Легендата в щангите Здравко Стоичков: Все едно бях Георги Димитров на Лайпцигския процес

Публикувана: 12.08.2025, 19:00 3712 Автор: Огнян Георгиев

Чувствахме се изгубени след бойкота на Лос Анджелис 1984

Кой е той

Едва на 21 години Здравко Стоичков е избран за комсомолски секретар на националния отбор по вдигане на тежести, воден от Иван Абаджиев. Това събитие оказва огромно влияние върху кариерата на тежкоатлета. Какво точно се случва, световният рекордьор и европейски шампион разкрива пред youtube канала "Спортната джунгла" и "България Днес".

- Г-н Стоичков, какво стана след световното в Москва, където Сашо Върбанов е първи?

- След това Иван Абаджиев започна да се опитва да ме качва на горната категория до 82,5 кг. Аз не можех да качвам. Дойде европейското първенство в Испания. Една седмица преди него изхвърлях 170, изтласквах 220 и тежах 81 кг. Абаджиев пак стана в залата: "Той, Стоичков, нищо не вдига. Не е за нито една категория, какви са тия постижения". Тогава Кочев ми беше личен треньор в залата. Опита се да каже на Абаджиев: "Ама той, вика, не е за средна категория, той е за 75 кг". Абаджиев се изправи и крещейки към Кочев, и му викаше: "Аз докато съм треньор на тоя отбор, Стоичков на полусредна категория няма да участва". Това беше седмица преди европейското. Дойде първенството. Пристигнахме в четвъртък вечерта в 23,00 часа. Абаджиев ме викна на кантара. Качвам се - 83 кг. Великден беше малко преди първенството - яйца, козунаци, глупости. Качих някое кило. 83 кг и аз съм доволен, защото категорията е 82,5. В един момент нашият застава и ми вика: "Можеш ли да свалиш на 75?". Аз повече от 4 кг не бях свалял. Питах го кога е кантарът. Той ми каза в неделя сутринта в 9,00 ч. Заявих, че мога. Така се започна два дена глад. Събуди ме Абаджията в 07,00 сутринта. Качи ме на кантара - 75,900. Едно кило почти отгоре. Вкара ме във ваната. Може би аз бях първият, който сваля така. Накрая 74,900. Бях толкова доволен, че съм си изпълнил обещаното. Въобще не ми пукаше колко ще вдигам и дали ще успея. Бях обещал на Иван Абаджиев, че ще сваля килограмите. Не съм казал, че ще вдигам някакви извънземни тежести. Започна състезанието - в изхвърлянето 155, 160, 165, три успешни опита. Победих Кузнецов на изхвърляне. Изхвърлих, колкото него, а бих Сашо Върбанов с 5 кг. Започваме изтласкването и аз 200, 205 кг успешни. Бих Кузнецов на изтласкването и двубоя. Изравних световен рекорд, който беше 370. Така станах европейски шампион и започнахме подготовката за олимпиадата в Лос Анджелис. Средата на май беше, когато ни съобщиха, че ще се бойкотира.

- Как научихте?

- Бяхме на лагер на "Спортпалас". Абаджиев ни разпусна, защото не се знаеше какво следва, след като няма да участваме на олимпиадата в Лос Анджелис. Аз и Нено Терзийски, тръгвайки оттам, бяхме като изгубени. Знаем, че 10 години труд ни е отишъл на вятъра, но бяхме млади и силни. На никой от нас не му е минало през акъла, че 1988-а няма да може да вдига на олимпиадата в Сеул. След седмица някъде взеха решение да се направят т. нар. турнири "Дружба".

- Алтернативата, нали?

- Да, алтернатива на олимпийските игри. За всеки спорт беше в различна държава. Щангите бяхме във Варна в края на август. Направихме много сериозна подготовка. Сашо Върбанов отказа да се готви в категория 75 кг.

- На това състезание "Дружба" правите резултат, който е с килограми повече, отколкото на олимпийския шампион от Лос Анджелис?

- Победих руснака, който ми беше прекият конкурент, с 5 кг в двубоя. Подобрих със 7 кг рекорда в двубоя. Можех с 12, но Иван Абаджиев не ме пусна.

- През 1986 г. на световното първенство в София е един от най-големите успехи на българските щанги. Но какво се случва там с вас? Вие единствен не успявате да вземе медал в двубоя.

- Започнахме подготовката някъде 40 дни преди световното. На едно от контролните изхвърлих 170 и изтласках 210. Отидох на 217,5. Когато обърнах тежест до раменете и тръгвайки да ставам, имах навик при изправянето с щангата леко да събирам коленете. Усетих как в горната част на дясното бедро нещо стана. Изправяйки се, пуснах щангата. Дори Иван Абаджиев ме питаше какво стана, тъй като от раменете нагоре нямах никакъв проблем. Казах, че нещо се случи с коляното. Лекарите започнаха манипулации. В продължение на три седмици ми сложиха пет или шест инжекции директно в коляното, за да може да се възстанови. Промених си техниката и пак стигнах до едни постижения от 175 и 225 кг на тренировка. Не бях подготвен за това световно първенство. И въпреки всичко пак можех да взема медал.

- Вие оставате четвърти?

- Да, останах четвърти. При изтласкването скоковете ни бяха през 10 кг. И минавайки първи опит на 207,5 кг., виждайки конкуренцията, казах на Иван Абаджиев да мина на 217 за втория, за да взема бронзовия медал. Каза, че щял да ме бие кубинецът - 212,5. Изтласках ги много леко. И вече на 217 да докажа на Иван Абаджиев, че мога повече, ги обърнах много леко. При изтласкването щангата ми отиде малко напред и вляво, не можах да я догоня и останах без медал.

