Шофьорът на Фердинанд бил влюбен в България

Австриецът Леополд Линдбихнер отгледал в Северозапада трите си деца

“Интересна, но и трагична е историята на моя дядо Леополд Линдбихнер, шофьор на цар Фердинанд. Били са преломни времена - на величия, подвизи и падения. А съдбата на баба и дядо се е преплела с тази на монарха”, разказва внучката Василка Мутафова от Монтана.

Баба ѝ и дядо ѝ били австрийци, но през 1902 г. дошли в България. Леополд Линдбихнер живеел във Виена и имал смели мечти за бъдещето. Един следобед минал по малка уличка и дочул звуци от пиано. Музиката го омаяла и той решил да види кой свири. Отишъл до къщата и почукал на вратата. Оттам се появила прелестна девойка и той я помолил да се наслади на изпълненията ѝ. Така пламнала любовта между него и красивата София-Стефани. След кратък романс те се оженили.

През 1902-а дошли в България. Техни приятели я описвали като рая на земята. Като немскоговорещи се сприятелили с цар Фердинанд. Ходели на гости в двореца, самият цар пращал един от адютантите си да ги придружи.

Леополд и София-Стефани наeли първо квартира на ул. “Универсистетска” зад Римската стена. По-късно известно време били в Дупница, където той работел в тютюневите заводи. После се върнали отново в София.

“Родителите на баща ми живеели на ул. “Тертер” в София. Другарували и с известната фамилия Каназиреви, които държели фабрика за сапун.

Четири деца на баба и дядо починали, след това им се родили живи и здрави син и дъщеря, кръстени отново София и Леополд-Бебо.

Цар Фердинанд ценял добрите качества на Леополд Линдбихнер и го назначил за свой шофьор.

Леополд разказвал забавни истории, имал чувство за хумор и

правел пътуването

на цар Фердинанд

по важни

държавни дела

неусетно

Случело ли се да се коментират действия на царя, имало ли схватка между врагове и поддръжници, шофьорът Леополд винаги отсичал, че думата на Фердинанд е закон за него.

На 3 октомври 1918 г. Фердинанд е принуден да абдикира и напуска България завинаги. Австро-унгарският император Карл не му позволява да се установи в неговите земи и той се заселва в град Кобург, Германия, откъдето са неговите предци. Там той се отдава на своите научни интереси и занимания , взема участие в проявите на редица орнитологически и ботанически организации, на които е действителен член.

По същото време Леополд се връща за кратко във Виена, но

влюбен в

българската

природа и

минералната

вода, отново

идва тук

Не пестял похвалите за българите, според него хората в тази балканска страна били добри, честни, гостоприемни и добронамерени. Чужденците не спирали да хвалят пазарите в българската столица, на които имало от пиле мляко и на достъпни цени.

Василка, която е австрийка по майчина линия, си спомня разказваното привечер. Майка ѝ била ученичка в домакинското училище “Мария Луиза”. По едно време се заженило слугинчето ѝ. Приятелят на младоженеца, студентът по медицина Георги Мутафов бил изненадан да научи, че господарката била много красива. Запознанството станало неслучайно.

“Ела да видиш нашата господарка каква е хубавица”, рекъл той и довел буквално на сгледа приятеля си. А двамата се харесали от пръв поглед и само след дни насрочили годеж и избързали със сватбената снимка. По-късно след завършването на висшето си образование Георги Мутафов бил разпределен в Лопушна като детски лекар, но лекувал и стари хора.

София Леополд Линдбихнер-Мутафова последвала съпруга си. През 1936-а се ражда синът им Христо, после по-голямата дъщеря проф. Юлия Мутафова-Заберска, а през 1947-а - най-малката дъщеря Василка.

Бащата на Василка д-р Георги Мутафов бил

награден от

Министерството

на народното

здраве със

златна

значка като най-добър участъков лекар затова, че нямал нито един смъртен случай. За геройството си във Втората световна война получава Гергиевски кръст.

Синът му Христо Мутафов завършва основното си образованое в с. Георги Дамяново, а след това Пета мъжка гимназия в София. Въпреки отличната оценка на приемния изпит младежът не е приет студент по медицина по неблагонадеждност заради буржоазния си произход.

Ненадейно за Леополд дъщеря му София се заселва в с. Лопушна в този край, известен с многото зелени борове и чистия въздух, а внуците му се раждат в селото и в град Фердинанд.

След 9 септември 1944 г. обаче властите започват да преследват чужденците.

Бабата и дядото

били хвърлени

в лагер първоначално в Благоевградския край без съд и присъда, а след това преместени и в румънския лагер Черна вода. Мракът, влагата, изморителният труд и ниските нарове, на които спели, белязали съдбата на австрийците и те се поболели.

Само веднъж Леополд успял да зърне жена си през телените огради. София страдала от сърце, а Леополд изпаднал в пълна немощ. Според обитатели на лагера всеки ден умирал по един човек.

Тогава като светъл лъч в България пристигнал първият австрийски дипломат, той се застъпил за тях и ги спасил. Приютили ги в австрийското посолство.Там живеели в две стаи.

След като преживели, кошмара на лагерите Леополд и София се чувствали като у дома в австрийското посолство.

“Дядо Леополд е бил техник, за децата направи малка червена количка “Ролс-Ройс”, двуместна с всички екстри и те се возели в двора на австрийското посолство. Като добър изобретател измайстори и чин с 4 места и чекмедже, а за забава на малчуганите люлка с железни елипси, която се сгъваше и заемаше малко място”, разказва Василка.

Наследниците на семейство Линдбихнер запазили преклонението към делото на цар Фердинанд. Те били сред застъпниците да бъде погребан в България. Леополд и съпругата му са погребани в Централните софийски гробища. Дядото издъхнал след пневмония, а тя от слабо сърце.

“Пазя съкровен спомен за своите баба и дядо, но не търся почести и слава. И аз като дядо ми обичам скромния живот, харесвам традициите и културата на българския народ, привързана съм към Северозапада и тук намирам покой”, казва пенсионираната учителка Василка Мутафова.

След ежедневните разходки тя намира време да разтвори албума и да се докосне до превратностите на времето на своя дядо, белязано от съдбата на цар Фердинанд и на банкера Атанас Буров.