Всички наши фарове

В Шабла е най-старото действащо съоръжение по нашия бряг - на 250 г., възстановено от Османската империя и ремонтирано основно от румънците

250 години. На толкова е най-старият фар у нас - Шабла. Тази 32-метрова каменна кула в най-източната точка на нашето Черноморие е и най-известна.

Как научих това? Всичко започна през 1981-1982 г., когато предприех няколко пътувания по българските фарове заедно с Ангел Златанов, капитан III ранг Димитър Игнатов и Оник Читакян. През следващите 33 г. успях да събера и много историческите сведения за фаровете.

В ония времена, пък и сега, човек трудно може да посети фар в България. Причината е, че основните фарове са под егидата на военните. А те обичат постовете, режимите на “допуск” и тайните. (Какви тайни може да има в днешно време на някой фар, е друг въпрос?!) В онези години беше още по-трудно, наложи се да пишем специално писмо до Министерството на отбраната, за да ни разрешат.

Направих си картотека и разработих свой Въпросник за историята на фаровете. Записвах не само стандартните данни за съвременните фарове, фигуриращи във всяка фарова книга, но и измененията на тези данни във времето, имената на фаропазачите през годините, включително и вида на земеделските занимания в района на фара.

Днес съм превърнал основната част от събраната през тези години информация в електронна база данни за 66 съоръжения, светещи или светили някога по нашия бряг. Те са много, защото на някои места като на Галата и на Калиакра например във времето един след друг са били строени два-три фара.

Първите фарове по днешните български брегове са от времето на Османската империя. Най-старият е Шабла.

Каква е неговата история?

Днешният фар е възстановен 91 г. след изграждането му от “Фаровата компания на Османската империя”. За реконструкцията и модернизирането му били похарчени 14 370 златни лева и фарът официално бил открит на 15 юли (27 юли по нов стил) 1856 г.

Прочутата тура

(монограмът) на

султан Абдул Меджид,

управлявал империята от 1839 до 1861 г., е вградена в сградата на фара и свидетелства за голямото значение, което Портата е отдавала на възстановяването на този величествен и до днес фар. А над фенерното се издигаше гръмоотвод с полумесец и звезда.

Постоянната бяла светлина на Шабленския фар се излъчвала с помощта на кръгла оптика от пета степен, работеща на маслен газ (керосин), и се виждала на 15 мили. През 1901 г., когато земетресение с магнитуд 7,2 по Рихтер разлюлява региона, фарът също пострадал и се наложило да бъде стегнат със специална прътова конструкция.

По-сериозно го ремонтирали през 30-те години на XX век, когато тези места били в границите на Румъния. Властите се погрижили за укрепването на сградата, боядисали я в червено и бяло (дотогава фарът бил изцяло бял), вътре направили вита метална стълба и най-важното - заменили оптиката. Новата - шведско производство, била въртяща се и на маслен газ. Така характеристиката на фара станала групово проблясваща бяла светлина с периодичност 25 секунди и видимост на 17 мили.

През 1957 г. заменили светлинния източник с 300-ватова електрическа крушка. Два от осемте прозореца на фенерното отделение бяха затъмнени, така че светлината му бе видима на 270 градуса.

Когато през 1981 г. посетих фара, негови пазачи бяха бай Иван и леля Тодорка Хаджииванови. Те бяха тук от 1 юли 1949 г. Бай Иван разказа: “Веднъж изби рейлерът, дето регулираше налягането. Тогаз бяхме още на бутилки (с ацетилен). По телефона ми казват:

Почвай да въртиш оптиката

до заранта. То не е правилно

да се върти на ръка,

защото не можеш да спазиш точно характеристиката, ама... На другия ден ходих във Варна и ми дадоха нов рейлер.”Той ни показа фара отвътре - техните стаи, машинното отделение.

Да открия кога е построен фарът на Шабла, беше истинско приключение през годините. В един пътепис от средата на XVIII век френският дипломат и консул в Крим Шарл дьо Пейсонел беше описал впечатленията си от “приморска България”, където пребивавал от 1750 до 1756 г. Той посетил и Ханлар (Шабла), но не споменава за фар. Това беше отправната точка на диренията.

