Чиновничка разплака д-р Неделя Щонова

Чиновничка в Агенцията по геодезия, картография и кадастър разплака д-р Неделя Щонова. Макар и видяла и чула, какво ли не като медик, тя не успяла да сдържи сълзите си от историята на жената. Ето й разказът на д-р Щонова, който тя направи във фейсбук:

Чудо на гишето

Днес отивам в Кадастъра да извадя една схема.
На гишето ме посрещна жена с онзи топъл и силен поглед, който само хора, минали през големи бури, но оцелели с достойнство, притежават.
Разпозна ме, усмихна се, прие документите и каза:
- Гледам Ви, повече Ви чета, и като Ви засека във Facebook, много Ви се радвам, много ме вдъхновявате. Животът наистина е чудо, и моят е чудо. Имам три деца, три ... а аз съм на 63 години.
И така започна нейният разказ:
- Когато бях на 36 години, менструацията ми започна да си играе на криеница. Ту се появяваше, ту изчезваше с месеци, сякаш тялото ми беше объркало сезоните. Лекарят беше много обезпокоен, каза .. че може би влизам в ранна менопауза. Пуснахме хормони, оказаха се раздвижени, особено пролактинът. И тогава той ме изпрати при друг специалист, който ... заподозря тумор на хипофизата. Каза, че трябва да направим образни изследвания.
- Направиха рентгенова снимка, видяха сянка и казаха ... да, най-вероятно е тумор. После направихме изследване с контраст. Чувствах се ужасно. Това беше по време на смутните години около Косово. А и току-що бях загубила баща си. Разпадах се от мъка, отдавах го на стрес, виеше ми се свят, бях безумно уморена. И си повтарях ... тялото ми просто плаща цената.
- Свекърва ми уреди среща с неврохирург - продължи тя. Сценарият беше написан, чакаше ме операция. Повърнах няколко пъти от терапията. Имах две деца - едното на 24, другото на 16 години. Всички у дома бяхме в пълен шок.
- Тръгнах към болницата, към неврохирургията ... по пътя внезапно ме прониза остра болка в корема. Когато влязох в болницата, веднага казах за болката и те по спешност извикаха коремен хирург. Той дойде, беше внимателен и каза:
- Нека Ви види и гинеколог. Преди да отидете в неврохирургията, минете през гинекология.
Отидох при гинеколога. Беше обяд, около 12 часа, лекарите си почиваха в съседната стая, но един от тях излезе и каза:
- Трябва да Ви видя на ехографа.
И започна да гледа. Дълго гледа ... и изведнъж измълви:
- Колеги, елате, бързо, моля, всички, елате да видите как медицината се разбива на пух и прах ... как хипотезата за пролактина се разбива на пух и прах.
Стоях в ужас:
- Докторе, какво виждате? Метастаза ли ... отивам на операция ... казаха ми, че имам тумор на хипофизата.
Той мълчеше. Всички се скупчиха около ехографа ... и тогава той каза:
- Вие сте бременна. Бременна сте. В четиринадесетата гестационна седмица.
Онемях. Земята и небето се събраха. Казах:
- Не, докторе ... Вие сигурно нещо грешите. Аз отивам на операция в неврохирургия ... защото имам тумор на хипофизата ... а сега и ме плашите, че имам нещо друго ... там ...
Той се усмихна леко и много бавно каза:
- Нямате тумор на хипофизата. Вие сте бременна в четиринадесетата гестационна седмица. Просто трябва да решите дали искате да задържите това дете ... след всички изследвания, контрасти, снимки, облъчвания и терапии.
Събрахме се вкъщи и решихме - ще го родя.
Искам го. Казах ... ще го родя.
И го родих ... онова чудо, което месеци се беше криело тихо в утробата ми, дойде на бял свят. Баща ми почина на 28 юни, а синът ми се роди на 28 май. Само времето беше разместило датите, за да може двамата да се срещнат свързани, вплетени един в друг.
Нарекох го с името на баща ми.
И той наследи ума му, математическата му точност. Сега учи в Щатите и се издържа сам. Страхотен е. Здрав, прекрасен мъж ... и знаете ли ... през септември ще се жени.
В този миг ... на това гише ... аз успях само да се разплача.
Мили хора.
Не зная какво да кажа ... животът е чудо. Понякога ни подготвя за най-страшното. Диагноза. Операция. Край. А после точно когато си загубил всяка надежда - разтваря завесата и ти поднася уникален дар. Дар. Живот. Продължение. Любов.
Животът ... този древен магьосник ... как решава да ни изненада. Понякога съдбата ни взема нещо, просто за да направи място за много повече.
Понякога медицината си мисли, че знае всичко и държи фенерчето, че щом измерва, снима, оцветява с контраст, щом подрежда хормони, стойности, диагнози ... знае какво се случва. А после се появява една утроба, в която тихо расте четиринадесетседмично чудо, и целият този логически театър се срутва като картонена декорация.
Какво е това?
Тази жена мислено е била прекрачила в територията на болестта - хипофиза, тумор, хирургия, баща, край, смърт, операция. И точно когато се вгражда вътрешно в ролята на „пациент", реалността я прибира тихо и я разгъва обратно в едно съвсем друго измерение - това на живота, на майчинството и на началото.
И какво се оказва ... че под всичките тези пластове ужас, страх, болка и диагнози е имало едно малко туптящо сърчице, което месеци наред е пишело някаква друга истина вътре в теб. Тялото е знаело, животът е знаел. Бъдещето е знаело. Само съзнанието е изоставало, уплашено и объркано, закъсняло с една-единствена стъпка спрямо онова, което вече е било писано да се случи.
И когато казвам „бъдещето", зная, че никак не му е тук мястото ... но все пак да споделя.
Утре е големият национален конкурс „Хора на бъдещето".
И ... съм номинирана.
Не зная какво ще стане, просто споделям. Бъдете с мен. Мислено и ми изпращайте хубава енергия.
Този конкурс се организира от списание BGLOBAL, а методологията е разработена от PwC. В него се събират визионери и личности от сферите на бизнеса, технологиите и иновациите, образованието и науката, устойчивостта, културата и изкуството, здравето, спорта.
Комитет по избора определя по двама финалисти във всяка категория, а голямото жури, което е 100 души - избира победителите на живо, в реалното време на самата церемония.
Може би хората на бъдещето са онези, които знаят, че реалността се огъва пред будните и добрите. Онези, които усещат как отговорът понякога се появява в нечия утроба много преди въпросът да бъде зададен. Може би хората на бъдещето знаят, че понякога животът те събаря на колене не за да те пречупи, а за да те постави точно на мястото, от което ще видиш чудото.
Че не всичко, което боли, е разруха и понякога е най-свято прераждане.
Може би хората на бъдещето са онези, които отвъд всички NeuroLinks, изкуствени интелекти, биохакерски устройства, наночипове, високотехнологични протези за ума и машинни оракулни системи ... носят в себе си нещо, което не може да бъде програмирано, копирано или изкуствено сглобено.
... носят в себе си непоклатимата вяра, че под пластовете на ужас, страх, безсъние и диагнози ... винаги има едно малко туптящо сърце, което знае истината - че животът е чудо.
А ние трябва само да бъдем достатъчно живи, достатъчно здрави и смели, за да го видим, преживеем и ... износим.
Благодаря.