Паметникът на Васил Левски в София - навършиха се 120 години от откриването му

Проф. дин Иван Стоянов
Председател на Фондация „Васил Левски”

Непосредствено след Освобождението на България, още през 1878 г., се ражда идеята за издигане паметник на Васил Левски в София – там, където трагично завършва своя земен път Апостола на българската свобода. Тя принадлежи на дейците на Временното руско управление и на членовете на Софийския революционен комитет, които се включват в изграждането на новопоявилото се княжество.Това са хората, които изпълняват синовния дълг към Отечеството и към тези, които с цената на своя живот допринасят за възкресяване на българската държавност. Те разбират, че изграждането на паметник и написването на биография на Васил Левски не е само акт на уважение и преклонение пред личността на героя. Това е преди всичко уважение към българския народ и към възстановеното достойнство на Родината на този народ. Достойнство, извоювано с мъченическата смърт на безброй нейни чеда. Категорично документално доказателство за това кога точно се появява тази идея и кой е конкретно нейният автор не съществува или поне до този момент такова не е открито. Едни приписват тази идея на „първия софийски кмет” Димитър х. Коцев (Коцов) и дори твърдят, че е взето такова решение от Софийския общински съвет „през лятото на 1878 г.” Те пропускат обаче една „малка” подробност – първият кмет на София е Манолаки Ташев, който изпълнява тази длъжност от 10 февруари 1878 г. до 8 юни 1878 г. Димитър х. Коцев е вторият кмет на бъдещата столица на новата държава и като такъв заема този пост от 9 юни 1878 г. до 1 август 1878 г. Няма и документално доказателство за това, че по време на неговото управление общинският съвет взема такова решение.

Други свързват тази инициатива с 6 август 1878 г., когато кмет вече е Димитър Димов – бивш революционен деец и председател на комитета в Кюстендил. На тази дата Софийската община приканва със специално писмо градските съвети в Софийска губерния да подкрепят изграждането на паметника на „най-деятелний и самоутверженний поборник за политическото възраждане на България свещеннодиакон Игнатия Львский”.

Трети приписват начинанието на първия софийски губернатор Пьотр Алабин и на чеха Иржи Прошек. Те и двамата в действителност имат големи заслуги за това дело. Четвърти подхвърлят идеята, че не е изключено първенството за тази инициатива да принадлежи на Георги Яковлев Кирков – първия биограф на Левски, който завършва своя труд почти цели две години преди Захари Стоянов да напише „първата” биография на Апостола… Но всички са единодушни, че идеята се ражда „през лятото” на 1878 г.

Всъщност кои са личностите, свързани с коментирания проблем? Манолаки Тошев е зет на х. Коце Николов Иванов и съпругата му Зоя, които са родители на Йорданка х. Коцева - Филаретова, Димитър, Анастасия и Търсина х. Коцеви. Съпруга на Манолаки е Анастасия х. Коцева. Така че първият кмет на София е зет на втория кмет – Димитър х. Коцев, на Йорданка Филаретова и на Търсина х. Коцева. За третия кмет вече стана въпрос. Той изпълнява тази длъжност от 2 август 1878 г. до 29 декември 1878 г. Четвъртият кмет на София е Тодораки /Тодор/ Пешов (30 дек. 1878 г. – 13 септ. 1879 г.) - син на Пешо Тодоров – Желявеца – член на следствената комисия при съдебния процес срещу дейците на революционната организация от есента и зимата на 1872/3 година. Петият кмет е Димитър Трайкович (14 септ. 1979 г. – 30 юни 1880 г.) – зет на х. Коце Николов Иванов. Негова съпруга е Търсина х. Коцева. Тук трябва да се добави и това, че Сава Филаретов – съпруг на Йорданка, завършва Московския университет и умира на руска дипломатическа служба в Кайро през 1863 г. Йорданка Филаретова поддържа редовна връзка с руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров по време на процеса срещу Левски и неговите съратници и дава ценна информация за случващото се на руските дипломатически служби. Освен това временно съхранява и част от архивата на революционната организация в София.

