Писателят Петър Андасаров: Днес сме по-бездуховни и от турското робство

Всичко се прави в името на печалбата, а културният живот е натикан в мрака

Кой е той

Роден е на 16 юли 1937 г. в село Елешница, Разложко. Завършва Учителския институт "Св. Иван Рилски" в гр. Станке Димитров в Дупница. От 1971 г. живее и твори в София. Работил е като редактор във в. "Кооперативно село", "Земя", "Народна младеж", завеждал е и редакция "Художествена литература" на издателство "Народна младеж". Член е на Съюза на българските журналисти, Съюза на българските писатели и Съюза на преводачите в България. Носител на много награди. Женен.

- Г-н Андасаров, на 16 юли навършихте 85 години. Какво си пожелахте навръх рождения си ден?

- Пожелах си съдбата ми да е все така благосклонна и едра към мен - дървото на живота ми да има още сезони кръговрати, за да бера очаквани плодове от своя творчески труд. Да зреят в словата ми и да ги дарявам на хората. В един от миговете на рождения ми ден се сетих за едно от стихотворенията ми - "Така да ви обичам". Ще ви цитирам първия куплет, израз на непреходната ми мечта за общуването ми с тях:

С душа на тайно влюбен, на стряха ластовича

с повей вечерно-нежен и шепот тих на цвят

мечтая да ви срещам, така да ви обичам

сред този откровено-хубав и лицемерен свят.

Ето това си пожелах! А на моята, на нашата изстрадала, омършавяла, ограбена и отчаяна България искам да кажа: И в други недостойни за теб времена си унизявана от чужди и от свои с лишаване от хляб и свобода, падала си на колене, но си имала винаги кураж и сила, стремление към свое бъдеще и си се изправяла с чест. Заради блясъка на своето име! Вярвам, че и сега - ако не веднага - утре, в един ден ще те огрее слънцето на твоя свободен дух и ще найдеш път към нови хоризонти!

- Днес времето е бездуховно, а дали е благодатно за поезия?

- Толкова бездуховно не е било и през турско, а и в по-късни, в свободни след него години. Но нека не забравяме, че духът у човека с жажда за знания и култура никога не е чезнел. През всичките превратности на живота си българинът е бил с историческа памет, с национална чест, с песни и с книги. Ако в това наше време господства Царицата Парица, а духовният живот е натикан в мрака, то в душите на много български творци трепка и избуява светлината на творческия дух. Аз си мисля, че днешното бездуховно време е заредено с енергията на несъгласието, на гнева срещу алчността, бездарието и посредствеността и най-вече с нарастващата съпротива срещу тях. Знам и съм убеден, че има честни, неподкупни, талантливи поети, които създават високостойностни поетични творби и книги. Колкото и да е нескромно, нека да споделя, че и аз през всичките псевдодемократични повече от трийсет години не преставам да пиша срещу бездушието, неграмотността, отцепредателството и липсата на апостолския пример. Вече обявих в друго интервю, че на юбилея ми ще са посветени две мои книги, едната от които е със стихотворения на тези теми. Нейното заглавие е "Не мога да спра тези думи".

- Защо повечето български поети мълчат? Страх ли ги е, или политиката ги обезверява?

- Не, не ги е страх, от какво да се страхуват, нали живеем в демократично време със "свобода в изобилие"! Знам, че най-много залежали ръкописи в чекмеджетата на писателите ще се окажат написаните през годините на така наречения преходен период. Защото лакомите, некадърни и безотговорни управници живеят в охолство, а по-голямата част от творците - в мизерия, и не могат да издават книгите си. Така именно псевдополитици и псеводържавници от началото на промяната до ден днешен загърбиха творческия капитал на нацията и изхвърлиха националната ни култура в задния двор на живота ни. Това ще е непростимото им престъпление и аз вярвам, че все някога ще си платят скъпо за него.

- Както вашият колега Борис Христов сравняваше самотния човек днес със захвърлена каса за бира в дъното на коридора...

- Точно това се случва и с българската литература!

- Препрочетох отново анкетната книга на Тодор Коруев с вас "Защото съм такъв". Впечатлиха ме трудностите, през които е трябвало да преминете. Каква аналогия бихте направили с днешните деца и юноши, които имат всичко, заробени са от компютри и най-модерни телефонни апарати, вместо да четат книги. Какво поколение си отглеждаме?

- О, въпросите ви са много и твърде сложни за отговори. Народът е казал: "Всеки с времето си!". Времената - тогавашното и сегашното, са диаметрално противоположни, толкова различни, че новите поколения не вярват да сме имали такъв живот, а ние трудно възприемаме техния за нормален. Всъщност това са две епохи - нашата - в началото на социалистическия строй и строителството на социализма, а тяхната - в епохата на лелеяната демокрация. Общото между тях е, че и едната, и другата се оказаха псевдоистински, първата отиде в небитието, втората, според мен, я очаква същата съдба. И да се обоснова поне донякъде. Ще повярвате ли, че като видях за първи път момиче или момче с разпокъсани панталони, се стъписах и строго ги помолих да ги закърпят. Заля ме смях и учудване. Но, както вървят нещата, може скоро да видим някои от тях по долни одежди! И се връщам към уроците по етика и естетика в моите гимназиални и студентски години. Аз поне не си позволявам да ги коря за начина на учението им, важно е да получават истински знания и да са постоянно със самочувствието на българи. Да знаят и да помнят, че където и да ходят, дето и да скитат, в тях тече българска кръв! А какво поколение, бих казал какви поколения си отглеждаме, ще се види в друго време.

