Алпинистът от Еверест '84 Методи Савов: Държавата ограби своите герои

Предишната система ми разказа играта, но ВНС ни отне гордостта и самочувствието

Кой е той

Методи Савов е роден през 1947 г. в София. Едва 16-годишен постъпва на работа в Завода за металорежещи машини (ЗММ), за да помага на майка си. От 1963 г. е член на туристически клуб "Урвич" и прави първите си катерения. Запален по фотографията, по-късно става оператор в БНТ. Той е един от алпинистите в експедицията до Еверест през 1984 г. В началото на промените отваря със свои познати хлебарски цех в столичния кв. "Надежда", но фалират заради мощната конкуренция. В момента Савов живее в Дома за ветерани на изкуството и културата в столичния кв. "Захарна фабрика".

- Г-н Савов, как се чувствате тук и сега?

- Добре, но съм много далеч от енергията. Исках да си сложа в стаята климатик, но той се оказа отоплителен уред, нещо като печка. Жегите много ме мъчат. Тези дни потърсих прохлада при мои познати в Бистрица, появи се един хубав вятър, напомни ми за старите времена... Но лошото е, че все по-трудно карам кола. Не мога да си свивам пръстите и скоро ще трябва да си търся шофьор.

- Виждате ли се с ваши колеги алпинисти?

- Когато мога. Наскоро например имах работа в кв. "Дружба" и отидох на гости на Румен Воденичаров. Приятели сме, катерили сме заедно.

- Вече е известно, че романът на Блага Димитрова "Лавина" и едноименният филм от 1980 г. са по действителна трагедия, при която загиват български алпинисти. Знаете ли нещо за този инцидент?

- Много добре познавах режисьорите на "Лавина" - Христо Писков и съпругата му Ирина Акташева. Бяхме близки повече с него, наричах го "бате Христо". Беше много благ, много готин, докато Ирина беше чепат човек.

През 1965-а загинаха на Мальовица в Рила наши момчета. Даже имаше и едно момиче - Мария Татаринова. Тя беше фантастичен човек! Загинаха двамата с нейния приятел Иван - Фери. Всичко става по един много нелеп начин. Тръгва снежна дъска, за съжаление, долу има улей, подхлъзват се по снежната дъска, тя ги завлича към улея и ги затрупва, защото снегът няма къде да избяга, и те умират от задушаване. Много тъжно!

- Сега, когато имате повече време, имате ли намерение да пишете книга за живота си в алпинизма, за експедицията на Еверест, за нейните участници?

- Не и не си заслужава. Говорят около мен за героизъм, но това вече не ме вълнува. Никой не ме е попитал, никой не ми е задал един социален въпрос. Защото за героизма може да се говори, а за ежедневието? Героизмът е миг, а ежедневието е век. Не са питали и другите членове на експедицията, нито другите хора, които са дали толкова много независимо от системата. В момента, в който ние престанахме да бъдем герои, това го казвам в кавички, естествено, слязохме по труден начин на земята. Новите времена ограбиха ежедневието на тези хора, които са направили такива големи неща. Ограбиха ги! Чрез Великото народно събрание.

- Тогава, ако не се лъжа, бяха отнети званията "герой на република България"?

- Ако бях само аз, с мед да го намажеш. Но това са десетки и стотици хора, които бяха ограбени от държавата. През 1948 г. е създадена институцията звание "герой на социалистическия труд" и "герой на Република България", което беше най-високото в тогавашната система.

