Избрано от Валери Петров (1920-2014 г.)

Кой е той

Валери Петров почина в сряда на 94-годишна възраст след прекарани два инсулта. Поетът бе известен с това, че рядко дава интервюта и не обича да се шуми около него. Затова сме подбрали няколко от интересните му разсъждения, споделени пред различни издания и предавания.

Пред "Панорама", 2010 г.

- Аз имам таман три внучки и се готви една четвърта. Внучките са велика радост. Като сме в другите възрасти, сами сме заети със себе си твърде много, а после разбираме, че по-важно е другото.

Списание "Осем", брой 3, 2011 г.

- Г-н Петров, кое ви дава сила да продължавате да пишете?
- Сила? При мен въпросът не се поставя така. Аз просто съм свикнал с писането и не мога да си представя своя живот без него. Нещо ме кара да пиша, носи ми удоволствие, когато го правя, и радост, когато ми се стори, че се е получило нещо нелошо. Разбира се, този, който е стигнал до десетото десетилетие, трябва да внимава в играта.

- Много хора твърдят, че римите и традиционното стихосложение са отживелица, а вие продължавате да сте им верен. Защо?
- Първо, аз мисля, че навярно - поне у нас - такова е само чувството на някои от младите поети и младите любители на поезията, и че много повече са тези, които не харесват разпадането на формата в поезията, особено когато то е свързано с неразбираемост, маниерност и нормален мързел, както често бива. Нещо повече, мисля, че напредналото отдръпване на читателите от поезията е причинено в немалка степен именно от практикуваното - отдавна на Запад, а отскоро и у нас - разрушаване на класическия стих. Трябва ли да казвам, че всичко това е свързано с глобалната духовна криза, която днес преживява човечеството?
Но, разберете ме правилно: естествено, поезията се е правила и може успешно да се прави по единия и по другия начин. Аз лично съм свързан още от дебюта си с традиционната форма, просто не умея да пиша иначе, а и мисля, че модерността е не в отказа от римите, а нейде съвсем другаде...

- Следили сте почти едно столетие как се променя страната ни, а и цялото земно кълбо. Накъде вървим? Как си представяте обществото на бъдещето - може ли то да е по-социално?
- Въпросът ви ме затруднява - току-що говорих за това, че не бива да разпространяваме лошите си настроения, а и отложихме темата за културния глобализъм. Но какво да правя - имам чувството, че човечеството преживява такава тотална криза - екологическа, икономическа, политическа, социална, духовна, каквато май не е трябвало да преодолява ни веднъж в хода на цялата си история. Мисля, че и другаде съм отбелязвал честата употреба напоследък на думата "оцеляване" - явно не сме много сигурни, че човешкият род ще оцелее. Трябва да се поумнява, и то час по-скоро. Трябва да се научим да минаваме над различията от всякакъв род, да се борим със заложените в нас от пещерно време алчност и агресивност, които според мен са в дъното на всичко. Усещам нашия век като голямото изпитание за Човека, който твърде самонадеяно се е нарекъл "знаещ, разумен".
А питате дали бъдещото общество трябва да бъде по-социално. Според мен изразът ви е слаб. То трябва да бъде не само по-социално, но съвсем друго, ново, по-човечно и достойно за Човека. Виж, тогава можем да спрем историята! Шегувам се, то се знае, историята не може да спре, освен - ай-ай-ай! - по еко- или астропричини. Но, мислейки в границите на нашите обозрими времена, напразно ни убеждават, че това, което имаме, наистина било несъвършено, но по-добро не можело да се измисли. Така ли? Наричате несъвършенства ужасите, сред които светът живее? И значи понеже берлинската стена била рухнала и т.н., да престанем да мислим за една по-добра уредба на живота върху планетата, да заглушим в себе си гнева срещу злото и бляна за справедливост, който човечеството лелее, откак се помни?... Простете, развълнувах се и това "лелее" го доказва.

Сп. "ЛИТЕРАТУРЕН СВЯТ", 19.05.2002 г.

- Какво означава да събереш смелост, за да превеждаш Шекспир? Кога вие решихте да го направите и кой беше подтикът?
- Особена смелост не беше необходима, защото решението ми в началото не обхващаше цялата Шекспирова драматургия. Всъщност всичко започна с мисълта да преведа една пиеса - "Сън в лятна нощ", която винаги съм обичал. А после работата ме увлече. При това решението ми беше взето по-скоро в резултат на външни обстоятелства: към края на 60-те години публикуването на мои работи беше затруднено, а и на мен те не ми се пишеха много. Понеже съм трудолюбив човек - което не се вписва в традиционния образ на поета - то си рекох, че все пак трябва да се заема с нещо сериозно, и така работата тръгна.

