Палми Ранчев: Сред мутрите имаше и свестни момчета

  Едно интервю на Таня ПУШКОВА, вестник "Жълт Труд"

Ивестният български писател Палми Ранчев е бил юношески национален шампион по бокс и трети при мъжете. Завършва ВИФ, специалност бокс, тренира още таекуон-до и карате. На 31 години вече е заслужил треньор. Става треньор в "Олимпийски надежди" и националните отбори за мъже и юноши. Треньор е и на националния отбор на Ирак преди операция "Пустинна буря".
Носител е на няколко литературни награди. Негови творби са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици. Предстои излизането на негов сборник с разкази в Испания.

 - Палми, от началото на годината си новият селекционер на националния отбор по бокс. С какви амбиции пое този пост?
- Това е възможност за един личен реванш. Преди това няколко пъти са ме махали като треньор в националния отбор, при това с постигнати успехи. Махаха ме разни началничета поради някакви административни причини. Явно имам поведение, което не бе удобно за тези, които ръководеха този спорт. Имало е случаи, в които са ме махали, но пак са ме връщали, защото няма кой да им свърши работата.
Сега новият президент на Федерацията по бокс Красимир Инински застъпи на поста с амбициите да върне световната ни слава на ринга. Той самият е бивш боксьор и няма да се задоволи с едно бронзово медалче, само и само да отчете дейност. Аз също съм много амбициран за световни победи. Нека не прозвучи нескромно, но винаги съм се считал за добър треньор.
- Как ще коментираш последните национални протести. Преди Освобождението и след това в сърцевината на политическите и социалните борби са били интелектуалци и писатели - Ботев, Вапцаров... А сега къде са?
- В България никога не се е живяло достатъчно добре и демократично. У нас умните хора винаги са били на заден план, на предна позиция са излизали нахалните, наглите - те са успявали.
Днешната интелигенция е с толкова мек гръбнак, че като задухат ветровете, трудно се задържа да стои изправена и няма сили да се впрегне да води народната талига.
Дори Ботев не е истински революционер, той е преди всичко романтик. Застава начело на чета, без да разбира от военно дело, и го убиват по най-безсмисления начин. И кой успява да излезе напред на политическия фронт - Стамболов, реално той се налага като държавник.
Ботев е голям поет, Стамболов е слаб поет, но вторият успява да направи политическа кариера, нали?
- Палми, а сега какво пишеш?
- Сега треньорството ангажира цялото ми време. Литературата също иска да й посветиш цялото си време.
- Не е ли само когато те навести музата?
- Да, но през останалото време непрекъснато четеш, следиш новостите в литературата. Това, да пишеш само в събота или неделя например, е смешна работа. Занимаваш ли се с литература, ти трябва да бъдеш лупа, през която лъчите на слънцето, които топлят другите, да те изгарят. Ако кожата ти е дебела, не можеш да пишеш поезия, проза - литературата иска да реагираш веднага. Сега съм подготвил един сборник разкази, казва се "Боксьори и случайни минувачи", стана страхотен, защото показва живота в България през очите на тия луди момчета, които се качват на ринга. Нормален човек не се боксира. Но те се качват на ринга по същия начин, по който някои отиват в Ирак или Афганистан, за да се бият. Боксьорите виждат нещата по друг начин, по който другите не могат, а писателят вижда и невидимите неща.
За един рунд на ринга можеш цяла една "Война и мир" да напишеш, ако умееш да тълкуваш нещата. На ринга се разиграва битка, която понякога е на живот и смърт.
- Значи книгата е готова?
- Сборникът ми е почти готов, но в момента отделям много време за спорта. Нищо, де - преди това пък 16-17 години се бях отдал само на литературата. А и имам нужда отново да се позаредя с емоции. Аз обичам бокса, обичам и момчетата. Вчера например им раздавам информационните карти и се оказа, че единият е неграмотен, не може да си попълни картата. А Митко, така се казва, е голям сладур, но оказва се - не може да пише. Инак в своята област те са си точни и интуитивни.
Не чакайте
от боксьора да
е чел Киркегор
Просто няма време.
- А при теб как стана, хем бокс, хем и много чело - много знае?!
- Виж сега, аз реално не съм бил много в бокса, тренирал съм преди всичко за удоволствие. Бил съм шампион сред юношите, после случайно станах треньор, макар че още от първата година имах успехи, но не се вмествах в представите на шефовете като треньор. Сега пак ми се отдаде тази възможност.
- Палми, какво е твоето обяснение - защо в силовите групировки след промените влязоха предимно борци, а не боксьори?

