Криза в небето! Половината ни бойни самолети не могат да летят (ФОТОСПОМЕНИ)

*Ген. Михов съобщава и за нередности в практиката на летците на среща с ветерани през 1995 г.

Кризата в българската военна авиация далеч не е нещо ново.

През 1995 г. данните са шокиращи - 47% от бойните самолети на армията са извън строя и не могат да излитат, което поставя под въпрос самата боеспособност на страната.

Лошата новина е съобщена лично от ген. Михо Михов, главнокомандващ на Военновъздушните сили по това време. Това става на среща с летци ветерани в Централния военен клуб - събитие, което остава в историята като един от първите публични алармиращи сигнали за разпада на бойната мощ на България. "България Днес" предоставя на своите читатели уникални архивни снимки от събитието, заснети от фотографа Иван Захариев, които пренасят атмосферата на онази напрегната среща.

Но проблемите на ВВС не се изчерпват с техниката. На сбирката става ясно и друго - българските военни пилоти летят драстично по-малко от необходимото. През 1994 г. те са записали едва по 20 до 40 летателни часа при норматив от минимум 80. Ген. Михов прави сравнение, което звучи още по-стряскащо: във Великобритания всеки пилот по това време е имал по над 200 летателни часа годишно.

Според неговите разчети, за да се възстанови боеспособността на българската авиация тогава, са били нужни около 15 милиарда лева - колосална сума за държава, изправена пред икономически катастрофи и военен недоимък. Михов остава началник на Генералния щаб на Българската армия до 2002 г., когато е освободен от длъжността и е назначен за съветник на върховния главнокомандващ на Въоръжените сили на Република България по военната сигурност на страната. През 2002 г. е награден о орден "Стара планина" първа степен за активното му участие в извършването на военната реформа и за дългогодишната му безупречна служба. За съжаление, той не успява да предотврати катастрофата, сполетяла българската армия.

Така още през 1995 г. става ясно, че ВВС на България са подложени на тежко изпитание - с малко ресурси, недостатъчно гориво, некадърна поддръжка и липса на летателна практика. Иронията е, че 30 години по-късно историята сякаш се повтаря. Отново слушаме доклади за приземени самолети, липса на летателни часове и изнемогваща техника. Купуваме американски самолети за милиарди, които чакаме дълги години, а първите, които пристигнаха, все още не летят.

Паралелът е болезнено ясен - голяма част от българските самолети остават на земята, а небето ни остава повече символично пазено, отколкото реално защитено.