Неделя Щонова от Барселона: Ако Бог ми даде да остарявам, бих искала да остарявам като катедрала - с повече светлина, повече височина и повече смисъл

Д-р Неделя Щонова е в Барселона, която описва като свой любим град. Разказва, че най-обича да се наслаждава на прочутата Саграда Фамилия и във фейсбук разказва историята на нейния гениален архитект Антонио Гауди:

"Уроците на една катедрала

На тази дата, преди сто години умира човек, когото мнозина смятали за луд. А днес милиони хора пътуват до Барселона, за да видят как изглежда неговото въображение.

Антонио Гауди не приличал на гениите от учебниците. Като дете бил болнав и често оставал сам, а докато другите деца тичали, той много обичал да наблюдава листата, охлювите, пчелните пити, дърветата и клоните, извити от вятъра. По-късно ще каже, че природата е неговият най-велик учител.

Повечето архитекти рисуват сгради, но Гауди изучавал и рисувал дървета. В резултат открива нещо, което науката потвърждава и днес - природата никога не пилее енергия ... в нея няма разточителство, няма излишни линии, нито случайни форми. Всяка извивка има смисъл, всяка структура е с причина. Докато ние, хората, често строим срещу законите на живота, природата твори само в съгласие с тях. Оттук се ражда и неговата архитектура - бионична. Колоните израстват като стволове. Покривите дишат като живи организми. Светлината не влиза през прозорците, а се разлива като слънце в гора след дъжд.

Един от най-гениалните инженерни методи на Антонио Гауди започвал не с чертеж, а с гравитацията. Той окачвал въжета и вериги с тежести и ги оставял свободно да увиснат. Не ги насилвал. Не ги коригирал ... а просто им позволявал да намерят своята естествена форма под действието на една от най-фундаменталните сили в природата. И така природата сама създавала най-стабилната възможна геометрия. След това Гауди обръщал модела наопаки и пред него се появявала конструкция, идеална арка, която работи почти идеално под натиск - устойчива, икономична и способна да разпределя натоварванията с минимален разход на материал и максимална здравина. И именно този метод стои зад част от гениалната геометрия на Саграда Фамилия и други негови проекти. Най-забележителното е, че Гауди не измислял формата, а той позволявал на природата да му я подскаже. Когато Гауди обръща този модел наопаки, получава идеална арка, която работи почти изцяло на натиск и е изключително стабилна."

Когато завършва архитектура, един от преподавателите му произнася думи, които звучат като пророчество:
- Не зная ... дали даваме диплома на луд или на гений.
Понякога разликата се вижда едва след век.

Последните години от живота си Гауди посвещава почти изцяло на Саграда Фамилия. Постепенно се отказва от удобствата, от обществения живот, от суетата, живее скромно, почти аскетично. За него храмът вече не е проект ... а призвание. Когато го питат защо строежът върви толкова бавно, той отговаря:
- Моят клиент не бърза.
Клиентът е Бог.

Има нещо почти непоносимо болезнено в края на неговата история. На 7 юни 1926 година Гауди е блъснат от трамвай. Бил е облечен толкова скромно, че минувачите го вземат за бездомник и няколко дни по-късно ... той умира.

Човекът, променил завинаги облика на един град, напуска този свят неразпознат. Може би това е последната горчива ирония на гения ... защото някои хора не строят сгради, те строят време.
Гауди умира през 1926 година, но храмът на живота му расте и днес - камък по камък, светлина след светлина. Сякаш за да ни напомни, че най-големите творби не се измерват с човешкия живот, а с онова, което продължава да расте и след нас ...

Сто години по-късно Саграда Фамилия все още се издига към небето. А Гауди все още разговаря с бъдещето.

Обожавам да идвам в Барселона. Купувам си кафе, бутилка вода и заставам срещу тази катедрала. Понякога стоя с часове и я гледам. Просто я гледам ... съзерцавам я. Тогава винаги си спомням за тези обърнати вериги, за начина, по който Гауди оставял гравитацията да рисува вместо него, а после обръщал модела нагоре. Това, което по законите на физиката естествено се стреми надолу, той превръщал в архитектура, устремена към небето. И си мисля, колко хубава метафора за човешкия живот е това. Защото животът неизбежно ни дърпа надолу, но смисълът е в посоката, която избираме.

И ако Бог ми даде да остарявам, бих искала да остарявам като катедрала - с повече светлина, повече височина и повече смисъл ... и с всяка изминала година всичко в мен да бъде все по-устремено нагоре.

Към просветлението