Легендарният шампион Петър Киров на 75 години: Боли ме сърцето за борбата

Публикувана: 16.10.2017, 09:00 2964 Автор: Огнян Георгиев

Двукратният олимпийски шампион по борба Петър Киров отбеляза своя 75-годишен юбилей преди месец. Легендата в класическия стил беше отличен с няколко приза на световното първенство за ветерани. Той беше специален гост на надпреварата в Пловдив.

Киров два пъти е бил Спортист №1 на България (1971 и 1972 г.). Той е 3-кратен световен и 4-кратен европейски шампион. Бил е старши треньор на националния отбор по класическа борба. В момента проф. Киров продължава да преподава на студенти в Националната спортна академия.

- Как протича един ден на легендарния български борец Петър Киров?
- На тази възраст не мога да кажа, че моите дни са необикновени. Аз съм съвсем нормален човек. Петър Киров има дом, семейство и приятели, също както всички останали хора. Гордея се с моите постижения, които са завоювани за България. Няма да забравя как реагираше публиката, когато станах за пръв път олимпийски шампион в Мексико през 1968-а. Зрителите полудяваха. Мексиканците са темпераментни. Трудно можеш да ги излъжеш. Аплодират този, който им носи радост. Феновете ставаха на крака, накланяха се и имитираха моите движения като клякане и гмуркане. Често си припомням тези моменти. Имам си записки от онези години. Те описват моментите, когато пътувам със самолет, правя си план или отчет на състезанията.
- Какво е усещането да наблюдавате битките от световното първенство за ветерани? Връщат ли се старите спомени?
- Тук съм още от първия ден на шампионата. Това е първенство от най-висок ранг. Оказа се, че надпреварата е най-мащабната в историята. Има близо 700 участници от 50 страни. Хубаво е, че хората в напреднала възраст могат да проявят своето умение. Като регламент борците бяха разделени по възраст през пет години и по категории. Никога не съм участвал на подобен форум, но виждам как хора, които не са взели медали на големи първенства, се опитват да се докажат. Освен това има и сериозни имена. Те се пробват да вземат реванш от някои техни връстници за загуби преди години. Виждам какво желание и активност имат състезателите. Борбата може да няма рождена дата или автор, но това е най-древният спорт. В същото време е и вечно млад благодарение на ентусиазма на тези ветерани. Хората няма да забравят обстановката в слънчевия Пловдив.
- Когато гледате схватките, идва ли ви и вие да се включите?
- Изживявам и споделям някои моменти от схватките. Харесва ми поведението на състезателите, когато виждам желание някой да направи нещичко, за да победи. Тържествеността от тепиха се пренася и към мен. Самият аз не съм участник, но съм съучастник. Първенството съвпадна с едно лично събитие. Прекрачих средата на седмото десетилетие, или казано с цифри - 75. Няма да го затварям в скоби, защото това означава край, а аз очаквам още неща от живота. Тази година правя 50 години от първия златен медал, който съм спечелил на голямо първенство. През 1967-а завоювах европейската титла в Минск.
- Разкажете за този ваш първи триумф?
- Няма да ни стигне рамката, която имаме във вестника. Тогава за пръв път участвах на подобен шампионат. Беше ми много трудно. В моята категория имаше силни борци. На първо място слагам двукратния световен шампион Сергей Рибалко от Съветския съюз. Там беше немецът Ролф Лакур, медалист от олимпийски игри, унгарецът Умре Алкер, хора с опит. Още помня момента, когато се борих на финала с Рибалко. Имах затруднения с техниката и възможностите, които имах по онова време. Затруднявах се. По време на почивката казах на треньора Филип Кривиралчев: "Ще умра". Той вика: "Първо победи, а после умри". Шегуваше се и ме тонизира с този майтап. Рибалко ме поведе с една точка. Изравних го, но това не ми вършеше работа. Той имаше по-добри резултати в предните кръгове. Трябваше да рискувам. В края на срещата взех още една точка. Станах единственият европейски шампион за България през тази година и в двата стила. Никой не очакваше, че Рибалко ще загуби от мен. В някои технически действия казваха, че е точен като аптекар. За ухото или за пръста да те хване, ще ти направи въртене през ръка. Но не му позволих.
- Вие бяхте почетен на шампионата в Пловдив с няколко награди. Разкажете за тях.
- Лично президентът на световната федерация Лалович ме почете с награда. Беше прочетен адрес от негово име, в който проследява титлите, които имам. Президентът на европейската федерация Цено Ценов ми даде медал от световното първенство за ветерани. В моята колекция отсъстваха две отличия. Имам общо 52. Това е и моята категория. На всеки килограм имам по един медал. Нямах отличие от първенство за ветерани, но сега вече получих и такова. Другото, което ми липсва, е при юношите. Но там няма как да имам, защото никога не съм участвал. Моята кариера започна късно, чак на 21 години.
- Селата в България се обезлюдяват, а именно оттам сте тръгнали вие, както и голяма част от шампионите на България. Отразява ли се това на нашите спортни успехи?
- Когато бях малък, закъснявах за училище, за да видя как воловете на мегдана се борят. При единоборствата между животни няма съдия. Победителят сам се определя, а другият признава превъзходството. Обичах да гледам малките животинки. Те искат грижи. Много е красиво как майката квачка се отнася с пиленцето. Овцата към агънцето или кравата към теленцето. Вижда се как изоставаме не само в борбата, но и в други спортове. Хората казаха, че с идването на демокрацията ще възникне друг вид надпревара - между традициите. При нас народните борби започват да изчезват.
- Тази година за пръв път от много време не спечелихме медал от световното първенство по борба. На какво се дължи това?
- Не съм съдник и не искам да обвинявам никого, но и няма да се придържам към оправдания. Виждате как медалите ни вече се печелят от жени като Станка Златева и Елица Янкова, но България не е известна с дамското направление. От 2000 година нямаме олимпийска титла. Тогава Армен Назарян спечели златото. Дори това отличие трябваше да го делим с арменците. Винаги съм се чудел дали връзката е за нас, а медалът за тях или обратното. Те също имат претенции към успеха на Назарян, защото са го готвели. Проблемите с борбата започнаха много отдавна. И друг път съм казвал, че върви надолу. Хората не можеха да го забележат. При някой успех си казвахме - ей добре. Но в един момент стигнахме до кота нула. Ако паднем по-надолу, значи борбата е погребана. Трудно е причината да се търси в новото ръководство. Тези процеси са резултат от предишни решения. Сега години наред ще робуваме на тях.
- Има ли изход от кота нула?
- Има. Когато в една схватка по борба противникът не ти дава възможност да го победиш, тогава търсиш твоите умения. Необходимо е да намерим правилния път. Малка България има много спортни успехи. Най-много са тези в борбата. След като сме изпуснали работата, трябва да си сложим ръката от лявата страна. Сърцето ме боли и ми е тъжно, защото, макар и късно, залюбих този спорт. Мисля за борбата така, както майката носи в сърцето и душата си своето дете.