Клиничният социален работник Александър Миланов: В мола децата усещат сцена, публика и смисъл

Младежите не са станали по-жестоки, а обществото е по-безразлично

Държавата ни реагира само след труп

Социалните мрежи не раждат агресията, те я усилват

Обществото е заменило авторитета с лайкове

Кой е той

Александър Миланов е клиничен социален работник в болница "Токуда". Основен акцент в работата му е изграждането на връзка и стабилна подкрепяща среда за хора, преминаващи през кризи и тежки диагнози. Професионалният му интерес е насочен към клиничната социална работа с хора с хронични заболявания, кризисни интервенции, психология на развитието и психоаналитични теории. Работи активно по теми, свързани с изграждането на психологична устойчивост, застъпничество и защита на правата на пациентите. Експерт по правата на децата.

- Г-н Миланов, как ще коментирате зачестилите случаи на агресия сред младежите и конкретно този с убитото 15-годишно момче в мола?

- За мен става дума за разпад, който за пореден път изплува в бурното обществено море. Младежите не са станали по-жестоки, обществото е станало по-празно, по-безразлично и по-изтощаващо. Последният случай е предсказуем резултат от години, в които държавата и обществото ни отсъстват от квартали, училища и общности. Когато не се открива смисъл, ножът става начин да го наложиш със сила. Агресията не е случайна. Тя е следствие от бедност, липса на доверие в институции и провалено образование, социална грижа, правораздаване. И ако продължаваме да я коментираме само след поредния труп, ще получаваме още такива случаи.

- Има ли превенция, след като се разбра, че извършителят е криминално проявен?

- Когато едно дете вече е криминално проявено, значи сме закъснели. Превенцията не започва след първото досие, а много преди това в квартала, в училището, в семейството, с реална социална и училищна работа, не с папки и стратегии на хартия. Това не е изолиран случай, а хроничен симптом на държава, която реагира само след труп. Да говорим за превенция постфактум, е като да лепим лепенка върху откъсната ръка. Да, вдигнали сме ръце не защото младите са непоправими, а защото обществото тихо се е предало. Родителите често са оставени да се давят в бедност и безсилие, учителите са вързани с наредби и страх, а институциите гледат отстрани като лош актьор в чужда пиеса. Когато едно дете няма стабилен възрастен, който да го държи, то намира авторитет на улицата. Но улицата не възпитава, тя оцелява. Да очакваме учител сам да се справи с това, е цинизъм. Да обвиняваме родителите, без да виждаме условията, в които живеят, е лицемерие.

- Каква е ролята на социалните мрежи в цялата тази картина?

- Социалните мрежи не раждат агресията, те я усилват, пренасят и я превръщат в заразна. Когато едно дете няма здрава среда, в която да се огледа, започва да се оглежда в телефона. И там намира модели, които често са по-груби, по-шумни и по-радикални от реалността. Алгоритмите не възпитават, те хранят точно онова, което ще задържи вниманието. А гневът и насилието са нещата, на които най-много кликваме. Когато семейството е изтощено, училището е безсилно, а институциите са в кома, социалната мрежа става възпитател. Само че тя не учи на отговорност, а на зрелище. И това зрелище понякога завършва с нож в мола.

- Кои са факторите за маргинализацията - само бедността и дискриминацията сред ромите ли?

- Бедността и дискриминацията са тежки фактори, но не са единствените. Ако бяха, проблемът щеше да има решение или с пари, или с лозунги. За мен, първо, има системен отказ от държавата да влезе в тези изключени общности не с акции, а с постоянна работа. Второ, училището в тези места е враждебна територия, където стигмата влиза преди детето. Трето, липсва доверие в институциите, защото никой не идва, докато не стане беля. Като добавим към това липса на смислени модели за подражание, отсъствие на ранна подкрепа, сегрегация по подразбиране и пълна институционална умора, така се ражда маргинализацията. Да сведем всичко до бедност и дискриминация е удобно алиби, но не е истина. Маргинализацията е многопластов процес, в който участва цялото общество, включително и онези, които си мислят, че това не ги засяга.

- В последните години гледахме десетки клипове със зулуми от моловете - къде се корени проблемът?

- Проблемът не е в мола. Проблемът е, че молът е станал единственото място, където децата усещат сцена, публика и смисъл. Това поведение не се ражда от нищото. То е резултат от скучни училища, заети институции и общество, което е заменило авторитета с лайкове. Децата нямат нужда да са добри, имат нужда да са видими и когато никой не ги чува, започват да крещят през телефоните. Моловете са просто огледало, показват ни точно какво сме проспали, а именно липсата на смисъл, отсъствието на възрастни с позиция и тежест, както и цялостната абдикация от възпитанието. Не децата са изтървани, ние ги изпуснахме.

- Емоционално интелигентен ли е българинът и може ли да възпитава емоционално децата си? Фактор ли е шамаросването?

- Емоционалната интелигентност у нас не е в дефицит, тя направо е в кома. Ние сме общество, което често отглежда децата си с фразата "Стегни се, какво се лигавиш!" вместо с "Как се чувстваш?". Чувствата са нещо, което се замита под килима, докато не избухне като агресия. Шамарът не е възпитателен метод, той е капитулация, в която възрастният признава, че няма начин. И после очакваме децата да решават конфликтите цивилизовано, след като ние самите не го правим. Може ли българинът да възпитава емоционално децата си? Разбира се, но трябва първо да се научи да не се страхува от собствените си емоции. И да разбере, че чувството не е слабост. Шамарът дава контрол за секунди, разговорът създава хора.

- Споделихте за инициативата за подкрепа на родители, загубили децата си. Разкажете за нея.

- Инициативата е създадена точно за такива майки, които изведнъж остават в бездната на болката и мълчанието. След трагедията обществото вдига шум за три дни и после изчезва. А за тях болката не свършва никога. Заедно с колеги създаваме мрежа за подкрепа за родители, загубили децата си. Тези хора имат нужда не от клишета, а от сигурно място, където болката не плаши никого. Първата група ще се проведе в началото на ноември в София.

- Сблъсквате се с много тежки съдби из болничните стаи. Коя най-много ви разтърси?

- Работих с един младеж, 20-годишен, хванат да кара пиян. Не беше агресивен, нито безразсъден бунтар. Беше самотен. Говореше тихо и повтаряше, че не иска да мисли, че всичко му е все едно. Наблюденията ми показват, че много млади хора не правят лош избор от бунт, а защото няма никой, който да е до тях в момента на избора. За него пиенето и шофирането не бяха проява на сила, а илюзия, че поне една вечер контролира нещо в собствения си живот. Когато няма здрава връзка с възрастен, която да държи, такива младежи започват да търсят заместители не защото са лоши, а защото имат нужда да се усещат живи и значими поне за миг. Търсенето на връзка е по-силно от страха от последствията. Това е опит да не си невидим, да не си просто "поредният", който никой не забелязва. И ако няма кой да ги чуе навреме, намират тази връзка в най-лошите възможни места, като например зад волана след няколко питиета или сред хора, които не ги съдят, но и не ги пазят. Това е отчаяно търсене на принадлежност.