Олимпийската шампионка Ивет Горанова: Предизвиках невидимите сили да ми помогнат

С треньора ми си повтаряхме преди мача, че вече съм олимпийска шампионка

Ивет Горанова спечели първия златен медал за България от олимпийските игри в Токио. 21-годишната каратека повлече крак за Стойка Кръстева и за ансамбъла по художествена гимнастика.

Шампионката помете конкуренцията и спечели пет убедителни победи в пет срещи. Специално за "България Днес" тя сподели как е достигнала до мечтания от всеки спортист трофей.

- Ивет, в последните 72 часа колко време прекарахте с медала? Спяхте ли с него?

- Да, медалът беше постоянно до мен. Дори в самолета го бях закачила на седалката пред мен, за да го виждам постоянно. В голяма част от времето седи в ръцете ми. Връщам се към всички трудни и хубави моменти, които съм преживяла, за да стигна до медала.

- Колко време още планирате да го носите? Не ви ли омръзна?

- Никога няма да ми омръзне! Ще му направя специално място, в което да седи! За мен този медал няма с какво да се сравни. Постигнах най-голямата си мечта. Това е нещо чудовищно. Още ми е нереално. Не мога да го повярвам. Не знам коя ще е следващата по-голяма мечта. Мисля, че няма да има.

- Преживяхте няколко изключително емоционални момента. Първият беше веднага след финала. Вторият на стълбичката, когато чухте химна. Третият беше на излизане от летището. Тогава имаше толкова много посрещачи. Кой от тях най-много ви развълнува?

- На първо място без никакви размисли е, когато се качих на стълбичката. Тогава краката ми трепереха. Не можех да контролирам емоциите. Много плаках. Не мога да се успокоя. Когато се събрахме четирите момичета за обща снимка, все още не можех да се успокоя. Те ме стискаха отзад в знак на подкрепа. Имаме голям респект една към друга. Оценяваме какво сме постигнали. На второ място е посрещането на летището. Много се притесних. Не знаех как да реагирам. Толкова много развълнувани и вдъхновени хора. Особено малките. Как ме гледаха, изпълнени с желание и мотивация. Виждам в очите им, че искат да постигнат същото.

- Колко време останахте на летището да се снимате и да си поговорите?

- Изкарах доста време. Вероятно 3-4 часа. Опитах да обърна внимание на всеки, за да не се чувства пренебрегнат. Въпреки че не успях да го направя, защото нямаше време и нямах тази сила и енергия.

- Имахте участия, интервюта, срещи с хора. Наистина ли това е по-изморително, отколкото едно състезание, което протича цял ден?

- Състезанието мина много по-леко, отколкото последните два дни с интервютата и хората, които ме срещат и искат да се снимат. Демонстрират тяхната радост. Изморителна е. Еуфорията ме държи, но спя по два часа на нощ. Нямам време за нищо. Не мога да се насладя на медала. Нямам това свободно време. Знам, че за тези хора е важно да ме поздравят и да се снимат с мен.

- Още от първия мач излязохте фокусирана. Не трепнахте нито за миг. Вашата съперничка на финала сякаш беше стресната срещу какво се изправя. Как успяхте да постигнете това състояние?

- Осъзнах през последния месец много неща. Най-големият проблем беше вярата в мен, че мога да го постигна. Работих върху психиката. Всеки ден визуализирах как излизам на татамито. Всяка една среща, всяка една победа срещу всяка съперничка. Какви оценки ще направя. Какви техники ще използвам. Как завърша мачът в моя полза. Представях си химна на стълбичката. Последните дни с треньора си казвахме един на друг. Той на мен, че съм новата олимпийска шампионка по карате. Аз на него, че е най-добрият треньор на първата олимпийска шампионка по карате. Искахме да предизвикаме невидимите сили, които ще ни помогнат да осъществим това нещо. Желаехме го, вярвахме в него и съдбата го донесе.

- Вашият треньор спомена в интервю за Нова телевизия, че сте правили ментална подготовка преди олимпиадата. Това ли беше въпросното каляване?

- Подготовката включваше много неща. Почти всеки ден работихме по два часа. Включваше да простим на някого. Да се извиним. Неща, които са в личен план. Искахме да изчистим всяко едно нещо, което ми е тежало и може да ми попречи за успеха. Да се изчистя от всякакви негативни енергии. Когато отидохме в Токио, се разхождахме всеки ден боси по тревата. Казвахме на глас: "Токио, почитам те! Токио, вече те покорих!".

- Това част от практиките, които сте имали с менталния треньор Моузес Налока ли са?