Около сто години по-късно, през 1852 г., друг френски пътешественик и географ - Ксавие Омер дьо Ел, видял “красивия, но изоставен фар на Шеблер”. Фарът на Шабла е отбелязан и в лоцията The Black Sea Pilot от 1855 г. Така стана очевидно, че строежа му трябва да отнесем към втората половина на XVIII век или първите години на XIX век. В подкрепа на тази датировка бе и описанието на Дьо Ел, че в сградата бил зазидан камък с дата 1804 г.

По-късно открих описание на крайбрежието, направено от австрийския офицер Венцел фон Броняр през 1786 г. Той пише: “Тук (край село Калъчбейкьой) има падини и пясъчни дюни, които се срещат поединично и на малки групи по целия бряг, но общо взето той е гол, няма дървета или други ориентири. Край този бряг могат да застават много тежки военни кораби, но понеже тук ставали много корабокрушения, в края на краищата Портата издигнала на 5 мили от село Калъчбейкьой висока фарова кула, наречена Шабла фенер или Пясъчния фар, която се издигала направо върху естествения терен и светлината ѝ се виждала отдалече.”

От тези думи на Фон Броняр става ясно, че Шабленският фар е бил построен между 1756 г. (когато според Пейсонел тук още няма фар) и 1786 г. (когато според Фон Броняр фарът вече се е издигал на днешното си място).

Още по-подробно описание на фара има и в книгата на Ксавие Омер дьо Ел “Пътуване в Турция и Персия, извършено по заповед на френското правителство през 1846, 1847 и 1848”: “В долната част на брега, където морето е изпълнено с опасни подводни скали, се издига красивият изоставен фар на Шебле (Шабла). Това е един истински паметник, композиран от осмоъгълна основа, носеща осмостенен обелиск с пресечен връх. Върху крайъгълен камък на основата, лежаща на земята, се чете датата 1182 от Хиджра.”

Преобразувана в християнското летоброене, годината 1182 от ислямския лунен календар е 18 май 1768 г.

Четири месеца по-късно - на 25 септември 1768 г., султан Мустафа III обявява война на Русия, в която основният спор е кой да владее северните брегове на Черно море. В резултат на подписания през 1774 г. мирен договор Русия освен всичко друго получава излаз на Черно море. И понеже по време на война фарове рядко се строят, логично е да предположим, че гордостта на българските фарове е съградена още през лятото на 1768 г., докато турците са съсредоточавали ескадри на север в Черно море, готвейки се за морски битки.

Миналата година открих нов източник на информация -

четвърти том на книгата на

Ксавие Омер дьо Ел, с който

се доказва, че фарът е

построен през 1765 г.

Така мистерията бе разгадана и вече е ясно, че най-старият действащ морски символ на България е на 250 г.

А какво разказва историята за фаровете по Българското Черноморие?

В началото на XIX век повечето от фаровете в Османската империя са занемарени, а много от тях изоставени. Такова е положението и в Черно море, както свидетелстват наблюденията на Ксавие Омер дьо Ел. Империята напълно го контролира като вътрешно море и явно не обича нововъведенията.

Обстановката се променя след Кючуккайнарджишкия мирен договор от 1774 г., когато Русия получава правото на свободно корабоплаване в Черно море. Тогава крайбрежието придобива военностратегическо значение.

Следващите руско-турски войни сериозно разтревожват султанската администрация. Най-сетне тя е принудена да се погрижи за навигационното ограждане на своите брегове в разгара на Кримската война (1853-1856 г.). След като Ксавие Омер дьо Ел е подготвил почвата със своето донесение до френското правителство за състоянието на империята, решаваща роля изиграл капитанът от френския търговски флот Блез-Жан-Мариус Мишел (1819-1907), известен по-късно като Мишел Паша.

Преди няколко години попаднах на договорите за концесиите и на биографията на Мишел паша. Съвсем млад, той плавал с баща си, учил в морско училище и служил във военноморския флот на Франция. Когато се уволнил, получил патент за капитан на търговски кораб и поел командването на кораба Eurotas, поддържащ линията от Марсилия до Близкия изток. На 1 януари 1854 г. в особено гъста мъгла плавателният съд заседнал край Александрия. Парадоксално е, че корабокрушението станало там, където някога се издигал първият и най-знаменит фар в човешката история. Като анализирал причините за засядането, капитан Мишел стигнал до извода, че е наложително радикално да се подобри навигационното осигуряване по бреговете на Османската империя.

