалното. Те сами са си наложили всичко. Искат само да се развиват, не поставят въпроса за парите. Правех сценарии по цяла нощ, четях литература, на сутринта нещата понякога се обръщаха и трябваше бързо да се действа. Понякога направо се проклинах, повярвайте ми. Но като видех тези деца, техния ентусиазъм, друго ми идваше в главата. После залата се сливаше с тях, получаваше се такава атмосфера, че аз се чувствах сякаш летя.
- Звучи като неподправено щастие, така ли е?
- Да, точно така е. Щастие! Залите, хората...