Писателят Владимир Левчев: Загърбих различията с баща си

Публикувана: 07.11.2017, 17:30 2882 Автор: БД Онлайн

Постоянно имаме нужда да бъдем събудени

Кой е той
Владимир Левчев е роден на 17 октомври 1957 г. в София. Завършва Английската гимназия в столицата и изкуствознание във Висшия институт за изобразително изкуство "Николай Павлович". Редактор е в издателство "Народна култура", издател на нелегално отпечатваното преди 10 ноември 1989 г. независимо списание за литература и публицистика "Глас", зам. главен редактор на "Литературен вестник". Член е на изпълнителния комитет на "Екогласност" и главен координатор на Свободно поетическо общество. През 1994 г. заминава за САЩ с Фулбрайтова стипендия. Между 1996 и 2007 г. преподава литература и писане в Балтиморския университет. От есента на 2007 г. е преподавател в Американския университет в Благоевград.

- Г-н Левчев, преди години написахте стихотворение за 3 ноември, с какви чувства днес ще посрещнете 10 ноември?
-На 3 ноември 1989 година се проведе първата масова демонстрация срещу комунистическата власт. Хиляди българи преди това са страдали, били са затваряни и убивани заради несъгласие с властта, а в последните години преди падането й се появиха и много организации, които й се противопоставяха, но това беше първата спонтанна масова демонстрация на хора, преодолели страха и излезли публично да се противопоставят на режима. За по-младите днес едва ли е ясно колко трудно и колко важно беше това. Тогава всяка проява на несъгласие - дори със замърсяването на Русе от съседна страна - се третираше като престъпление срещу властта и можеше да струва много на дръзналите да участват в нея. Иначе по повод датата - на 3 ноември 1989, една седмица преди Тодор Живков да падне от власт, "Екогласност" внесе петиция в Народното събрание срещу два катастрофални за екологията на България проекта. ("Екогласност" беше и против вече подготвяния строеж на АЕЦ "Белене".) Хиляди подписи бяха събирани пред "Кристал" в София. Имаше и намеса на милицията, арест и побой, въпреки че по това време в София се провеждаше Международен екологически форум, на който присъстваха западни журналисти. При внасянето на петицията на 3 ноември се събра митинг от около пет хиляди човека пред „Св. Александър Невски". На другия ден, 4 ноември, във вестник "Работническо дело", най-долу на предпоследната страница излезе лаконично съобщение: "Вчера група граждани внесоха петиция в Народното събрание". Не се уточняваше от колко души се е състояла групата, нито за какво е била петицията. Написах това стихотворение на следващия ден.
- Скоро отбелязахме Деня на будителите. Още ли имаме нужда да бъдем събудени?
- Да, имаме. Когато говорим за будителите, това обикновено са важни личности в българската история. Хора, които са ни създали като народ и които са ни държали будни не само в миналото, но и сега. Имам едно стихотворение "Кой сънува моя живот", в което говоря за будността като състояние. Преди години по повод на едни протести бях писал, че "от време на време ранобудни петли и студенти идват в съня ни и викат в ушите ни: "Събудете се, съмва се, съмвайте се!“. И като в оня детски сън изпишкват ни, нахранват ни, обличат ни за училище, излизаме с натежала от просвета чанта, докато крачим бодро по тротоара, през университета и щастливо си тананикаме: "Върви, народе възродени, към светли бъднини върви". Изведнъж обаче осъзнаваме, че още сме под юргана и събуждането също е било насън. Това е отговорът ни дали сме се събудили - ние постоянно имаме нужда да бъдем събудени. А колкото до будителите, бъдещето ще определи кои са точно те. Според мен всеки човек, който върши нещо добро за обществото, е будител.
- Политиците могат ли да са будители на народа?
- Да, аз вярвам, че може да има честни политици, че не всички са корумпирани. Да се борим за пробуждането на останалите от тях също не е "кауза пердута".
- Има ли днес "Любов на площада", както се казва последната ви книга? Протестите на хората навън вид любов ли са?
- Хмм, това заглавие е провокирано от едно стихотворение, да. Знаете ли, любов на площада звучи като оксиморон. Но пък от друга страна, когато хората излизат на площада, също го правят от любов - към някакви идеи, към някакви ценности, които са им важни.
- За вас любовта важна част от живота ли е?
- Може да се каже, че е така. Бог е любов. Хоросанът на мирозданието е любов. Без любов светът се разпада. И всеки остава сам. Като метеорит. Като камък в Космоса. Всъщност това за самотния метеорит е образ от един разказ в книгата ми "Сънувани". Колкото до встъплението към въпроса ви, да, мога да кажа, че съм имал разнообразен живот. И че той се върти около думите. Винаги съм чувствал, че някак животът се изговаря от някого. Сътворението е изговаряне. Според началото на първата старозаветна книга Бог изрича света и така го създава. "И рече Бог - Да бъде светлина! - и биде светлина."
- Наскоро навършихте 60 години с три книги. Това ли е подаръкът ви?