Друг инцидент през същата година край Евпатория по време на Кримската война засилил убеждението му, че положението по Черноморското крайбрежие на империята е още по-лошо. Щастлива случайност дала възможност на капитан Мишел да запознае висш представител на френското командване с идеята си за навигационното ограждане на Османската империя. Генералът информирал Наполеон III, а императорът предложил концепцията и помощта си на султан Абдул Меджид.

Така на 1 август 1855 г. била създадена Дирекцията на фаровете в Османската империя и за неин генерален директор бил назначен капитан Мариус Мишел. За да финансират дългосрочно мащабната програма за построяване на фаровете, Мариус Мишел и корабособственикът от Бордо Камий Кола (1819-1898) създали в Париж дружеството Collas et Michel. За 10 г. - от 1855 до 1864 г., дружеството

изградило 111 фара по

бреговете на Османската

империя в Черно,

Мраморно, Егейско,

Средиземно и Червено море

По българските земи фаровете били седем и били издигнати на два етапа. През първия етап (1856-1866 г.) построили фаровете на Шабла, Калиакра, Галата и “червения фенер” на Варненския нос, а през втория етап(1880-1888 г.) - фаровете на Емине, Св. Анастасия и Св. Иван.

На 8(20) август 1860 г. Камий Кола и Мариус Мишел сключили договор с правителството на Османската империя, с който взели реконструираните и новопостроените фарове на империята на концесия за 20 години. През годините тя е удължавана още два пъти.

След обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 г. френското дружество е принудено да се оттегли от България. Осъществена е кръстосана сделка.

Османската империя

приспада стойността на

фаровете по българските

земи от репарациите, които

дължи на Руската империя

от войната, а България в продължение на няколко години изплаща на Русия тези фарове до стотинка. Така от 14 август 1909 г. грижите за фаровете по Черноморието ни се поемат от българската държава, която вече е построила пристанищните фарове в Бургас и Варна. През 1910-1914 г. са построени нови фарове на Галата и островите Св. Иван и Св. Анастасия, в 1928 г. се съставя програма и през 30-те години на практика са модернизирани всички български фарове. Румънските власти също модернизират фаровете на Шабла и Калиакра, които по това време са на тяхна територия.

След Втората световна война към техническия отдел на дирекция “Водни съобщения” се създава Морска хидрографна служба, която поема грижата за българските фарове на Черно море. През 1949 г. тя преминава към Министерството на народната отбрана под името “Хидрографна служба” и стопанисва главните фарове, а входните остават под закрила на пристанищните власти.

По-късно за тях се грижи Управлението за поддържане на морските канали и акваторията на пристанищата, а през последните години - Морската администрация.

1901 г.: трус люлее Калиакра,

градят нов с камъни от крепостта

Калиакра е най-дългият нос по нашия бряг. В миналото неговият край е пропадал няколко пъти и носът се е скъсил с поне 70 метра.

Най-ранното сведение за навигационен огън на нос Калиакра е от втората половина на XVIII век. Тогава според едно османско донесение на една от кулите на крепостта, наречена Гала, вечер палели фенер.

Първият известен ни фар на Калиакра е построен от “Фаровата компания на Османската империя”, която похарчила за него 15 100 златни лева.

Ето какво пише за него Шкорпил: “Той е открит на 15 (27) юли 1866 г. Оптикът му е въртящ от пета степен с бяла светлина, която блещука от минута на минута. Поставен е върху една зидана кула на височина 50 м над морето. Фарът се вижда на разстояние 22 мили от хоризонта.” Очевидно Шкорпил се заблуждава, защото е неправдоподобно светлината от оптика от пета степен да се вижда на 22 мили.

Източник за историята на фара на Калиакра е и Константин Иречек, чието двумесечно пътуване по Българското Черноморие през лятото на 1884 г. завършва именно тук. “Самият нос - разказва Иречек - има плоска, трапецовидна повърхност, от вратата (на крепостта) до фара около 450 метра дълъг; към морето се спуща със склонове 60-70 метра високи, от които слизат няколко шеметни пътеки със стъпала... На най-тесния край се издига фарът, поддържан от Австрийския Лойд. Неговите пазачи, трима турци от Дамаск и Трапезунд, са единствените жители на градището.” Когато разказах това на фараджията, с когото се запознах - Иван Желев, той си спомни, че до 1901 г. пазач е бил Фенерджи Мемед и може би той е гощавал тогава Иречек.