- А после дойде Гьотевият "Фауст". Той по каква причина?
- "Фауст" дойде десетилетия по-късно, вече съвсем в наше време, и подтикът при него беше различен от този при Шекспир. Събитията около и след 10 ноември 1989 г. ме бяха увлекли във въртопа на политиката и ми се искаше някаква задача да ме държи по-стабилно към писалището. Пак не ми се пишеха свои неща или не ми идваха често нови идеи, а пък дланите ме сърбяха за труд. Освен това имаше и настойчиви подканвания - уж на шега, но всъщност действащи - от страна на директора на издателство "Захарий Стоянов", чиято динамичност е всеизвестна.

- Какво е влиянието, което оказа преводаческата работа върху собственото ви творчество? В какво се изразява благотворният или негативният момент?
- Не мога да се видя отстрани, за да си дам сметка как работата като преводач е въздействала върху собствения ми начин на мислене и писане. (Виждате, че избягвам думата "творчество" - много ми е висока по звучене, а при това кой ли не я употребява днес!) Разбира се, за поета общуването с класици като Шекспир и Гьоте не може да не е благотворно, а и от работата над добри свои съвременници поетът-преводач има полза. Превеждайки Шекспир, една от естетическите поуки за мен беше, че модите са опасно нещо, защото констатирах, че когато и великият драматург им е плащал данък, поетическото му равнище е падало. Колкото до техниката, май се научих да боравя с "белия" стих и дори го обикнах, но не дотам, че да престана да пиша "по своему".

- Напоследък в Европа се очертава засилване на крайната десница и на ксенофобията, която я съпътства. Очевидно не смятате, че българските хора на изкуството, макар и разочаровани от политиката, трябва да останат безразлични към тези факти?
- Съвсем очевидно, не смятам. Явлението, за което говорите, ми е толкоз познато, че ме връща осезаемо в 30-те години, когато през юношеските ми очи се зароди германският националсоциализъм, който на бърза ръка ни доведе до ужасите на Втората световна война. Същото симулиране на кротка демократичност, същото насаждане на чуждомразие, расизъм, антисемитизъм, почти същите поздрави и униформи, съвсем същият дебеловрат типаж на насилието - това е то, рецидивиращото зъбато начало у човека, за което говорихме! Новите поколения не познават тези неща, но човек, който ги е виждал веднъж и знае какво носят със себе си, не може да бъде безразличен към тези застрашителни симптоми.

http://kulturni-novini.info, автор Анжела Димчева, 13.04.2010 г.

- Г-н Петров, ако трябва да се върнем назад в дългата ви творческа биография, има ли произведение, което не бихте написали, което смятате за "грешка"?
- Има, разбира се, и то немалко. Колкото пъти съм се вслушвал в неодобренията на т. нар. нормативна критика и съм полагал искрени усилия "да се поправя", толкоз пъти са се получавали неща, за които сега си казвам, че би било по-добре да не съм ги писал. Но нечестни стихове, подмазвачески слова, конюнктурни съчинения, на които сам да не вярвам - такива грехове нямам на писателската си съвест.

- Какво ви даде работата в киното и театъра, с какво те обогатяват поетическото виждане?
- Не мисля, че работата в другите жанрове ми е дала нещо за поезията, която съм се старал да правя. Мисля, че съм бил все същият в киното, в театъра, в литературата за деца... Дори съм си намислил формула: писал съм поезия за сцена, за екран, за книга.

- Вие сте виртуоз на класическия стих, как през окуляра на римувания стих виждате сегашните поетически послания на новото поколение, които са извън границите на всякакви канони?
- Не съм привърженик на каноните. Изкуството винаги е било антипод на строгите правила и ако става дума за отношението ми към свободния стих, ще ви кажа, че макар сам да не мога да пиша по модерному, мисля, че не във формата е въпросът. Ако е за римата, то тя не е известна нито на римляните, нито на гърците. Друг е въпросът за употребата на мръсни думи в стиха, на изкуствената енигматичност, на писането "каквото ти падне" и на хвърлянето прах в очите на читателя - тук съм и възмутен, и отвратен, и отчаян за бъдещето на поезията. Това са явления, които само отварят вратата на изкуството за графоманията и я затварят пред читателите на поезията, които и без това стават все по-малко и по-малко.