От казаното става ясно, че в резултат на русофилството на Сава Филаретов и работата му в дипломатическия корпус на Петербург цялото семейство на х. Коце Иванов е добре познато на административните власти от Временното руско управление и поради тази причина трима от неговите членове – син и двама зетьове, изпълняват длъжността кмет на София за определен период от време. На практика през Временното руско управление те се назначават на тази длъжност, а не се избират, но по същия начин се и освобождават от заемания пост. Другите двама – Димитър Димов и Тодор Пешов са пряко свързани с революционната организация и заедно със семейството на х. Коце Иванов са отлично запознати с това кой е Васил Левски. Всички те са в близкото обкръжение на Пьотр Алабин. Дясна ръка по това време на губернатора е високообразованият Георги Яковлев Кирков, който от 19 февруари 1878 г. е назначен със заповед като съветник по служебните дела в губернската канцелария. Явно това е кръгът, в който се ражда идеята за паметника на Апостола. Не е изключено, а е твърде вероятно разказите за ръководителя на Вътрешната революционна организация и борбите на българите по време на Априлското въстание да са започнали от голямото семейство на х. Коце Иванов и другите двама кметове – Димитър Димов и Тодор Пешов, а идеята за увековечаване на Левски и Бенковски да принадлежи на Георги Я. Кирков и Пьотр Алабин. Всъщност двамата са личностите в този кръг, които знаят и разбират смисъла на реализирането на подобна идея. Без да се подценяват ни най-малко посочените участници в революционното движение трябва да се каже, че отсъствието на такава практика сред българите за цели пет века почти изключва възможността някой от тях или член на Софийския градски съвет да е инициатор на построяването на паметника. Подтикът за тази идея обаче е безспорна заслуга на тези, които общуват и работят приживе с големия Карловец. Най-вероятно в беседите с тях Кирков замисля да напише биографията на Апостола. Те са тези, които му предоставят значителна част от необходимия за това „изворов материал”.

Следователно може да се приеме, макар и с известна условност, че инициатори за построяване на паметника на Васил Левски в София са Пьотр Алабин и Георги Я. Кирков, а подтикът за раждането на тази идея дават коментираните по-горе личности. Това се потвърждава изцяло от Постановление № 2 на Комисията за направата на паметника от 10 март 1884 г. Самата Комисия е избрана и упълномощена с грижите около строителството на тази светиня на 7 февруари 1884 г. В Постановлението изрично се отбелязва: „От доклада, по добытите сведения, става ясно, че направата на памятника, по инициативата на Губернатора Алабина, была започната още в 1878 от доброволни…”. Това e категоричната констатация на „бюрото” от 4 души, членове на Комисията, което е натоварено да проучи въпроса със строителството на паметника от 1878 г. до март 1884 г. Тук е редно да се каже, че изпълняващ длъжността кмет на столицата в този момент отново е Димитър х. Коцев, а Временното руско управление отдавна е в историята. Кметът е запознат с „Постановлението” на „бюрото”, прието от Комисията, но той не изказва, а и не помисля да изкаже някакво несъгласие с направената констатация, което може да се приеме като безспорно доказателство за истинността й. Това заключение на четиримата, прието и от Комисията, и от Общинския съвет, може да се окачестви като безспорно документално доказателство, че авторството на тази идея принадлежи изцяло на първия губернатор на София след Освобождението. Ето какво пише по този въпрос самият той в своя отчет от 28 октомври 1878 г., докладван пред Петербургското славянско общество на 29 октомври: „За да се повдигне донякъде народният дух сред българите аз намерих за необходимо да взема участие от името на Славянските общества в някои патриотични инициативи. В България с особена почит се удостояват двама патриоти, посветили целия си живот на освобождението на отечеството и подпечатали тази своя дейност с кръвта си – Левски и Бенковски. …На Левски и Бенковски ще бъде изграден паметник в София по приложения план. Днес този паметник е пред завършване. Той се изгражда на това място, където е бил обесен Левски – при влизането в града по Орханийското шосе. Под този паметник от бял камък и гранит ще бъдат положени останките на Левски, които ще бъдат пренесени от позорните гробища, където той е закопан. Главата на Бенковски, погребана от българите в православните гробища, ще бъде пренесена и положена също под този паметник. Първата лепта за изграждането на този паметник аз внесох от името на Славянските общества в размер на 567 фр., в това число от Петербургското – 78 фр.”

Едва ли е необходим някакъв особен коментар към този цитат, за да се разбере, че идеята на Алабин, макар и предшестваща, напълно съответства на идеята на Георги Я. Кирков да напише биография на Левски. Каква прилика в мисленето и начина на действие между двама високообразовани мъже в действията им към възкресяване на държавността сред българите!!! Първият няма да си припише авторство на идеята за паметника, а ще отбележи, че взема участие в „някои патриотични инициативи”, а вторият ще „забрави” да постави своето име върху написаната от него биография и я раздава безплатно на софийските ученици и граждани. Така е било - някога!