На 31 март 1901 г. сутринта земетресение с магнитуд 7,2 по Рихтер разлюлява региона. Епицентърът му бил в морето на юг от нос Калиакра и трусът предизвиква значителни разрушения по брега между Балчик и Шабла. Калиакра също пострадва - срутва се сводът на крепостната порта и пада в морето краят на носа (буруна), върху който е съградена крепостта. 

Пропуква се и фарът, та се наложило да се строи нов. За постройката му са вадени дялани камъни от крепостните стени. Новата цилиндрична бяла кула била висока 9,7 м и бялата светлина с периодичност 5 сек проблясвала от 67,6 м надморска височина.

Механичната въртяща се оптика на керосин (светилен газ) била шведска. Тя и до днес се “курдисва”, като се вдига топуз от 12 парчета, всяко по 10 кг. Оптиката е четиристенна, а лещите на всяка стена са с форма на концентрични окръжности. Пълното завъртване трае 20 секунди, като на всеки 5 сек проблясва по един лъч с времетраене 0,7 сек. Тази оптика е изумително красиво техническо творение, съвършен продукт на технологиите от XIX век.

От 1927 г. на Калиакра има радиофар, който от 1961 г. работи в група с още пет радиофара: Змейни, Св. Георги, Констанца, Емине и Маслен нос, като шестте предавателя се изреждат за 6 минути. През 1955 г. край фара е поставен наутофон - сирена за мъгла.

В Каварна първо закрепили

фенер на желязна релса,

в Балчик - на стълба

На нос Чиракман (Чиракман баир) - южно от Каварна, през V век била изградена византийска крепост. Иречек ни обръща внимание, че куманското чирак означава светлина, а чираклък - свещник, и предполага, че в древността “върхът може би е служел за фар на пристанището” на днешния град.

Първото сведение за фар в наши дни е от 1947 г. Тогава на 20 м източно от пристана в Каварна, между пристана и митническия пост, е бетонирана в земята желязна релса, висока 6 м, на горния край на която е закрепен фенер с лещи. В него е поставен втори ветроупорен фенер с фитил, горящ двойно рафиниран петрол (керосин). На релсата има импровизирана стълба от железни пръчки, боядисана в бяло и черно.

През 1955 г. в началото на каварненския пристан е поставена бяла метална решетъчната фарова кула с черна основа. На нея е монтирана кръгова оптика М-300, която излъчва бяла затъмняваща се светлина с периодичност 5 сек. Година по-късно на края на пристана върху черен метален стълб пуснали постоянна червена светлина, но през 1978 г. това съоръжение е премахнато. През XXI век същата съдба сполетя и ажурната конструкция. Днес на края на мола в Каварна се издига елегантен пристанищен фар.

В Балчик пък отначало е построена скеля в морето, а през 1911 г. са поставени основите на пристанището. В сегашния си вид то влиза в експлоатация през 1969 г.

Първото известно ни фарово съоръжение (фарова глава Julius Pintsch) е поставено през 1945-1946 г. През 1981 г. на края на вълнолома имаше сива метална стълба с будка в основата, на която се издигаше червена проблясваща светлина с периодичност 5,5 секунди. Колкото красив е Балчик, толкова смотана беше металната стълба.

През 2012 г. свлачище поглъща

фара на Екрене, единствения

построен при социализма

От всички български фарове този на нос Екрене в най-голяма степен е лишен от елегантност и най-много напомня на съветска казарма. И атмосферата в него е такава.

Построен е на 94,3 м надморска височина. Строителството започва през 1959 г., оптиката ЭМВ-930 е доставена следващата година, а започва да излъчва светлина през 1961 г.

Проблемът на този фар не бяха “авангардните” съветски технологии, а свлачището, върху което бе издигнат. При срутването през 1970 г. фарът се беше напукал, но за щастие, без сериозни последствия. Геодезистите често го проверяваха, но през следващите години свлачището се активизира и на 28 април 2005 г. Хидрографната служба на ВМС бе принудена да спре фара, да свали оптиката и да я прибере на сигурно място.