Тук ще направя едно нелирично отклонение, защото много хора остават с впечатлението, че аз защитавам предишната система. Не, не я защитавам, защото предишната система ми разказа играта. 27 години съм живял в една барака 2,50 метра на 2,50 с височина два и петнадесет метра с майка ми. Всяка седмица майка ми ме водеше, преди да отиде на работа, в жилищната комисия на тогавашния Коларовски район, където жилищните инспектори се държаха нагло и отвратително. След казармата също ходех, отивам веднъж с майка ми при един инспектор там и той ми вика: "Айде бе, докога ще ми досаждате?". Аз го погледнах, тогава бях доста як, и го грабнах да го изхвърля през прозореца. Понесох го, но ме хванаха разни тъпанари и ме задържаха. Жилищната комисия беше на втория етаж в сградата на ул. "Козлодуй", нямаше да пострада много. Ама то ти писва в един момент! И много хора си съсипаха здравето. Аз съм един от тях - с отрязани стъпала и пета. Наскоро се спънах тук, в дома, на едно прагче. А аз си знам, че като се спъна, не мога да се изправя. Но нали имам опит от алпинизма, си сложих вратата между краката, хванах се за дръжката на бравата и така се изправих.

- А какво се случи с хората, които изкачваха Еверест заедно с вас?

- Те бяха забравени! Почти половината ги няма. На мен ми дадоха една "Лада", която тогава струваше 2500 лв. И най-после - едно студио. От базовия лагер пристигнах до София за 23 часа благодарение на Андрей Луканов. Тогава той беше председател на Българския туристически съюз по обществена линия и е наредил да изпратят хеликоптер. С него ме откараха до Катманду, после ме качиха на самолета от Делхи за Атина и от Атина - на самолет за София. И ме закараха директно в "Пирогов", в клиниката по термични травми. Лекуваше ме проф. Червенков. На Людмил Янков от измръзване също му отрязаха два пръста. Но Людмил загина на Мальовица.

Двама президенти си позволиха да се изгаврят с нас. Предишният ни даде едно-единствено плакетче за всички. А това е едно световно постижение - нашето изкачване. Защото не е повторено. Неслучайно експедицията като свърши, министър-председателят на Индия Индира Ганди прие всички участници в нея. Това нещо се замита! Не могат да разберат, че това е важно за държавата, не за мен самия.

Но ВНС отне гордостта, отне самочувствието на тези хора! Паметните знаци се превърнаха в скрап. Те не носят и една стотинка "материален израз". Много хора бяха лишени и от пенсията за особени заслуги. Но тогава известният журналист Димитър Езекиев проведе тежка защита да ми бъде оставена тази пенсия. Оставиха я и на още десетина човека. Но сега вече се води "държавна парична награда за особени заслуги".

В зависимост от това кой как е работил в експедицията, получихме различни оценки. Шестима получиха "герой на социалистическия труд", един стана "герой на Република България", но той реши да остане там. Не ми се говори за него. Други получиха ордени "Георги Димитров", аз получих два. Само че го продадох единия заедно със звездата, защото ми трябваха пари.

Бях пенсиониран от БНТ по Закона за особени заслуги. Тази пенсия беше 300 лв. Плюс 100-те "геройски", ставаха 400. За тогавашното време това бяха много пари! И тръгнах с приятели по кръчми, макар че не пия.

- Как се отнасяше тогавашният директор на БНТ Иван Славков с вас?

- Оооо, Батето беше голяма работа! Каквито и кусури да му намират, и той беше съгласен с тях, но благодарение на тези кусури той помогна на страшно много хора, включително и на мен. Назначи ме на работа в БНТ.

- След промените се захванахте с хлебарски бизнес...

- Ставах всеки ден в два-три часа и изкарвах нелоши пари с един мой колега и брат му. Тогава даже се чувствах богаташ! Ама как разсъждавам? Значи, като взема парите, една дузина приятели мога да ги поканя на кръчма и да платя цялата сметка. Това ми беше нивото на мислене.

Но фалирахме и затворихме цеха. В зърнената криза оцеляхме, но няма да казвам по какъв начин. В един момент се отказах, после и съдружниците ми. Имаше тогава един тарикати, които фалираха всички 12 хлебозавода в София. Приватизираха ги за жълти стотинки и полека-лека започнаха да трупат мощ. Отивам веднъж при един от бакалите, а той не иска да взима от нас. Питам го за причината,той не казва, но скритите причини започнаха да действат. Плюс това хлебозаводите направиха консорциум с мелницата на Сточна гара, кръгът се затвори и за нас не останаха и прашинки.