Треньорката в "Миньор" Полина Ръсина: Момчетата се страхуваха от мен на терена

Преживях тежка контузия, но съм благодарна за изпитанието

Коя е тя

Полина Ръсина е част от националния отбор по футбол на България за жени. Запалена е по спорта още от дете и не се колебае да избере треньорската професия за свое призвание. Полина е поканена от ръководството на "Миньор" да изгради отбор по женски футбол към клуба и да тренира момичета. Младата треньорка е откровена пред "България Днес" за любимия спорт и живота си извън терена.

- Полина, новината, че "Миньор" (Перник) ще развива женски футбол, е посрещната с огромен интерес. Мъжкият тим на "чуковете" си е извоювал славата на отбор, който воюва на терена и никога не бяга от битка. Каква е футболната философия, която вие искате да изградите?

- Футболната игра е една, независимо дали състезателите са мъже или жени. Спортът е за силните хора, за тези, които имат характер. Искам да науча момичетата на първо място да бъдат добри хора. След това идва и всичко останало. Чисто моралната човешка стойност е над всичко. Футбол се играе с душа и сърце.

- Каква беше първата ви реакция, когато получихте предложение да развивате женски футбол в "Миньор"?

- Зарадвах се! Спортът е това, с което ще се занимавам с удоволствие. Обичам да помагам, когато мога. Футболът не е само да риташ топката. Има и други важни неща, които трябва да се показват на терена. Винаги съм искала да се занимавам с деца, защото те са нашето бъдеще.

- Имаше ли хора, които ви казват, че в град като Перник, където мъжкарството е черта на местния темперамент, няма място за лигавщини като женски футбол?

- До този момент не съм имала негативни отзиви за това, което започна да прави "Миньор". Напротив, много близки и познати се радват, че клуб с такава история ще обърне внимание и на нежния пол. Женският футбол напредва с годините. Нашият спорт намира начин да си пробие път и трябва да му се помогне, а не да бъде мачкан. Винаги е по-добре да се протегне ръка на по-слабия. Радвам се, че "Миньор" дава тази възможност на жените.

- Кои бяха най-важните причини да приемете предизвикателството "Миньор"?

- Главната причина е, че обичам този спорт. Искам да се занимавам с подрастващите и да им помогна, за да усетят магията на футбола.

- Играете футбол още от дете, разкажете за първите си стъпки в играта.

- Истината е, че не помня кога започнах с футбола. Още от съвсем малка, 1-ви клас в училище, играех с момчетата футбол. Спомням си, че се сърдех на учителката по физическо, че ме вика в мажоретния състав, вместо да ме пусне да играя мач с момчетата. Постепенно започнах да играя по училищни турнири и се представях по-добре от момчетата. След това в село Студена, където съм израснала, се сформира детски отбор. Аз и още една приятелка бяхме единствените момичета в първенството. Тогава съм играла и срещу "Миньор". Момчетата изпитваха страх от мен. За тях беше унижение да им вкарам гол (смее се). Постепенно разбрах притесненията им и се насочих към женския футбол. Но вече бях по-голяма.

- Как реагираха вашите родители на увлечението ви по този спорт? Дълги години футболът се възприемаше като "мъжка работа".

- Родителите ми винаги са ме подкрепяли, за което съм им благодарна. За тях е важно да бъда щастлива. А аз съм щастлива, когато съм на терена. Какво повече би искал един родител?

- Във вашето семейство има ли и други, които професионално са се занимавали със спорт?

- Баща ми има братовчедка, която е била добра баскетболистка с отбора на "Миньор". Казва се Мариана Ръсина, но не я познавам лично.

- Трябваше да се справите с тежка контузия. Как успяхте да запазите своя хъс към любимия спорт в този труден период?

- Контузиите, за жалост, са част от спорта. Но точно тези моменти правят хората по-силни и точно те ти показват какво искаш много силно да се случи. Съдбата ми изпрати това изпитание, през което трябваше да премина. Не съжалявам за нищо. Напротив, чувствам се по-силна и по-израснала чисто като човек.

- Коя е най-сложната задача, когато трябва да ръководиш отбор от момичета и жени? Емоциите вероятно стават твърде горещи понякога...

- Всеки казва, че много жени на едно място не е на добре (смее се). Женската част от човечеството е по-импулсивна. Но аз все пак съм била част от дамски отбори. С всеки човек независимо от пола трябва да се подхожда индивидуално. Всеки на този свят носи своя характер. Така че не мога да кажа строго определени правила, по които трябва да се ръководи един отбор от момичета.

- Вие сте част от националния отбор на България, вероятно има много интересни случки. Бихте ли споделили най-незабравимата си футболна история?

- Всеки мач и всеки момент, в който мога да тренирам, го приемам като подарък. След контузията осъзнах, че ходим по въжен мост, който лесно се разлюлява. Както вървиш днес, утре вече си паднал и започваш пътя си от самото начало.

- Руса и красива - това помага или пречи във футбола?

- Нито помага, нито пречи. Всеки е красив по свой собствен начин. За мен вътрешната красота е над всичко. Футбол не се играе с руса коса и външен вид.

- Кой е вашият любим футболист?

- Любими футболисти нямам. Гледам футбола като отборен спорт. Но не изключвам факта, че някои футболисти са изключителни на терена. Радвам се, когато жените показват, че с желание, мотивация и хъс се постигат неща, за които се смята, че мъжете са по-добри. В България винаги е имало силни жени.

- Разкажете повече и за другата си страст, рисуването, да очакваме ли скоро изложба?

- Рисуване - релакс. Това е цялото определение и причина да рисувам. Изложба... не. Обичам да показвам красотата по различен и индивидуален начин. Кой както го чувства... Рисувам главно върху дрехи или платна за подарък.

- Да се върнем към "Миньор". Мъжкият отбор е в "Б" група, но получава огромна подкрепа от трибуните. Какво мислите за феновете в Перник?

- Ултрасите на Перник са едни от най-коментираните. Феновете са част от футбола и всеки усети колко важни са те, след като трибуните трябваше да останат празни заради пандемията от коронавирус.

- Колко далеч може да стигне женският футбол в "Миньор" и докъде се простират вашите мечти?

- С желание и постоянство се постига много. Всяко начало е трудно и може би ще отнеме доста време да се постигне желаният резултат. Но това е едно желано изпитание. Така ще разберем колко силно искаме да сбъднем мечтите си.