- Контузиите на коляното и лакътя колко ви се отразиха, за да не можете да участвате на следващите олимпийски игри в Сеул?

- Много ми се отразиха. Но да се върна малко назад. През 1984 г. ме избраха за комсомолски секретар на отбора. Абаджиев започна вече масирано да ме кара да качвам на 82,5. Бяхме на лагер на "Спортпалас". Тогавашният заместник-председател на федерацията Никола Молов беше дошъл и ние започнахме с клякане. Той гледал, излизат вън от залата и отива при Иван Абаджиев и казва: "Те не тренират. Гледам тия Сашо Върбанов, Стефан Топуров, те не клякат въобще". Преди да започнем другото упражнение, Абаджиев застана и каза: "Как може другарят Молов, дошъл тука, вие да не тренирате, да се излагате. Има ли комсомолско дружество, има ли комсомолски секретар? Ако не ги накажете, ще ви накажа да тренирате до 24,00 ч.". Аз като комсомолски секретар мислих какво да ги накажем. В онези години мъмрене или строго мъмрене, друго нямаше. Събрах ги на събрание, но всичките започнаха да подскачат, че не искат да тренират до 12,00 вечерта. Ние ще си ходим, ще се махаме оттука, ще бягаме, обявиха. Викам: "Къде ще бягате бе, хора? Голяма част от отбора сме офицери и сме под пагон. Дайте да му предложим на Иван Абаджиев какво сме решили. Ако тогава ни накаже до 12, ще го мислим, ще видим какво да направим". Пристигат треньорите и аз отивам: "Другарю Абаджиев, ние ги порицахме и решихме да ги накажем със строго мъмрене". Започваме да тренираме, минава 10 и ние продължаваме. Свърши тренировката в 12. Събрахме се в една от стаите и скочиха всичките пак искат да си ходят. Казах им, че никъде не може да отидем, ще ни върнат бързо. Стигна се дотам да му напишем писмо. Обобщавах исканията им.

- Какво се случи?

- Чакаме треньорите да дойдат да започнем тренировка в 4,30. Няма треньори, няма го Иван Абаджиев. Никой не влиза, никой не идва. Стана 5:15. В 5:30 Абаджиев пристига с треньорите. Той много обичаше да изнася реч. Този път беше много кратък, много бърз: "Щом не искате да тренирате под мое ръководство, тренирайте си сами, правете си каквото искате. Ето ви залата. Няма да има никакви последствия. Няма да има никой. Няма да гоня никой". Каза всички треньори да напуснат залата. Ние какво да направим? Вземахме една медицинска топка, направихме един футбол, вечеряме и си лягаме. Сутринта се събираме в една стая. Иван Абаджиев, Меранзов, Кольо Молов на един подиум, а ние целият отбор сме наредени на столове срещу тях. Иван Жечев от Варна се изправи и сочейки ме с пръст, вика: "Стоичката е виновен, той е направил всичко". Почувствах се като Георги Димитров на Лайпцигския процес, а всъщност нямах никаква вина. Даже исках да ги спра.

- Подкрепи ли ви някое от другите момчета?

- Това беше първото предателство. Всъщност Иван Абаджиев нарочи и Нено Терзийски, не само мен. Заяви ми: "Ти не може да бъдеш комсомолски секретар на тоя отбор. Ти не заслужаваш". Само това и чаках. Направих събрание, свалих се, избрахме Мишо Петров, Бог да го прости. Точно тогава утвърждаваме плановете. Иван Абаджиев започва: "Той нищо не вдига. Той само лежи на стари лаври. Нищо не прави, нищо не тренира". Обърнах се: "За кой говорите, бе?". Той: "За тебе говоря. Как?". Попитах как да не вдигам нищо. С резултатите ми отивам на европейското и ставам първи. Пита на коя категория. Казах на полусредна. Заяви ми: "Ти няма да вдигаш на полусредна категория". Казах, че световните рекорди са мои, който ме бие, да участва. Той се изправи и прас на масата. Целият почервенял: "Докато съм треньор на националния отбор, ти няма да вдигаш в категория до 75 кг. Сашо Върбанов трябва да става първи. Той не може да сваля килограми на 67. Ти трябва да качиш на 82,5. Ако не го направиш, няма да видиш ни европейско, ни световно". Аз трябва да кача на 82 и да се състезавам с Асен Златев. Един от най-големите щангисти в света. Как да стане тая работа? Аз тежа 77 кг. И оттам се почна едно....

- Успяхте ли?

- Да! Отивайки на европейското, предната вечер нашият идва в стаята и ми дава някакво хапче. Викам: "Другарю Абаджиев, това какво е?". "Да спиш добре", отговори. Казах му, че си спя добре, не ми трябват хапчета. Не ме остави на мира. Сложих го под езика. Обаче нашият вика: "Я вдигни, я отвори устата, вдигни езика". Аз го изпих това хапче и край, щях да хвана нула на другия ден. Както и да е. Започнахме подготовка за 85-а година. Контролните ни бяха много сериозни. На едно от тях вдигнах 170 и 215. В един момент гледам, че се разтичаха пред мене други състезатели. Като си погледнах ръката, стърчеше. Усетих как лакътят излезе и влезе много особено.