- Хаха, да. Едната е избрано, поезия, под заглавието "Любов на площада" - гръбнакът на книгата са любовни и политически стихотворения, написани през последните 35 години. Другата е стихосбирка, озаглавена "Марс", с нови неща. Очаквам и публикуването на един сборник с есета на културни и политически теми, озаглавен "Краят на една епоха". Освен това това го казвам за първи път - очаквам през зимата големият театрален режисьор Теди Москав да започне работа по поставяне на моята творба "Марко от Прилеп" в театър „София“. Пиесата е базирана на романа ми "Крали Марко: Балканският принц".
- Преподавате творческо писане, занаят ли е това или спонтанен акт?
- За мен "писачът" е занаятчия, което не е лошо - писането е занаят. Както човек не може да засвири на пиано просто ей така, без да е научил "занаята", да знае гамата, да е слушал музика, да си владее инструмента, така и поезия не може да се пише просто ей така. Някои хора си мислят, че поезията е спонтанно "изливане на душата". Но е трудно е да пишеш добре, ако не си чел поне малко. Трябва да знаеш първо какво е поезия, за да можеш да пишеш. Студентите се учат как да четат и разбират стихотворения. Най-важното в един "уъркшоп" е практиката, овладяването на занаята. Писането е занаят, както и свиренето. Има самоуки музиканти, но те също са овладели занаята, само че сами. Не съм съгласен, че повечето студенти са неграмотни хора. Дори мисля, че компютърните поколения четат повече, отколкото телевизионните поколения, към което спадам и аз. Днешните млади четат, но по друг начин.
- Често повтаряте мисъл на Буда, че "с мислите си правим света", защо?
- Тази мисъл на Буда е и едно важно психологическо наблюдение - ако нямаме самочувствие, ако смятаме, че нищо не можем да направим - нищо няма да направим. Черногледството прави света ни черен. Първото условие да постигнем нещо е да вярваме, че можем да го постигнем. Когато обичаме света, той е красив и смислен. Когато го мразим, е грозен и безсмислен. И в този смисъл с нашите мисли ние правим света.
- Но ако човек живее в бъдещето или в миналото, какво му остава за настоящето?
- Парадокс е, така е. Ние или постоянно мислим за миналото, или живеем в страх от бъдещето и това ни пречи. Това трябва да променим.
- С днешна дата загърбихте ли различията с баща си - поета Любомир Левчев?
- Винаги поколенията са различни. Винаги младите застават срещу старите с някакви различия, а при нас с баща ми те бяха политически. Да, загърбихме ги с годините. Мисля, че хората могат да се уважават в различието си. Дори и да не са роднини. А човек винаги се бори най-много с най-близките си хора. Дори с тези, с които споделя легло. Да не говорим за родителите. Но това не значи, че не ги обича. Напротив. Щастлив съм, че съм живял точно в това семейство.
- Със сина си Боян имате ли различия?
- Ооо, разбира се. Той се занимава с електронна музика и рап, пише и текстове. Често се връща у нас, наскоро бе от организаторите на фестивала в Родопите.
- Кое ви върна от САЩ, където стигнахте до кариера на преподавател?
- Това, че се явих на конкурс за преподавател в Американския колеж в Благоевград и ме взеха. Но тези 13 години от живота ми в САЩ са много важни. Там видях и 2, и 200, както се казва - имам там издадени няколко стихосбирки, бил съм университетски преподавател, гимназиален учител, книжар, пощаджия, продавач в кулинарен магазин. Бил съм близък с хора от всякаква раса и класа. Борил съм се с живота така, както повечето хора и не ми беше лесно.
- През очите ви българите днес живеят ли по-добре отпреди 1994 г., когато заминахте?
- Смятам, че ако не живеят добре, вината си е изцяло тяхна. България е една чудесна страна. Разликата между страната, която напуснах през 1994, и днешната България е невероятна. От един беден и, общо взето, презрян или незабелязван от никого сателит на СССР по време на Студената война - в началото на 90-те София наистина приличаше на град, опустошен от война и бомби - сега сме се превърнали в една европейска страна, по-добре изглеждаме от западните си съседи, а в някои отношения вече дори по-добре и от Гърция. Разбира се, има още много, което да се иска и постига. Твърде много хора у нас, уви, живеят в голяма бедност. Но само по оплакване и хленчене ние, българите, сме на първо място в света. За да се оправи човек, трябва сам да вземе съдбата си в свои ръце - както правят американците. А не само да се оплаква и да чака подаяния от държавата.
- Т.е. българинът има свободна воля да промени безпътицата?
- Да. Има неща, които не зависят от нас - като война или болест. Но и в такива тежки съдбовни ситуации народите и хората имат някаква възможност за избор, някакъв контрол върху съдбата си. Много е важно да вярваме в силите и идеите си. Чувството за безпътица често се дължи на неспособност да направим своя избор или страх за бъдещето. Мисля, че за България като страна пътят е ясен - пътят на европейското единство – отвън, и борбата с корупцията отвътре. Ако човек изгуби вяра и надежда, губи всичко. Трябва да имаме ясни цели и да се трудим, за да ги постигнем.