Първият юрист парамедик в България Ива Пехливанска: Всяка секунда може да реши човешки живот

Председателят на Съюза на парамедиците разказва за случаите, които остават завинаги, за грешките при инциденти и за трудностите пред професията у нас 

Ива Пехливанска е експерт по медицинско право, председател на Съюза на парамедиците в България и първият юрист парамедик у нас. Завършва международно право във Великобритания със специализации в областта на националната сигурност и правата на човека. След завръщането си в България работи като главен експерт в Народното събрание и като юрисконсулт в сферата на търговското право. От 2013 г. ръководи специализирана болница за рехабилитация и насочва професионалния си път към медицинското право и спешната помощ. Живее в Несебър заедно със семейството си.

- Г-жо Пехливанска, помните ли първия сигнал, на който се отзовахте?

- Да - и той не ме напусна с години. Сигналът беше за дете в безсъзнание, но реалната ситуация, която заварихме, беше много по-тежка от диспечерския сигнал. Момиченце, около четиригодишно, с обширен хематом на главата и симетрични изгаряния по вътрешната страна на двете ръчички - точно такива, каквито се получават при потапяне в гореща течност, а не при случайно попарване, както твърдеше родителят.

Стабилизирахме детето и го транспортирахме спешно, но паралелно с медицинската помощ имахме и задължението да опишем обективно всичко видяно на място, защото точно такава документация впоследствие става основа за сигнал до Отдел "Закрила на детето" и за уведомяване на органите на МВР. Този случай ми показа колко крехка и невинаги достатъчно бърза е връзката между спешната помощ, полицията и социалните служби у нас - ние сме първите, които виждат истината зад затворените врати в едно семейство, но невинаги имаме ясен и бърз канал да я предадем на институциите, от които зависи по-нататъшната съдба на пострадалите.

- Има ли случай, който никога няма да забравите?

- Случаите са много и се помнят дълго време, но един наистина се запечата в съзнанието ми. Млад мъж, около двадесет и осем годишен, колабира внезапно на баскетболен терен. Нямахме данни за тежки придружаващи заболявания или вродено сърдечно заболяване. За щастие, приятелите му бяха преминали курс по първа помощ и бяха започнали външни сърдечни компресии още преди нашето пристигане, което впоследствие се оказа решаващо. Заварихме го във фибрилация, продължихме сърдечно-белодробната реанимация, направихме дефибрилация няколко пъти с автоматичен външен дефибрилатор без ефект. Това е много тежък момент за екипа, в който всеки поглежда часовника и се пита: "Да продължаваме ли с реанимацията?"У. Едва при четвъртия разряд сърдечната функция се възстанови. По-късно се разбра, че е имал недиагностицирана вродена сърдечна аномалия. Случаят остана с мен, защото в него се събра всичко от тази професия - късметът да има присъстващи, обучени да реагират, значението на всяка секунда и колко тънка е границата между живота и смъртта.

- Кои са най-честите грешки, които хората правят при инцидент, преди да пристигне помощта?

- Най-честата грешка е излишното местене на пострадалия без реална опасност за живота - освен ако няма пряка заплаха, като пожар или движение по пътното платно, той трябва да остане на място, особено при съмнение за травматизъм. Друга честа грешка е опитът нещо да се постави в устата на човек, който получава гърч - тогава често навреждаме повече, отколкото помагаме.

- Имало ли е момент, в който сте спасили човек буквално в последната секунда?

- Да, и той е свързан с човек, когото системата обикновено подминава. Сигналът дойде от минувач - "мъж лежи на тротоара, вероятно пиян". На място заварихме бездомен мъж на около шейсет години, паднал на земята с изкривено лице - картина, която лесно би могла погрешно да бъде подмината от случаен минувач без медицинска подготовка. Направихме бърз първичен преглед по алгоритъм - дясната половина беше с пареза, говорът му беше напълно неразбираем. Тук е важно да се отбележи, че при инсулт всяка минута забавяне означава загинали мозъчни клетки. Транспортирахме го спешно, с предварително уведомление до болницата за възможна тромболиза в критичния времеви прозорец. Той нямаше документи, нямаше близки на местопроизшествието - никой не можеше да разкаже анамнезата му. Точно фактът, че беше човек, когото обществото лесно подминава, направи случая незабравим за мен. Ако минувачът просто беше отминал с мисълта "пиян е", той едва ли щеше да оцелее с шанс за възстановяване.

- Случвало ли се е пациент или негови близки да ви потърсят години по-късно, за да благодарят?

- Пряка връзка между пациентите и екипите на спешната медицинска помощ след това на практика не съществува - ние оказваме помощ и предаваме пациента в болницата, а след това пътищата ни рядко се пресичат отново. Точно затова един случай остана специален за мен. Месеци след едно нощно дежурство на адреса на лечебното заведение, в което работя, беше доставена благодарствена картичка заедно с кутия домашно приготвени сладки, адресирани общо до "екипа, помогнал онази нощ". Нямахме дори имена - картичката просто описваше случката достатъчно точно, за да разберем за кой пациент става дума. Такива жестове са рядкост, именно защото системата не предвижда обратна връзка между пациент и екип, но когато се случат, напомнят защо тази професия си заслужава - въпреки умората и тежките условия, в които работим.

- Как се справяте психически след тежки случаи?

- Няма универсална рецепта - всеки изгражда собствени механизми с годините. На мен ми помагат разговорите с колеги, които разбират тежестта на видяното, без нужда от излишни обяснения, както и ясното разделение между работа и личен живот, доколкото това изобщо е възможно в тази професия. Психологическата подкрепа за спешните медици у нас все още е недостатъчно развита - това е тема, по която работим и в рамките на Съюза на парамедиците.

- Кое е най-трудното в тази професия - физически и емоционално?

- Физически най-трудни са непредвидимият график, липсата на пълноценна почивка и тежката работа на терен при всякакви условия. Емоционално най-тежки са случаите с деца и моментите, в които въпреки всички усилия не можеш да промениш изхода.

- Носите ли историите от работата вкъщи?

- Опитвам се да не го правя, но е нечовешко да очакваш пълно разделение. Някои случаи остават с теб. Важното е да намериш баланс и хора около себе си, които разбират, без да е нужно да обясняваш всичко.

- Има ли нещо, което хората не знаят за професията на парамедика, а трябва да знаят?

- Парамедикът в България все още не е напълно признат като самостоятелна медицинска професия със собствен ясен статут - това е нещо, за което Съюзът на парамедиците работи активно. Хората не осъзнават колко широк е обхватът на нашата подготовка - от спешна медицина до всякакви кризисни ситуации - и колко отговорност носим на терен, често без лекар до нас.

- Какво трябва да направи човек през първите минути след катастрофа?

- На първо място трябва да осигури собствената си безопасност - аварийни светлини, обезопасителен триъгълник, отдалечаване от пътното платно. Веднага след това е нужно обаждане на 112 и проверка на съзнанието и дишането на пострадалите. Пак ще кажа - пострадал не се мести, освен ако е в непосредствена опасност - пожар или риск от нов удар. Ако има видимо кървене, то се спира с директен натиск, а през цялото време е важно да останете на линията с диспечера и да следвате указанията му.

- Как се разпознават симптомите на инфаркт и инсулт?

- При инфаркт най-честите признаци са натиск или болка в гърдите, която често ирадиира към лявата ръка, челюстта или гърба, придружени от задух, студена пот, гадене и необичайна умора. При инсулт международно признатият и утвърден в България тест е FAST - лице, ръце, говор, време. Проверява се дали лицето е изкривено при усмивка, дали двете ръце могат да се вдигнат едновременно и да се задържат, без едната да пада, и дали говорът е ясен или завален.

- Кои са най-важните умения за първа помощ, които всеки трябва да знае?

- Най-важни са сърдечно-белодробната реанимация и работата с дефибрилатор, както и умението за спиране на силно кръвотечение. Не по-малко важно е поставянето на човек в безсъзнание, но с нормално дишане, в стабилно странично положение, за да се предпази от аспирация.

- Кога трябва да се звъни на 112 и кога не?

- На 112 се звъни при загуба на съзнание, липса на дишане, силно кървене, признаци на инфаркт или инсулт, тежки травми, алергични реакции със задух или гърчове. При леки навяхвания, обикновена настинка или дребни порязвания без силно кървене случаят обикновено не е спешен и е по-подходящо да се потърси личен лекар или спешен кабинет. При съмнение обаче винаги е по-добре да се обадите и да оставите диспечера да прецени - по-добре излишно обаждане, отколкото пропуснат критичен случай.

- Какво никога не бива да правим при пострадал човек?

- Никога не бива да местим човек с възможна травма на гръбнака, освен ако няма пряка опасност за живота. Никога не даваме храна, вода или лекарства на човек в безсъзнание и никога не се опитваме да поставим предмет в устата на човек, който получава гърч. По възможност не бива да оставяме пострадалия сам до пристигането на помощ, а най-важното - никога не бива да подценяваме симптомите с мисълта "ще мине само".