Така единственият същински фар, построен по времето на социализма в България, символично се оказа с най-кратък живот. На 14 октомври 2012 г. в 10 часа сутринта свлачището се активизира и погълна фара на Екрене завинаги.

Любопитно е, че след Втората световна война за няколко месеца на Златните пясъци (тогава все още Узункум) също има фар. На 30 м пред морския пограничен пост и на 10 м от брега през лятото на 1946 г. е издигната желязна конструкция. На площадката върху масичка е монтирана съветска фарова оптика К-130, работеща на ацетилен, която от 7 октомври 1946 г. започва да излъчва бяла проблясваща светлина. Година и половина по-късно - на 1 януари 1948 г., фарът спира да работи, тъй като при изтеглянето на Съветския хидрографен участък от Варна, руснаците си прибират фаровата глава, която е тяхна.

Червенитe фенери на

Евксиноград и Варна

Всичко, което знаех за фара на Евксиноград, го бях научил от литературните източници. Този път знанията ми бяха обречени да останат “книжни”. До него стигнахме с катер, защото военното министерство не ни разреши да го посетим по суша.

През 1903 г. т. нар. Безименно акционерно дружество за направа на Варненското пристанище сключило договор с държавата за построяването и на Евксиноградското пристанище, което било готово 7 г. по-късно. На западния край на вълноломната стена бил поставен автоматичен фар. Светлината му била бяла и постоянна до 15 май 1947 г., когато поставили червен глобус на електрическата крушка, за да се различава от светлините на вилите на брега.

На 15 (27) август 1863 г. “Фаровата компания на Османската империя” открива във Варненския залив едновременно два фара - на нос Галата и на Варненския нос, откъдето след 33 г. започва да се изгражда днешният вълнолом.

Малкият фар на Варненския нос бил известен още като “червения фенер”, защото светел с постоянна червена светлина. Всъщност компанията на Мишел паша трябва само да е сменила оптиката на “червения фенер”, защото той е описан в The Black Sea Pilot от 1855 г. Като имаме предвид важността на Варненското пристанище и конструкцията на фара, твърде вероятно е червеният фенер да е връстник на този от остров Св. Анастасия и да се е появил още през XVI-XVII век. В началото на XX век той е премахнат.

През 1888 г. Народното събрание гласува Закон за направата на портове във Варна и Бургас. Проектирането е възлагано на три пъти, за да бъдат одобрени проектите на френския инженер Адолф Герард през 1894 г. Строителството продължава до 1906 г., а 3 години по-рано са монтирани трите пристанищни фара. В началото те работят с петролни лампи, а са електрифицирани от брега през 1932 г.

През 1986 г. властта реши да смени входния фар на Варна. Старата кула се озова във Военноморския музей. На нейно място бе построена нова с апарат, който го превърна в първия български лазерен фар.

***

След като възстановява Шабленския фар през 1856 г., френското дружество “вдига на крака” именно този на Галата. Запазил се е обаче споменът, че преди да се постави газовата оптика на фара, вечер на края на носа се поддържал огън с дърва. Вероятно това е била сигналната технология от XVI-XVIII век.

На карта и на една литография от 1854 г. Едмънд Уокър е изобразил Варненския залив от птичи поглед и на нос Галата има фарова кула. В английската лоция от 1855 г., за разлика от “червения фенер”, фар на Галата обаче не е споменат, което ме кара да мисля, че по това време е бил изоставен. Вероятно е бил построен през лятото на 1792 г. За това съдим по датата (1206 г. от Хиджра), която още се четяла на схлупената кула в началото на ХХ век. Очевидно по време на Кримската война дружеството се е погрижило да възстанови светлините и на най-важното пристанище в тила на съюзниците.

През 1913 г. на Галата заработил нов фар, а старият турски фар се запазил до 1968 г., когато на мястото на жилищното помещение бил построен ресторант “Галатея”. През 1981 г. кулата му служеше за склад на ресторанта, докато на 26 февруари 1998 г. той се свлече в морето. Скоро след това компетентните органи взеха решение за построят нов фаров комплекс, чиято оптика светна през лятото на 2001 г.

