Пътешественичката Поля Павлова: Христо Проданов е жив край Еверест

Коя е тя

Поля Павлова e на 30 г., от Враца. Филолог българист по образование. Родена е в годината, в която Христо Проданов покорява Еверест, тя е запален планинар и пътешественик. Обиколила е вече места, които мнозина мечтаят да видят. Както и такава, на които малцина биха дръзнали да стъпят. Наскоро Поля се завърна от Непал, където се оказа насред бурята, отнела живота на десетки туристи, трекери и алпинисти. Пред "България Днес" тя разказа за магията на Хималаите и българската следа там.

Бисерка БОРИСОВА

- Поля, оказа се в Хималаите точно по време на буря, отнела живота на десетки. Как изглеждаше стихията през твоите очи?
- Стихията беше неочаквана, на вид безобидна. Бяхме в периферията на бурята и научихме за трагедията ден или два по-късно. Но снежна буря с розови светкавици едва ли ще видя отново скоро.

- Как се озова в Непал?
- Има една книга - "Мечта отвъд долините", на Людмил Янков, алпинист и поет, участник в експедицията Еверест '84 с Христо Проданов. Каквото и да кажа за тази книга, ще е малко и твърде лично. Тя ме води към Хималаите от има-няма 20 години. Останалото беше да изчакам и случаят да ме отведе.

- Какви са хората, които отиват там? За мнозина отстрани изглеждат като безумци.
- Всякакви. Любители на природата и планината. Алпинисти, монаси, растафари. Млади и стари влюбени, спортисти, колекционери на върхове и височини, фотографи, деца, бедни, богати. Всеки воден от своята си причина. Страховете са излишни. Непал е екзотична, но не бих казала опасна дестинация. Водата от чешмата и безумните мотористи на пътя бяха единственото нещо, от което се пазех.
Непал е симфония от цветове, шумове, прах, молитвени флагчета, усмивки, мръсотия, бизнес, крясъци, будистко спокойствие, хиндуистка динамика, миризми, миризми, миризми... А хората живеят като непалци. Непалците пък са просто хора. Иначе, спокойно, и те се оплакват от корупция.

- Усеща ли се наистина някаква магическа сила в Хималаите? Какво е чувството да си близо до Покрива на света?
- Усещането е като на кино! Все едно гледах картинка като хилядите, които бях виждала преди това. Една студена пирамида се подава иззад други могъщи гиганти и някак насила се опитваш да си набиеш в главата, че това е таванът на планетата, покривът на света, Богинята майка - Еверест. Не е лошо, нали?

- Защо Непал, въпреки че е толкова популярна туристическа дестинация, е толкава мизерен?
- Ако не беше такъв, какъвто е, нямаше да е това, което е. Удивително е колко малко неща са нужни на човек и колко много проличава кое е излишното в битието ни, когато излезем от зоната на комфорта. Богатството не е синоним на лукс. Има доста богати хора, които могат да изкарат месец-два горе без джакузи, но пък могат да си позволят да си платят частна експедиция до Покрива на света. Но не си мислете, че не е помислено и за капризите на западняка.

- Срещала си ли популярни българи в Непал?
- Нито един популярен. Но срещнах един непопулярен, който се опита да ни надъха за предстоящото ходене с мрачни разкази за височинната болест. За сметка на това се сещам за разходката ми в Индия - първи сблъсък с цветовете, хаоса, мизерията и красотата на Изтока, слонове, маймуни, крави, просяци, трафик и... билбодрд с Йордан Йовчев в центъра на Делхи.

- В Непал обаче си успяла да откриеш партньора на Христо Проданов - Чованг Ранджи. Що за човек е той?
- Изпитвам неудобство да говоря за този чист и прекрасен човек. Благозвучното му име кънти в главата ми, откакто се помня, защото съм израснала покрай планинари и хора, които са преживели огромното вълнение около националната експедиция до Еверест в годината, в която съм се родила. Дори не знаех дали този приказен за мен герой е още жив, дали живее в Намче Базаар. Но случайността - или пък тъкмо напротив, ме отведоха в дома му. Оказа се, че живее на един въпрос разстояние, зададен на случаен продавач в селцето: "Познавате ли Чованг Ринджи?". Тръгнах към новостроящия се хотел на върха на Намче, буквално пълзях по стръмните хълмове между телени и каменни огради. Стигнах горе и видях мъж да цепи дърва. Ето го! Понякога просто знаеш, че си намерил този, когото търсиш, без да си го виждал! Погледах го няколко минути, поздравих го. След това попитах дали случайно е водил едни българи на Еверест през 84-та. Той хвърли брадвата, хвана се за главата, извика "Идвай вкъщи!" Останалото е история.

Ранджи е искрен, открит, джентълмен. Половин час с него ти дава толкова, че да ти стигне завинаги. Тази непредвидена среща осмисли цялото ми пътуване натам и всичките години, в които съм чела и препрочитала десетки книги за планината и мислено съм се пренасяла в разказите на хората, преживели нечовешки изпитания на духа.

- Жив ли е още споменът за Христо Проданов край Еверест?
- Христо е жив в сърцата на много хора и там ще си остане! Щом живее в моето, а е загинал, преди да се родя. Животът на легендите на свършва с края на земния им път!

- Някои от най-добрите български алпинисти са намерили смъртта си в Непал. Има ли българска "прокоба" над това място?
- Прокоба няма. Както няма и покорители. Планината не е живо същество, за да те "пусне" да се докоснеш до нея. Но височините са истински и там са почти космически - популярната фраза за височината над 8000 м е "зоната на смъртта". Без физическа подготовка, достатъчна аклиматизация, куп други фактори като климатична обстановка, височинна болест - срещу която застраховка и превенция няма, и прочие фактори смъртността би била 100%. Човекът просто не е създаден да оцелява там. И единственото сигурно нещо за мен е, че не тялото води нагоре, а волята и характерът. Трима от най-добрите български алпинисти останаха завинаги на Еверест. Не като лош пример, а като недостижима за духа величина. Защото съм почти убедена, че всеки, свързан по някакъв начин с планината, намира вдъхновение в титаничния опит на такива хора да надскочат границите на човешките възможности и да се срещнат с мечтата си по трудния път нагоре.

- Обичаш да пътешестваш. Когато си стигнал на толкова високо място като Непал, къде ти се иска да отидеш след това?
- Това е лесно - Южна Америка! Височината не е определяща. Определящо за мен е да вървиш, за да гледаш, да гледаш, за да видиш и да видиш, за да усетиш. Някои го наричат магия. Защото е огромна емоцията да отвориш сетивата и да се разтвориш в един различен свят, за който си чел и слушал, но не си усещал аромата му и не си казвал "здрасти" на някои от страховете си точно там. Умът работи толкова усилено, че усещаш почти физически как цялото ти същество се отваря да поеме от новото. Клише е, но ако си даде шанс, човек се връща вкъщи по-богат след такова пътуване.

- Коя е любимата ти дестинация?
- Враца, баце! Защото е вкъщи и е близо до един от най-високите и велики върхове на света - Бегличка могила.

- Кой повече искаш да срещнеш - Дядо Коледа или Йети?
- Предпочитам да се срещна с Райнхолд Меснер - живата и за мен най-голяма легенда на височинния алпинизъм, и с него да обсъдим някои неща, плюс евентуална визита до дома на Йети. Пък ако видите снимка на Меснер, с голямата брада и коса - той самият минава за Дядо Коледа!