На 29 юли 1878 г. проектът за паметник на Васил Левски е завършен. Той е дело на Адолф Колар – чех, който на 3 май същата година е назначен за градски архитект със задача да изработи първия след Освобождението градоустройствен план на София. Архитектурната форма на паметника представлява четиристенна призма, завършваща със стилизиран връх. Той включва разкъсани вериги, сфера, символизираща земното кълбо, върху нея полумесец, прободен от християнски кръст. Последният доминира видимо със своите размери над останалите символи.

Почти всички архитекти, художници и историци, които описват паметника, изобразен на първия проект, отбелязват символното пробождане на полумесеца от християнския кръст, но пропускат една „малка” подробност - кръстът е характерният руски кръст. По-късно той ще се появи върху паметниците, изградени в прослава на загиналите във войната и увековечаващи това съдбоносно за българите събитие. Този „малък” на пръв поглед детайл има много ясно изразен подтекст, който се набива на очи от пръв поглед. Паметникът е изграден в знак на признателност към Васил Левски и Георги Бенковски като водачи на българското националноосвободително движение, пролели кръвта си за възкресяване на българската държавност. В същото време обаче се подчертава категорично, че полумесецът е сразен от руския православен кръст. Т.е. – бъдещите поколения ще се прекланят и пред загиналите за свободата българи, и пред руските освободители. Във всичко това много отчетливо проличава позицията на Пьотр Алабин, която обединява загиналите за българската свобода и православното християнство братя по кръв и вяра и онези, които ще се прекланят пред техния подвиг. Руската православна идея, която е една от доминиращите черти на славянофилството и на славянските благотворителни общества, чийто представител е Алабин в България, е вплетена изключително умело като доминиращ символ на проектирания мемориал. Що се отнася до Колар – той просто е изпълнител на поръчаното му идейно задание.

Първият етап от построяването на паметника е представен от Георги Я. Кирков на 20 март 1882 г. в написаната от него първа биография на Левски и още по-подробно от Иржи Прошек в дописката му до в. „Марица” от 30 март 1882 г. Наблюдателният читател ще забележи, че и двамата разискват въпроса по едно и също време – месец март 1882 г., като времевата разлика е само десет дни. По това време се отбелязва деветата година от кончината на Апостола. И още – посоката на разсъждения по проблема е една и съща. Ето какво пише в края на своята творба Кирков: „Тутакси след чудесното ни освобождение бе се родила мисъл за построение памятникъ Левскому, на мястото, гдето той е обесен в София. Тая мисъл е била приета с ентусиазъмъ от софийските граждани. Съ една малка сума пожъртвования бивший Соф. Град. Съвет бе почнелъ да гради там памятникътъ. Но скоро подиръ това, не се знае защо, работата по памятника се спре и стои до днесъ: минаха се отъ тогаз 3 години и не се знае даже що станаха камьньете приготвени на тоя памятникъ! Най-напоконъ на завършванье ние ще искажемъ следующата надежда. Паметникът на Левский на скоро ще се почне и довърши. За това неколко време е билъ възбуденъ въпросъ въ Соф. Градски съвет и твърде съчувствено е посрещнатъ. Стига само да се избере една комисия да се заеме съ тая работа, като прибере помощта, събрана и отъ другите градски съвети низъ България! Да памятникътъ на Левский скоро трябва да се въздигне!”

Дописката на Иржи Прошек има следното съдържание: „Господин Редакторе, В един от последните броеве на почитаемия ви вестник говорите за паметника на В. Левски в София. Позволете да кажа тук как е почнат този паметник и защо не е завършен. Той е почнат от бивший губернатор софийский Алабин. По инициатива на някои патриоти подбуден, накратко преди пристигането на княз Дондуков в София Алабин решил да направи този паметник наскоро, именно искал да се свърши в 20 деня. Парите, които той харчил,били от доброволни пожертвования, както той сам е казал. Планът на паметника направил г. Колар, архитектът, който бил и метографиран. Г-н Алабин мислил, че може да се употребят камъните, приготвени за железен път, и вярвал, че тогавашния градски съвет ще спомогне за докарването им. Но чаршийска сметка не била добре направена у дома. Градский съвет докарал най-сетне няколко коли камъни прости от някои стари здания, а всички други камъни са докарани на сметка, дадена от г-н Алабин пари. Понеже пак тия пари не стигнали, защото има дълбоки и здрави основи (а парите не са били много), освен това един красив паметник не може да се свърши в 20 деня, работата не се свърши до пристигането на княза Дондукова и повече пари нямаше за свършвание, но се постанови да се събират пари от българите чрез градский и общинский съвет.