- Да, всичко това той го направи. Знае как да постъпи. Единственото и най-важното нещо беше да повярвам в тях. Ако не бях повярвала, каквото и да беше направил, нямаше как да се случи. Виждах колко е енергичен. Как самият той вярва повече от мен, че всичко това ще се случи. Преживя всичко с нас. Последния ден преди състезанието беше толкова развълнуван. Виждах го как иска и вярва. Знаеше, че ще постигнем успеха.

- Налока разказа пред Дарик радио, че ви е помогнал преди решителните битки от олимпийската квалификация. Какво се случи тогава?

- Проведохме с него бърз разговор. Преди мачовете от финалната група. Каза ми: "Излез! Те се страхуват колкото теб". Обясни ми как след първия мач, който загубих, е видял по погледа, че ще победя и съм готова да го направя. Сега, преди да отидем към залата, проведохме бърз разговор. След първите три срещи имахме още един, за да ме вдъхнови и да отстраним съмнения и страхове.

- Имаше ли подобни съмнения или страхове, защото след първите три мача изглеждахте като торнадо, което помита противничките си?

- Нямах никакви съмнения. Може би леко притеснение, защото излизах на татамито и всички само мен ще гледат. Бях много уверена. Исках да покажа на украинката, че съм най-добрата. Постоянно си казвах наум: "Сега ще ви покажа коя съм! Сега ще ви победя!". Това ме държеше мотивирана, настроена и готова за битка.

- Полуфиналът беше най-трудният ви мач. Поведохте с 3:0, но вашата съперничка от Австрия ви изравни за 3:3. Какво ви минаваше през главата в тази ситуацията?

- Много лесно направих първите три точки. С голямо удоволствие. Когато ме ритна, видях, че тръгна да ме удря, но останах на място. Не знам защо. Спрях да играя. Когато видях, че й дават точките на видеоревю, си казах, че ще отбележа още веднъж, за да не се стигне до ситуация, в която съдиите да решават и да ми отнемат победата. За миг не съм си помислила, че ще ме победи.

- Кой направи връзката между вас и Моузес Налока? Каква беше първата реакция, когато ви предложиха да работите с мотивационен треньор?

- След европейското първенство бях много демотивирана. Треньорът Ангел Ленков се чудеше какво да измисли. Трябваше нещо ново да се вкара, за да си върна мотивацията. Един ден бяхме с брат му. Свилен се казва. Управител е на голямата верига ресторанти. Познаваше г-н Налока и ни го препоръча. Още същия ден моят треньор се обади на неговия екип. Искахме още на следващия ден да направим разговор. В началото си казах: "Колко ще помогне?". Когато видях Моузес Налока колко енергия излъчва, нещо в мен се преобърна. Не знам как се случи. Много странно. Това е нещо изключително. Повярвах не само в него, но и в моя треньор, че може да се случи. Помогна ми да изляза от дупката.

- Това е потвърждение, че елитният спорт е повече психология от всичко останало. Така ли е наистина?

- Много е важна психологическата подготовка. Това липса на останалите български спортисти. Не че не са подготвени. Те тренират изключително много. Лично съм ги виждала. Но това съмнение дали ще успееш ни поставя бариера. Когато мозъкът се страхува, в един момент започва да ни саботира. Тогава трябва да го спреш и да си включиш сърцето.

- През последните 3-4 години се отдадохте на спорта. През този период вашите приятели се отправят към друга сфера на живота. Тежи ли ви, че сте се раздалечили от тях?

- Липсваше ми да прекарвам време с приятели. Виждам, че те ми се сърдеха. Дори и да им обясня, не знам, че ще ме разберат. Знаех, че това е най-важният момент в живота. Исках да дам всичко. Да го направя както трябва. Дори и да не се беше случил този успех. Исках да съм наясно, че съм дала 100%, а не после да съжалявам, че заради някакви дребни глупости не съм успяла да го постигна. Не беше лесно. Обичам да се забавлявам, но беше важно да го сторя. Сега съм благодарна, че успях в такъв момент да се събера и да мисля професионално.

- Когато сте стъпили на най-големия връх, как ще намерите мотивация за бъдещи състезания? Мислили ли сте колко дълго време ще продължите със спорта?

- Не съм разсъждавала колко време ще продължа да тренирам. Моментът ще дойде и ще усетя кога ще е време да спра. Световното първенство е много голяма мотивация, защото имам само трето място, но то няма нищо общо с първото. Помни се само световният шампион. Както и олимпийският. Искам да стъпя и на този връх. Да знам, че съм покорила европейски, световния и олимпийския. След това мога да спра да се състезавам. Има време. Не искам да го мисля сега. Нещата ще си дойдат на мястото.

- Ако можете да пожелаете на младите каратеки, които ви гледаха, какво бихте им казали?

- Успехът е в тренировките, положения труд и лишенията. Да вярват, че могат да постигнат всяко нещо, което мечтаят. Да следват мечтите си. Вярата прави чудеса.