Фарът на Камчия 4 г. не работел,

защото съкратили пазача на бюфета

Четиристранна метална решетъчна конструкция, висока 18,2 м, е поставена на възвишението при северния бряг на устието на река Камчия през 1932 г. На 20 януари 1947 г. по искане на Съюзническата контролна комисия в България на нея е монтирана оптика, работеща с петрол. На 1 април 1948 г. фарът спира да работи, тъй като след реорганизация на службите към ведомството на бившата Дирекция на водните съобщения пазачът на бюфета при река Камчия е съкратен и няма кой да се грижи за фара. Въпросът е уреден чак през 1952 г., когато на фара е монтирана ацетиленова фарова глава. 6 години по-късно тя е заменена с електрическа.

Военните не ни допуснаха до фара на нос Св. Атанас. Оказа се, че в района му откъм Бяла имало секретно ракетно поделение. Фарът бил запален за първи път на 25 юли 1932 г., а през 1958 г. е електрифициран.

Нос Емине е отделен от планинската верига с дълбок овраг, който може би е бил защитен ров на крепостта, а фарът е в самия му край. През 1860 г. Ксавие Омер дьо Ел пише: “Увериха ме, че на върха на нос Емона имало фар в процес на изграждане, но от моята позиция в подножието на носа не видях нищо, което да предполага подобна дейност.” От писанията на Иречек става ясно, че още през лятото на 1884 г. тук вече е имало фар. Според официалния Опис на фаровете по българското черноморско крайбрежие от 1920 г. фарът е открит на 15 декември 1880 г.

Археолози още търсят следите на

древния фар на Поморие от VIII век

В Несебър близо една до друга има две фарови кули - старата на Julius Pintsch, построена през 1932 г., която днес е превърната в склад на ресторант, и новата ажурна конструкция на края на вълнолома. Последната е поставена на построения през 1954 г. вълнолом. След удължаването му през 1978 г. фарът е издигнат в неговия край и е запазена старата характеристика на светлината, която се вижда на 4 мили.

От четирите фара на Поморие, за които открих сведения, днес са останали само два. Археолозите още не са открили следите на древния фар от времето преди императрица Ирина (VIII век). За фара, споменат от Иречек в 1884 г., така и не открих други данни. Подозирам, че става дума за фенер на железен стълб, защото през 1955 г. именно върху триметров железен стълб на челото на поморийския пристан била поставена постоянна зелена светлина. Тя е премахната през 70-те години. Така че нашите представи за фара на Поморие са свързани преди всичко с този, построен от фирмата Julius Pintsch през 1933 г. Той се издига върху изкуствена платформа от каменни блокове над водата югоизточно от нос Поморие. Първата му оптика работела на маслен газ и излъчвала червена проблясваща светлина, а вероятно през 1957 г. е заменена с електрическа АМ-300, захранвана от акумулатори и снабдена с фотоклетка за автоматично включване и изключване.

На Света Анастасия преди 4 века

издигали желязна кошница с въглени

С пилотския катер “Тритон” видяхме от морето входните фарове на Бургас. Тяхната история много прилича на историята на варненските фарове, само дето бургаските са по-стари.

През 1888 г. Народното събрание гласува Закон за направата на портове във Варна и Бургас. Работата обаче започва едва през есента на 1899 г. по новите планове на французина Адолф Герард. Ала строежът върви мудно, Casse et H. Liepens не може да изпълни ангажимента си и работата се поема от френското дружество Les Batignolls. Ръководител на довършителните работи по пристанището (1896-1903) е инж. Богдан Морфов (брат на оперната певица Христина Морфова).

През 1899 г. френската фирма Sautri & Harle доставя и монтира в пристанището три фара, които представлявали петролни лампи със 187,5-милиметрови оптики. Главният е поставен на южния край на източния мол и в началото излъчвал постоянна бяла светлина, издигната на 16,7 м надморска височина върху бяла метална кула, висока 8,6 м. На другата година са пуснати в действие и другите два фара, поставени в краищата на малките вълноломи, които ограждат входа на пристанището. През 1932 г. и трите фара са електрифицирани. На следващата година е обявен и наутофонът, поставен на големия фар. През 1982 г. в Бургас и край него имаше още няколко фара - входните фарове, които ограждаха акваторията на Корабостроителния завод, но те още не бяха обявени, защото бяха в пробна експлоатация. Към тях трябва да прибавим и входните светлини на нефтеното пристанище “Росенец”, и военноморската база в Атия. Ако можеше да ги види, Иречек сигурно щеше да се зарадва на съвременното богатство от навигационни светлини в дъното на Бургаския залив.