Причината, на която г-н Алабин искал да свърши паметника в течение на 20 деня, била, че подир свършвание на нещастний Берлинский конгрес може да се яви някое препятствие за построяване на паметника на един патриот българин, който е бунтувал българский народ против Турция, на която България е и до днес подчинена.

Гробът на Левский се намирал зад казармите и го знаяха някои хора. Кокалите му щяха да се вложат в самий паметник. Във време на окупацията се събираха още пари, както казоват, и които стояха неупотребени до днес; после окупацията старите патриоти се забравиха, излезнаха нови, които се борят до днес за своите паметници, на миналото се не гледа. Даже и камъни употреблени на въздигание на този паметник припомнят вехтостта. Гробът пък на Левски верувам, че се е загубил някъде в казармите на конвоя.

Ето историята на паметника на Левски. Имало, казват, някои камъни, приготвено за далнейшо построение. Но кой ги дигна и прибра? И тая върба, до която беше обесен Левски, някой я подсече, но кой? Та и кой ли имаше време да гледа таквиз работи? Добре би било да се помисли по-енергично за такива неща”.

От тази дописка на Прошек всеки може да си направи извода за това коя е причината за честата смяна на първите софийски кметове от страна на руските власти. Навярно тя едва ли трябва да се търси само в поведението на общинския съвет към построяването на паметника, но то е емблематично за подхода към общобългарските инициативи на първите администратори на бъдещата столица. Тъжна Нова България! Източните славяни издигат инициативата за построяване на паметника и отпускат първоначално необходимите средства за това. Западните славяни изработват проекта. Започва строителството. Когато приключва Временното руско управление южните славяни – т.е. българите, поемат управлението в свои ръце и подготвеният за паметника материал е… откраднат, а започнатият мемориал е „забравен” за цели пет години.

Комисията в състав Иван Грозев – председател, Хр. Ковачев – секретар, членове на Общинския градски съвет, и арх. А. Колар, арх. С. Ничов, Б. Нешов, Д.П. Съселов и Г. Вълчанов - членове, освен горепосоченото категорично заключение за авторството на идеята за направата на паметника, взема още няколко важни решения на 10 март 1884 г. Според новия градоустройствен план паметникът, започнат през 1878 г. там, където е обесен Левски, остава на 10-15 метра встрани от пресичането на два основни булеварда. Поради тази причина, като се взема предвид, че старите основи и направеното през 1878 г. е почти напълно разрушено, комисията решава: „ 1. Местото за въздигането памятника на поборника „Левский” да бъде пунктът, гдето ся реже Орханийската улица с Окръжный булевард; … 3. Коллегата ни Г-н Арх. Колар се задължава да представи в идущото заседание проектът-план на памятника”. На 19 април 1884 г. новият проект е приет от комисията и се решава паметникът да бъде изграден от „гранита, намерен при село Бояна”.

Новият проект се различава съществено от този, датиран с 29 юли 1878 г. Архитектурната форма включва четиристенна призма, украсена в горната си част с редица декоративни елементи, върху която трябвало да се постави бронзова фигура на Левски в цял ръст. По-късно обаче, поради недостиг на средства, тази фигура е заменена с четиристенна пирамида, пресечена на върха. Общата височина на паметника е 13 метра. На всеки от двата основни елемента са обозначени места за по четири медальона. От по-късната преписка с пражкия скулптор Йозеф Страховски, със скулпторите Юлиус Сайлваг и Рудолф Вейр от Виена става ясно, че четирите медальона на призмата е трябвало да бъдат запълнени с четири орелефа, изобразяващи образа на Васил Левски. За това свидетелства самият Рудолф Вейр в писмо от 4 юни 1891 г. до Димитър Петков – кмет на София. „Помолих го същевременно, щото в последния случай да издействува при Вас, уважаеми г-н кмете, едно формално възлагане, отнасящо се до поръчката на всичките четири медальона , тъй като ще мога да преговарям на тази основа с металолеяра за разноските по отливането…”. Пак поради недостиг на средства се решава орелефът на Левски, „силно изпъкнал”, да се постави единствено на западната страна на призмата.