- Свързан сте с първата книга на Маруся Мирчевска, снахата на Тодор Живков. Разкажете за ръкописа й, "спуснат от горе".

- Това бе най-фрапантният, но много особен случай. Защото в него имаше и качествени творби, не можеше да се каже, че авторката е бездарна и ще е грях да се издаде нейна книга. Недоволствата и упреците идеха от чакащи поети, чиито ръкописи сновяха години между тях и издателството. С Маруся Мирчевска се срещнахме само два пъти за кратко, почти нищо не промени в предложените стихотворения и пуснахме ръкописа за печат, още повече че "от горе" проявяваха нетърпение. Обратът дойде после. Книгата излезе и от в. "Народна младеж" ме помолиха да напиша за нея въз основа на вътрешната ми рецензия. Докато мине по пътя на отпечатването й, между Маруся и Владко бе започнал процес на развод и като излязоха моите бележки за книгата, получих сериозен упрек не от другаде, а пак "от горе". Но тя си остана литературен факт, а моето име - завинаги свързано с нея.

- Имахте ли отношения с Тодор Живков и семейството му?

- С него един-единствен път се ръкувахме. Веднъж и аз попаднах в смяната на почиващите писатели в станцията ни до Варна, в която на гости им отиваше Тодор Живков. А със семейството му - никога. Но ми беше драго, че имаме толкова дълго и хубаво приятелство с умния ръководител на телевизията и бохема в ония години - Иван Славков!

- Имате книга "Животът е по-голям от човека". Доволен ли сте от своя?

- Животът е дар от Бога и като негов създател той е закодирал всичко в гена ни. Там е тайната на съдбата ни, която ръководи пътуването ни през времето. Да, пак бих минал по тия пътища, защото те ме доведоха до моя си живот. Мъчен, труден, но красив, успешен и щастлив. Нали има една приказка: "Неосъществилият се човек е нещастен!". И не искам нищо да променям, защото разбрах, че истинската красота е в страданието, в труда и любовта.

- Поезията е сродна с любовта, какво е за вас тя и какво е жената в живота и в поезията ви?

- Поезията, както и любовта е живот, едни от вечните чудеса. Но без жената те са немислими, невъзможни. В поезията следвам интуицията си за своята философия и никога не изневерявам на себе си. А в любовта съм традиционалист, дори старомоден. Но постоянен. Няма днешна и вчерашна жена. Разликата е само в отношението й към духовното и материалното. Някога жената бе по-истинска, по-наземна, и ценеше своите интимни тайни. Затова имаше повече изненади за мъжа. Днешната, не всяка, разбира се, е по-меркантилна, по-екстравагантна, което може би не е толкова лошо! Но не мога да забравя думите на един мой стар приятел: "Няма по-нещастна жена от тази, която е само красива!".

- С какво ви спечели съпругата ви Злати?

- С погледа си, когато в миг се срещнаха очите ни там, в далечната Северна Корея. Тя и сега е много чаровна, мъжко момиче и естествена жена е, която не обича разни мазила и труфила. Събра ни нейната непорочна младост и моята необходима за нея зрялост. Съвместният ни семеен живот продължава повече от трийсет години, а като знак за равенство между нас ни стои дъщеричката ни Петя, чийто живот порасна и тя е вече трети курс студентка в Софийския университет по специалността "Етнология". И през всичките тия години Злати е дясната ми ръка, съпричастна е към всеки мой ръкопис със своята суперпрофесионална работа. И затова в карето на всички мои книги е отбелязано "Компютърен набор и арт уредник Златка Вълканова". Тя изпраща текстовете ми до редакции на вестници, списания, издателства, електронни медии, води цялата ми кореспонденция, съхранява архива ми. Всичко това за мен е сбъдната мечта и аз съм й безмерно благодарен.

- Поучавали сте национални и международни награди. Кои от тях са ви особено скъпи, защо?

- Наградите не бива да се степенуват и все пак три от тях са ми много скъпи. Първата е за публицистичната ми книга "Иде хубавото време" в раздела "Белетристика и художествена публицистика" от годишните литературни награди на Съюза на българските писатели за 1983 година. Просто не можех да повярвам - другите две книги бяха "Нежната спирала" на Йордан Радичков и "Споменни есета" на Ефрем Карамфилов. Втората е националната литературна награда "Акад. Людмил Стоянов" на община Гоце Делчев, защото нейни носители преди мен бяха двамата големи съвременни писатели Валентин Караманчев и Никола Радев. И третата е най-голямата държавна награда - на Министерството на културата - "Златен век-огърлие", която получиха още такива високи хора на изкуството, каквито са режисьорът Асен Шопов, диригентът Валентин Бобевски, режисьорът проф. Светозар Донев и балерината доц. Калина Богоева.

- Кое от чудесата, случили се в живота ви, можете да определите като "среща с Бог"?

- Най-голямото чудо на този свят е човекът. Значи и моята поява за живот е чудо. Аз не съм срещал Бог, аз го нося у себе си, той е в цялата ми същност!