***

Докато обикалял черноморските покрайнини на България през лятото на 1884 г., на източната страна на тесния проток Порос (Форос), свързващ Мандренското езеро с морето, Иречек попаднал на руините на стара четириъгълна кула, която от едната страна се миела от морските вълни. Кулата била широка 7-8 м и в древността очевидно била доста висока, защото останките все още стърчали на 4 м над земята.

През 2008 г. екип от бургаски археолози започна поредица от проучвания на руините край протока Порос. Установено беше, че кулата при оттока на Мандренското езеро вероятно е била построена около 155 г. Първоначално е била висока най-малко 5 м и широка около 7 м. Използвана е била като стражева и сигнална кула, както и за навигация на плавателните съдове към пристанището до укреплението. Бургаските археолози са попаднали на следи, които сочат, че в случаи на нужда, на кулата се е палил сигнален огън.

***

Известно е, че още в 1614 г. на остров Св. Анастасия е имало фенер, поставен на железен стълб. За него се грижели монасите от манастира “Св. Анастасия”, който по-късно е унищожен. Подобно съоръжение е известно от 1625 г. и в Скаген, Дания. Наричали го swape или vippefyr, което ще рече “сгъваема светлина” - с негова помощ вечер издигали желязна кошница с горящи въглени на височина 4-10 метра. От старите карти на крайбрежието се вижда, че през 1828 г. тук е имало силен “огън”. От 1863 г. върху железен стълб издигали два обикновени фенера, поставени един над друг. По време на посещението ни на острова следи от железния стълб и някогашните фенери, естествено, нямаше.

През 1883 г. “Фаровата компания на Османската империя” построила къщичката на фаропазача, до която имало “върлина за окачване нощно време на нея фенер” според Иречек. През 1888 г. заменила обикновените фенери с оптика (петролна лампа). През 1914 г. била изградена фарова кула с двуфитилна петролна лампа, излъчваща бяла постоянна светлина. През 1932 г. на нея бил монтиран фаров апарат, работещ на маслен газ, а две години по-късно бил поставен червен сектор на оптиката по посока на опасния скалист район, наричан Биволите или Малаците. 30 години по-късно фарът бил електрифициран. През 1982 г. е монтиран нов електронен фаров автомат, захранван чрез подводен кабел от брега. С халогенния си източник на светлина автоматът превръщаше фара на острова в най-мощния по Черноморието ни.

Автомат с часовников

механизъм свети в Созопол,

на Св. Иван работи LED глава

Днес следите от античните навигационни съоръжения край Созопол (древната Аполония) са заличени напълно. “Мигалката” на Созопол, както галено наричат своя фар местните рибари, била пусната на 25 юли 1932 г. На север от пристанището върху изкуствен блок била издигната бяла квадратна каменна кула с желязна конструкция и поставен на нея фаров автомат с часовников механизъм. От 8,9 м надморска височина се излъчвала червена мигаща светлина с периодичност 5 сек. Отначало фарът работел на маслен газ, а по-късно бил електрифициран. През XXI век “мигалката” на Созопол бе свързана с брега с вълноломна стена.

***

Историята на фара на остров Св. Иван се оказа много интересна. Събраните сведения бяха доста противоречиви. Най-ранните ни дава Иван Божков, който се позовава на източници от 1906-1907 г. Според него през 1883 г. “Фаровата компания на Османската империя” построява на острова фар с оптика от шеста степен (според мен петролна лампа с триредов фитил от четвърта степен) и излъчва постоянна бяла светлина, видима според тогавашните пресмятания на 15 мили. За изграждането му са изразходвани 10 870 златни лева. През лятото на 1884 г. в Созопол пристига Иречек, който вижда на острова “нов бял фар”.

Намерих източници, според които фарът е построен през 1888 г. Това е заблуждение, навярно защото тогава е монтирана нова оптика. През 1911 г. е построена днешната бяла кръгла железобетонна кула. След година е доставена нова оптика, но бялата светлина вече е групово проблясваща с периодичност 10 сек. С тази характеристика фарът работи от 1914 г. до днес, което заблуждава, че днешният фар е построен през тази година. През 1931 г. е монтиран наутофон. От 1957 г. фарът работи на акумулатори. През януари 2014 г. в оптиката му за първи път по нашите брегове бе монтирана светодиодна LED глава.

С одеяло правели завет

при смяна на лампа на

фара на Маслен нос

Стигаме до Маслен нос с уазката на капитан Игнатов. Нашият нов водач беше Оник Читакян - технически отговорник за фаровете по Южното Черноморие. Пропускателният режим беше тежък, защото имаше военно поделение, а и беше в района на правителствената резиденция. По пътя Оник ни обясни, че сме извадили голям късмет, дето идваме на Маслен нос през лятото. През зимата тук ставало много студено. Оптиката била открита и когато трябвало да сменя лампа, двама души му пазели завет с одеяло, ама вятърът често отнасял и одеялото, и хората. А понякога студът ставал толкова кучешки, че включвал поялника, а той изобщо не искал да загрява.

Открай време Маслен нос, подобно на Шабла, е служил за добър навигационен ориентир на мореплавателите. Тук, в малкото заливче югозападно от носа, през 1960 г. се е зародила българската подводна археология. Първите подводни проучвания показали, че в това заливче малки кораби са намирали убежище при буря още от VI век пр. Хр.

Най-ранните достоверни сведения за фар на Маслен нос се появяват в бюлетина за състоянието на фаровете от 6 декември 1863 г., в който централната служба в Истанбул е отбелязала координатите на неподвижен червен огън на носа. По всяка вероятност този фар е приличал на “събратята” си от онова време на Варненския нос и остров Св. Анастасия - железен стълб, на който вечер издигали червен фенер. По-нататъшната му съдба не ми е известна.

През 1930 г. фирмата Julius Pintsch построила на носа нов фар, който работи и до днес, но вече на ток.

В Ахтопол оптиката

замръзвала, обливана

от вълните през зимата

В южния край на вълнолома на Приморско се издига кръгла бяла кула. През 1945 г. върху четиринога масичка бил монтиран обикновен фенер. През 1958 г. фарът на Приморско бил електрифициран, като върху стария постамент поставили нов с електрическа оптика М-200, а старият си останал на мястото.

***

При изграждането на пристанището в Царево в периода 1927-1935 г. на южния край на вълноломната стена била иззидана кубична основа, над която през 1936 г. била издигната бяла цилиндрична каменна кула, висока 4 м. Върху нея на четиринога масичка, висока 30 см, бил поставен фаров автомат на маслен газ. Когато на 1 август 1937 г. пристанището било официално открито, вече девет месеца от края на вълнолома се излъчвала бяла мигаща светлина. По това време фарът отсреща, на рифа, който бил от 1929 г., имал същата характеристика, само че светлината му била червена.

През 1953 г. белият фар на Царево бил електрифициран. От 2014 г. Царево има нов фар. Старият бе съборен и на негово място издигната единствената скулптура фар по Черноморието ни – фигура на жена от бронз, висока 5,5 м., която “държи” фарова глава над своята глава. Идеята струва на държавата 120 млн. лв. Нямам нищо против скулптурата, но да поставиш върху главата на тази “дама” фарова глава, ми се вижда безподобен кич.

***

Пътуванията ни по българските фарове завършиха в Ахтопол. Фарът е изграден в северната част на залива при самия вход върху скала, отделена от брега и недостъпна при вълнение. Той влязъл в експлоатация на 25 юли 1932 г. След 4 г. се наложило да увеличат височината на огъня от 12 на 14,8 м, понеже зимно време, когато вълните обливали оптиката, тя замръзвала и светлината не се виждала. 13 г. след официалното откриване на фара кулата се напукала и отместила и се наложило да се заздрави с втори железобетонен пояс отвън.

За автора

Милан Асадуров е писател, книгоиздател и преводач на научна фантастика. През 1979 г. създава и става първият отговорен редактор на фантастичната поредица “Библиотека Галактика”. Превежда книги на Братя Стругацки. През 2014 г. публикува “Фаровете в Стария свят от древността до наши дни” - резултат от 33-годишните му изследвания, част от които представяме в “24 часа”. Заглавията са на редакцията.