Комисията, ръководена от Ив. Грозев и Хр. Ковачев, макар да среща невероятни трудности в изпълнение на възложената й задача, прави нещо изключително ценно, което кой знае защо (или всеки знае защо?!) историческата ни наука пропуска или споменава мимоходом с неохота. На 23 юли 1885 г. се разглежда предложението на Хр. Ковачев да се потърси гроба на Васил Левски, тъй като той бил погребан недалеч от мястото, където е обесен. Софийските жители Димитър х. Коцов и Георги Анастасов знаели мястото, „гдето се намира гроба… защото те съ присъствували на погребението му…”. Тъй като в съседство имало още няколко гроба те трябвало да се разкопаят, а скелета на Левски ще се разпознае по: „1. Костьта на главата на Левский , зад десното ухо е разрушена от куршум, който го е пробил в време на нещастното негово хващане от турските власти и 2. На горната челюст отстрани има един преден зъб наполовина счупен. По тия знакове… много лесно може да ся намерят костите на Левский”. Комисията взема следните решения: да се намерят костите и те да се вложат по тържествен начин в основите на паметника; да се помолят споменатите лица, присъствали на погребението и други, запознати с проблема, да покажат къде точно се намира гробът на Левски; разрешава да се похарчи необходимата сума „по испълнение настоящето постановление”.

Тези решения на комисията са повече от ясни със своята категоричност и аргументираност. Тя пропуска само едно обстоятелство. На 30 май 1883 г. Градският съвет, под натиска на правителството да се построи конюшната за княжеския конвой върху територията на т. нар. „позорни гробища”, където се намира гробът на Левски, взема следното решение: „Градский съвет, за да улесни, доколкото се може, разрешаването на този въпрос, съгласява се да отстъпи на Правителството непродадените места от съседний квартал № 1, с исключение само на потребното место за захванатий вече памятник на Левски, а Правителството от своя страна като ще има този нов квартал под свое разположение, да влезе, ако обича, в прямо споразумение с частните лица, които притежават въпросните места в 7-й квартал, за да направи, ако може, размена на местата, но без никакво понататъшна отговорност от страна на Градский съвет било по тази размена, било по повдиганье парични въпроси. Исказаното мнение, че издигането Конюшна, каквато и да е тя, при един първостепенен храм, при два памятници, и срещу Класическата гимназия, е неуместно…”

Навярно дори Пилат Понтийски би се засрамил от подобно измиване на ръцете от страна на Софийския градски съвет. Искането на правителството е „неуместно”, но градската управа се освобождава от този ангажимент и предоставя решаването му на министерския съвет. И той решава – на оспорваното място започва строителството на казармата и конюшната за княжеския конвой, при това „Конюшна” с главна буква, както е написано в цитирания протокол. Когато същият писар отбелязва „един първостепенен храм и два памятници” всичко е написано с малки букви. Оборът за коне – „Конюшната”, обаче започва с главна буква и в този си вид протоколът е приет и подписан от ръководството на столичната община. В този случай българите едва ли има на кого да се сърдят, освен на себе си. Макар и в свободна България, робската психика си остава жива и доминираща дори в Градския съвет на определената за столичен град София. И гробът на Левски изчезва при строителството на обора за коне!!! „Та и кой ли имаше време да гледа таквизи работи?” – ще напише Иржи Прошек. И е прав чехът – това е времето на предприемчивите хора, когато, както казва той, новите патриоти се борят за своите си паметници и на миналото се не гледа. Това е времето на борбата за по-голяма близост до двореца, близост, носеща гарантирани облаги. Това е времето на разпродаването на „най-апетитните” парцели в столицата София. Това е времето на келипира и на „предприемчивия” Алеков герой Бай Ганьо…

На 15 декември 1888 г. с решение на СГОС комисията е разпусната и работата по завършване на паметника се поема от общината на София. Каменоделската работа на меморила е изпълнена от италианица Абрамо Перукети, орелефът е дело на австрийския архитект проф. Рудолф Вейр, канделабрите и веригите са поръчани и изпълнени във Виена. Особено големи заслуги за довършване на започнатия паметник има Димитър Петков – кмет по това време на столицата. През 1892 г. сагата около строителството на тази българска светиня като че ли приключва. Но… се появяват „дипломатическите съображения” и трябва да изминат още цели три години, за да се стигне до официалното откриването на паметника на 22 октомври 1895 г. в присъствието на родствениците на Васил Левски, официалните гости – княз и министри, създателите му и многохилядно гражданство от столицата и цяла България, пред които реч за делото, идеите и заслугите на Васил Левски произнася Стоян Заимов .

Така преди 120 години, след цели 17 години ходене по мъките, паметникът на Васил Левски в София става реалност!