Стояново - село от 9 души и 3 сърни

Новите мерки не вълнуват топящите се планински махали

Не дистанция, а социална близост искат малцината живи родопчани там

Последното нещо, което ще видите в Стояново, е някой да носи маска, да се пръска до напукване на кожата с дезинфектант, да се тюхка за "вечерния час" в ресторантите, за ограниченията при концерти, мачове, прожекции. Или да спазват социална дистанция от минимум метър и половина. Добре дошли в сгушеното в дебрите на Родопите селце в Кърджалийска област от 9 души и 3 сърни, които свободно се разхождат на метри от къщите.

Ако едно време заедно със съседните две села тук са живеели над 1000 души и е кипял живот, то сега картинката съвсем не е такава. Останали са общо 9 души, разпръснати в няколко махали високо в балкана. Сред тях е 86-годишната баба Бойка. Пъргава, жизнена и запазила онзи особен пламък в очите, характерен за работливите родопчани, жената ни приема на драго сърце в двора на китната си къща. Обградена от величествена и притихнала гора, с приказна гледка към безкрайната планинска шир, тя е запазила спомена за много поколения, грижили се за градината с вкусните картофи, боб, тютюн и ябълки и борили се с несгодите на живота високо в планината.

"Останахме си няколко души. Синът и снахата идват да ме виждат събота и неделя, живеят в близкото село Бял извор. Много хора от семейството вече ги няма, други заминаха в чужбина, с някои се чуваме по телефона. Ама може ли да се замени с живото общуване, да са тук до мен, както седим с теб сега? Чедо, нямаме нужда от социална дистанция, а от социална близост. Хората ги няма, а ни трябват", дума ни баба Бойка, докато разшета из двора и по традиционен и гостоприемен родопски обичай вече е напълнила масата с вкусни гозби, откъснала е от парника домати и краставици и е нарязала и ароматна салата.

Двама синове ражда и отглежда 86-годишната жена. По-големият не е сред нас вече. По-малкият се грижи за нея и помага с каквото може.

Четири внуци и 6 правнуци допълват фамилията. Всички са се разпръснали наблизо и надалеч, създавайки свои семейства. А баба Бойка копнее за дните, в които родът се събира, най-вече за големи празници.

"Най-лошото е самотата. И от болест удря повече, синко. Нищо не може да се сравни с нея. Да има с кой да си продумаш, да си кажеш мъката и хубавото, па и да се скараш. Сега живеем в свят, в който умишлено искат да разделят хората да не се събират, а ние чакаме тия времена да се върнат. Да се напълни къщата, да има мухабет", споделя баба Бойка, след като е донесла и ароматно кафе.

Години наред е работила в магазина на прочутия Стоянов мост. Днес го няма. Както и някогашната глъчка наоколо. Тя е заместена от три сърнички, които свободно се разхождат и пасат край къщите в селото и се шмугват току пред автомобила. Сякаш за да докажат, че по-силно от природата няма, а човекът е песъчинка в нейните недра.

Освен в магазина баба Бойка работи от сутрин до здрач и на нивата с тютюна. Спомен, който остава в съзнанието на голямата част от родопчани. Сега и тютюнът е кът, а младите са избягали в големите градове или чужбина. Останал е само споменът за усилената работа и времената, които не ще се върнат.

Иначе изобилието се вижда с просто око. Градината е поддържана изрядно, плодове и зеленчуци са се родили за чудо и приказ. Картофи, които са основен поминък високо в балкана, също. Само да има кой да яде от вкусните манджи на родопчанката.

Тук никой не говори за коронавирус. Нито за PCR или антигенни тестове. Още по-малко за ваксинация. Във време, в което горските животни постепенно заемат мястото на хората, а последните са напуснали родния дом в търсене на препитание и по-добър живот, болката от самотата не може да замести нито мисълта за дълголетие и богата реколта, нито притеснения за опасни вируси, извънредно положение и ограничителни мерки.