Реклама
https://www.bgdnes.bg/bulgaria/article/8411369 www.bgdnes.bg

Великият актьор Васил Михайлов: Гледам Петко войвода и плача!

Помня бомбардировките, преживял съм какво ли не, но българите сме с висок дух, ще се оправим!

„Като гледам Петко войвода, плача! Обадиха ми се хора да ми кажат, че гледат сериала, който им повдигнал духа в тази карантина. Разбира се, че се радвам. Но ние, българите, сме с висок дух, ще се оправим, ще оцелеем!“ Така великият актьор Васил Михайлов, който също като всички е под карантина, навърши днес 82 години. Само преди ден по БНТ излъчиха сериала с негово участие, станал любим на поколения българи. „Да, вярно, че Петко Киряков е един от воеводите, извоювали Освобождението на България. Но те, всички мои герои, са на десетина паметника, казано най-общо. Започнах с Ботевия герой, и Стамболов съм играл, и Стамболийски, и двама–трима партизански командири и ханове, и затова хората сигурно ме обичат. Благодаря им“, споделя актьорът.

Реклама


Филмът по сценарий на Николай Хайтов вижда бял свят по времето на соца благодарение на генералния директор на БНТ Иван Славков. „Той има изключителни заслуги за тогавашната телевизия. Гледа го за два дни и разпореди – пускайте филма и всички творчески срещи да се филмират“, спомня си Михайлов. Срещите с публиката в цялата страна са повече от 800 за него и екипа му. И всички му се радват много. „И мен ме радва, че по БНТ дават вече често български филми“, обяснява актьорът. Любимата му сцена от „Капитан Петко войвода“ винаги ще си остане една: „Когато големият Наум Шопов, той играе турския прокурор, който ме освобождава, но след Освобождението на България се срещат двамата, стари, Петко болен, и му предлага, иска да ме прати в Турция, когато става въпрос за почерпка и аз искам да платя и му казвам: „Чакай, че аз още не съм те черпил за Освобождението на България“, споделя Михайлов.


Рождения си ден днес екранният Петко войвода ще изкара със съпругата си, а ще му се обади цялата рода плюс останалите роднини. За първи път от 58 години актьорът няма да изкара празника си на сцената на любимия Военен театър.
„Така е. Почти винаги съм бил на рождения си ден на сцената, но сега е друго. Спазвам карантината и се пазя“, споделя Михайлов и допълва: „Как се остарява по-лесно ли? С работа!“. Винаги имам желание да бодна един корен в земята, да разкопая, да засяда. Не се чувствам никак остарял“.
Зрителите помнят Михайлов като Сюлейман ага, Стефан Стамболов, хан Кубрат, хан Крум, Манол Кехая, Дантон, ханове, царе, крале, полковник, генерал, държавник, политик, кмет, старшина, френски революционер, турски ага, боцман, артилерист, лесничей, поп, хирург… Но като емблема в неговия творчески път винаги остава ролята на Капитан Петко войвода.
„На Военния театър дължа 58 години вече“, признава водещият актьор на трупата. „Да, сцената дава на актьора слава, но взема много. Професията ме изстискваше, направи ми и професионален емфизем в гърдите. И като турим малко цигари отгоре, а вече не пуша, и прахоляка на сцената, направо оставаш без здраве, взимаш от времето на близките и от нормалния ритъм на живот на хората.“
Васил Михайлов е един от последните мохикани на автентичното изкуство и на голямото мъжкарство, внушава респект без усилия. Може би защото е прям и винаги казва това, което мисли. При него казаната дума наистина значи хвърлен камък. Омръзнало му е от журналистически простотии, така че напоследък не обича да лее душата си. Някои наричат характера му тежък, но всъщност това е акуратност.
„Не спирам да се движа, макар че не ми е много лесно вече. Все по-често ме спират по улиците. Младите ме разпознават, което ме радва. Доволен съм от живота си. Винаги съм правил това, което съм искал“, категоричен е актьорът.
Киното е запечатало незабравимите му образи, но Капитан Петко войвода е неговата емблема. Често пред образите му на сцената в „Армията“ се слага определението титанични – Васка Пепел от „На дъното“, Лопахин във „Вишнева градина“, Дантон в „Делото Дантон“, Стамболов във „Величието и падението на Стефан Стамболов“, Галоти в „Емилия Галоти“, Стария Глауш в „Железният светилник“.
Маестрото все още е страстен, мъжествен и волеви, но и същевременно помъдрял, вечният обожател на дамските прелести не обича да говори за личния си живот. Въпреки възходите и паденията в сърцето на Михайлов продължава да живее малкото момче от Стара Загора. „Сънувам старата си къща, сънувам мама“, сподели актьорът, който още като ученик участва в театралната самодейност на родния си град. Баща му е от Одринска Тракия, място, където хората много са страдали и са емоционални. „Направил ме е, когато е бил на 57 години. Аз съм изтърсак и татко казваше: „Да не те мързи никога. Като нямаш работа, вземи обърни двора, раздвижи се“, смее се Михайлов.
„Знаете ли, аз всъщност помня и немците, и руснаците. Една картина пред очите имам - камиони и много хора в зелени униформи до кръста голи и се мият на тази чешма в центъра на Стара Загора. Ядяха филии с маргарин и даваха и за нас, за пръв път тогава опитах маргарин, гладни години бяха. Другият ми спомен от германците беше, че братята ми, които ги няма отдавна, наливаха на баща ми от виното и ходеха да се черпят с немците при едни съседи, танцувахме при старата казарма на Лили Марлен на грамофон. И аз танцувах с едно малко столче, това го помня още преди да дойдат руснаците. А то и с руснаците беше трудно тогава, заключвахме се, те много пиеха и търсеха „булка“. А ние тогава не знаехме, че булка е хляб. И едните, и другите бяха бохеми“, смее се Михайлов, който помни и бомбардировките в Стара Загора. „Майка ми ме водеше по лозята и се връщахме в двора ни, където имаше бункер. Та аз от малък много трудности съм видял, много смърт. Затова си мисля, че една карантина не е много труден период все пак“, казва актьорът.

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама