Мисис Баба: Мълчанието ражда агресия!

Д-р Цветеслава Гълъбова е директор на Държавната психиатрична болница в Нови Искър. На 47 години е, специалист със стаж повече от 20 години в областта. Има две дъщери и внуче. Само преди дни бе коронясана за Мисис Баба 2014. С нея разговаряме за неочакваната награда, тежестта на короната и психическото здраве на българина.

Борислав РАДОСЛАВОВ

- Честито за наградата, д-р Гълъбова! Как се чувства една красива жена на 47 като Мисис Баба?

- Чувствам се отлично. Бях стимулирана от моя приятелка журналистка. Причината да го направя бе желанието да покажа на българското общество, че психиатрите не сме някакви различни и особени хора или странни птици, които не могат да се забавляват. Ние и нашите пациенти много страдаме от това, че нашата професия е обгърната от една мистичност. Ние сме лекари като всички останали и трябва да се борим обществото да приеме нашите болни. И с това си участие искам да повиша общата култура на българина, който още се притеснява да посещава психолози и психиатри.

- Мисията ще бъде ли успешна?

- Вярвам, че лека-полека хората ще се убеждават, че ние не сме страшни, а сме като всички останали. Просто сме специалисти в една по-специфична област и можем да предлагаме помощ.

- Има ли пациенти, които да ви засипват с комплименти?

- О, да. А и смятам, че това е хубаво за тях, защото всяка позитивна емоция лекува. Ако те лекува хубав доктор, дори със счупен крак да си, ти става по-хубаво. Това са радостите от дребните неща. И ако не се научим да го правим, няма да е добре. Колко хора се зарадваха на кокичетата, които си подадоха главите в тази пролетна зима? Крехко, със зелено стъбълце и бяла главичка се люлее и казва: "Здравейте, аз съм предвестникът на пролетта". С красотата си едва ли мога да излекувам една шизофрения, но мога да създам на пациента приятно усещане, ако му харесва. По-лесно се установява и поддържа контакт. Което за нашата медицинска професия е много важно, независимо дали си психиатър или кардиолог например. Това влияе добре на пациента и е по-съгласен да участва в лечението и да спазва режима, който му се препоръчва от лекаря.

- Как ще довършите изречението "Доказах, че..."?

- ... жената, станала баба, не е приключила с личния си живот. Тя е достатъчно зряла и компетентна да разпредели силите си в много сфери на дейност, включително и в личния живот. Може да обича внуците си и да им се посвети, но да не забравя, че самата тя има своите потребности, желания и мечти. Самият конкурс бе благотворителен, а наградата отиде при баба в нужда. Санка Христова сама отглежда внучето си, чиито родители са загинали при транспортно произшествие. Детето се е родило със сериозни здравословни проблеми, което освен много грижи изисква и жертви. Трябва да се осигурят много рехабилитационни грижи за това дете.

- Разкажете ни за вашето семейство.

- Имам две дъщери, които са с голяма разлика. Голямата е Марина и ще направи скоро 23 г., а малката е Александра и прави 12. Голямата се омъжи преди година и половина и роди моя внук, който онзи ден направи 13 месеца. Голямо съкровище е, казва се Мирослав. Безкрайно много ги обичам, те са най-важното в моя живот.

- Какви мъже харесва Мисис Баба?

- Макар и шаблонно да звучи, харесвам интелигентни мъже. Искам да подчертая, че освен рационалния е много важен и емоционалният интелект. Което съвсем не означава, че щом Мисис Баба е психиатър, прави тестове за интелигентност. За съжаление българите не стоят много добре по отношение на емоционалния интелект. А това е възможността да се развиват и управляват собствените емоции, начинът да бъдат изразени, т.е. експресията на емоциите, както и емоциите на околните и човека до теб.

- Значи можем да обобщим, че сме емоционално нестабилни?

- Можем да кажем, че сме емоционално стабилни на ниско ниво за съжаление. Това ми е впечатлението и смея да твърдя, че извадката от хората, които познавам, е достатъчно представителна и голяма, защото над 20 години работя с хора. Това, което виждам като поведение в ежедневието, никак не ми харесва. Доста стресиращо изглежда и считам, че това е една от причините заради които се случиха от началото на годината поредните убийства. Ние не обичаме да говорим за емоциите си, да споделяме. Пък да отидем на психолог или психиатър да ги споделим - айде бе. Стандартната фраза е - аз не мога да си оправя нещата, та те ли ще ми ги оправят. Не говорим и таим всичко в себе си. Не сядаме да си помислим защо така го направих, не можеше ли по друг начин. Ето това е емоционалният интелект и той не се учи в университета. Има и социален интелект, който се придобива в хода на общуването с много хора. Това са различните компоненти на интелекта, които би трябвало да се развиват паралелно. И чието формиране започва от най-ранна детска възраст. Затова голяма роля тук имат родителите и семейството.

- Ами училището?

- Ние, българите, с лекота прехвърляме вината на училището. Там се бият, голяма агресия. Ама чакайте малко, за да стигне до училището вашето дете, къде е било 7 години? Съгласна съм, че в училище прекарват много време и учителите имат отговорност, но какво и как вижда детето в семейството? Поднасяме му мълчание, скандали, неговорене и луксозните материални придобивки и смятаме, че с това сме си изпълнили задачите като родители. Не е така. Мълчанието ражда такава агресия, каквато виждаме напоследък. И към всичко това трябва да добавим изключително неблагоприятния обществен климат. Виждаме какви скандали и унизителни сцени се разиграват. И всъщност има много пряка връзка между случващото се на жълтите павета и това, което се случва след това. Защото човек подсъзнателно си мисли - "след като оня прави еди-какво си, защо и аз да не мога". Затова е много важно хората, които са във фокуса на общественото внимание, да имат, меко казано, приемливо поведение. Да не казвам силната фраза "за пример" и да отговаря на нравствените норми. Това безобразие, което се върши на жълтите павета, тази безпардонност и безцеремонност формират обществени нагласи, за които ще плащаме с кръв, както се и случва.

- В какво състояние е болницата и от какво имате нужда?

- Не е добро. Ние като персонал от какво имаме нужда, не е толкова важно, но София има нужда от нова, модерна психиатрична болница, отговаряща на изискванията за адекватно лечение на психичноболни. А тези изисквания повеляват болните да се лекуват максимално близо до мястото, където живеят. Защото след овладяването на болестните епизоди при тях има един период на ресоциализация и връщане към обществото. А този период предполага лечението да е в рамките на населеното място. Ако ще условията тук да са като във Версайския дворец, а те не са, психичноболните в XXI век не се лекуват в гората, където е нашата болница. Мястото е чудесно като природа, енергийно е, зареждащо е, прекрасно е за отдих за живеещите в Нови Искър, но не и за модерна психиатрия. В европейската столица София няма модерна психиатрия, а такава, която отговаря на нивото на XIX век.