- Значи, боксьорите са анархисти и индивидуалисти, те много рядко влизат в съдружие. След промените някои от тях се опитаха да си направят групировка, но се изпокараха: "Ти ли ще ми ставаш началник, след като 5 години не се научи ляв прав да даваш?!"/Смее се./
За разлика от боксьорите, които са предимно градски момчета, борците са селянчета, послушковци, избират си водач на стадото. Боксът е част от градската култура, момчетата тренират, за да не би някой да ги нокаутира в големия град.
- Познавал си и някои от водачите на силовите групировки като Илия Павлов, братя Илиеви. В попфолк средите ги представят като инак щедри момчета. Помагаха ли финансово и на спорта?
- Били са щедри към попфолка, защото са искали да се интегрират към един друг свят. За тях например Слави Трифонов е бил фигура, човек от телевизора, и те искат да се познават и да са на една маса с него. Не случайно, казвали са ми, Слави е плакал с крокодилски сълзи, когато убиват един от братята Илиеви - Васил или Жоро, не си спомням. Познавах ги и двамата, бяха свестни момчета, стига да си нямаш работа с тях.
Когато веднъж поисках от тях пари за боксов турнир, ми ги дадоха с неудоволствие, защото вече не бяхме равни, както преди - те учеха в "Олимпийски надежди", а аз бях там треньор. След това вече се чувстваха много над мене, защото имаха пари, не тренираха борба, а тенис, започнаха да ходят на СПА, искаха да станат като тези, към които преди това никога не са принадлежали. Братята не помагаха финансово дори на личните си треньори.
- След промените в България нито един писател не извади "книга от чекмеджето". В едно интервю обаче ти се наричаш "писател в чекмедже". Кой те откри за литературата?
- Да, нарекох се така, защото преди промените бях написал много неща - и разкази, и романи, и поезия, но не ме печатаха. Веднъж например занесох в тогавашния литературен вестник "Пулс" мои разкази. Завеждащата отдел "Поезия и проза" ги хареса и след месец ми каза: "Пуснах ги нагоре!" - сиреч към заместниците и главния редактор. След още един месец ми казва: "Ами не знам какво става?" След време пак занесох разказ, казаха ми, че финалът бил много песимистичен. И се отказах.
След това заминах на работа в Ирак като треньор, ограбиха ми къщата, включително и ръкописи. Все пак останаха доста неща. Затова бях "писател в чекмедже".
- За кой от откраднатите ръкописи съжаляваш най-много?
- За тефтер с разкази, единият от които беше гениален - писателите усещат кога нещата са се получили. Към написването му ме бе провокирала една бабичка - когато минавах по "Славянска", тя винаги беше на прозореца. Беше като една човешка маска. Дори и късно вечер пак гледаше от прозореца, лицето й беше безизразно. Написах разказа от раз, но изчезна.
- Не можеш ли отново да го напишеш?
- Няма да е това, което беше тогава. Написах го, сякаш ми бе диктуван свише.
- Та кои бяха първите, които ти отвориха пътя към литературата?
- Марин Георгиев. Излезе първата ми стихосбирка и издателят ми я бе пратил за участие на литературния конкурс "Южна пролет" в Хасково. И там ме заговори Марин, който дотогава не познавах. Той беше прочел и харесал книгата ми. Дадоха ми една от двете втори награди заедно с Наталина Иванова. После Марин Георгиев ми пусна голям цикъл стихове в "Литературен форум", мои неща там публикуваха Владо Попов и Васил Колев... После ме публикуваше Йордан Евтимов и така се тръгна.