Поетът Иля Велчев в биографичната си книга: Живков смаза татко

Людмила и Лилов се срещаха тайно

"Тодор Живков смаза татко и в книгата си разказвам цялата история за това. След предателството на Първия посветих на баща си Борис Велчев песента "Ако си дал" в изпълнение на Емил Димитров. Тя се случи след събитията през 1977 г.". Това казва големият поет, писател, сценарист и кинорежисьор Иля Велчев в произведението си "Биографични снимки" на издателство "Труд", чиято премиера е днес в Народния театър.

Иля Велчев е автор на над 25 книги с поезия и проза. Режисьор е на девет игрални филма и сценарист на пет от тях. Автор е на текстовете на над 50 песни, по-известни от които са "Хризантеми" на Лили Иванова, "Осъдени души" на Митко Щерев, "Ако си дал" на Емил Димитров. Негови творби са преведени в цял свят. "Посвещавам книгата на Миленчето, моята съпруга, която е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, както и раждането на дъщеря ни Русанка", добавя още Велчев. Книгата е писана между 2012 и 2018 г.

"Трудно ми беше, но искам да се разделя с черната част на годините, в които поетът и властта се вкопчиха в схватка. Чудовището на властта късаше парче по парче от душата и плътта на поета. Но поезията е силно оръжие, любов. С нея издържах и изхвърлих властта и омразата", категоричен е Велчев. Един от най-големите си хитове - песента "Ако си дал", той посвещава на баща си Борис Велчев веднага след като през 1977 г. Живков го сваля от всички постове. "Той използва сериала ми "Завръщане от Рим", за да свали от власт баща ми и да разчисти място за дъщеря си Людмила. Винаги е виждал в татко заплахата като номер две.

"Ако си дал" бе забранена от Държавна сигурност, защото текстът й бил "изказване срещу другаря Тодор Живков и Политбюро". "Казаха, че "ти закъсняваш понякога, истино, но винаги идваш при нас" звучи като закана към другаря Живков", смее се с днешна дата Иля Велчев.

За него 35-годишното управление на Тато е обида за културата с безпардонните си оценки и директиви за всичко, лишено от всякакъв творчески дух. "Политиката му да има ловна дружинка от най-изявени културтрегери, да профанизира творческите съюзи, да си играе с бонуси от звания, апартаменти и коли беше унизителна и неградивна. Това е за сметка на онези, които са били готови да лакейничат. Сред тях имам и "мъртви" приятели, предали ме по един или друг начин в дългогодишната ми борба на гладиатор в изкуството и живота", споделя Велчев. За един такъв "мъртъв" приятел поетът говори в книгата си - Любомир Левчев. "След много перипетии един ден му написах писмо, с което му казвах, че е изгубил поета и приятеля в себе си, стегнат в кариеристичния си костюм.

Започнах с думите: "Пиша на своя обичан, но мъртъв приятел". Цената, която Левчев плащаше за пътя си по стълбата, беше тежка и тази тежка цена, останала от миналото в сметката му, продължава да я изплаща и сега. А той е човек, който се вълнува от историчността на образа си и вероятно се надява, че след години ще остане споменът за неговата поезия, а не на кого е бил придворен. И му го пожелавам", продължава Иля Велчев. В книгата си той си спомня и за други срещи с творци с утвърдени имена, но с безпардонно или евтино държание. "Бях млад и това ме огорчаваше. Един ден седях с Любо Левчев и Йордан Радичков в бар "София". И двамата - сериозни пиячи. До един момент добре. На подиума излизат балерини. Размахват крака под джазовата музика. Радичков тръгва към тях. Ръкопляска, залита към една балерина, хваща я за крака, събува обувката й. Иска да налее шампанско в нея и да пие от обувката. Стана конфуз. Успяхме да го изведем навън. Питам Левчев защо е това. "Свиквай, това е нищо в сравнение с нещата, които ще видиш занапред", ми отговори", разказва Велчев.

Едно от най-интересните неща в "Биографични снимки" е за отношението към Людмила Живкова от страна на баща й и мъжа й - Иван Славков. То никога не било еднозначно. "Тодор Живков много пъти е казвал ядосан пред татко, че Славков е "пушлама", съветвал е дъщеря си дори да се разведе с него.

Но приближените му казваха: "Няма да се разведе, той й е удобен". Славков ме е молил да говоря с баща ми да склони Живков да го направи член на ЦК. Т.Ж. не пожела. А когато Милка (Людмила - б.р.) си отиде, го махна от шеф на телевизията. В по-тесни среди беше известен случаят как един телевизионен журналист направи кариера. Бе успял да заснеме край витошко бунгало среща на Милка с Лилов. Отива със снимката при Славков и му казва: "Аз ще ти дам снимката, а ти ще ме направиш главен редактор". Този соцпапарак стана главен редактор, а Славков размахал снимката пред Т.Ж. Разказвам това с нежелание и възможно най-кратко, но то безпощадно ясно показва лицемерието на хора, считащи себе си за моралния критерий на обществото, че те са висшата инстанция, която може да раздава морал и присъди над другите.

Завесата трябва да се дръпне, да се види кривият гол образ зад нея. Рядко става навреме", обяснява 71-годишният поет. Според него Живкова умира дни след като прочита секретен доклад със скандални разкрития за действия на свои най-приближени, свързани със служба "Културно-историческо наследство" към Министерството на външните работи. "Парите за фонда "1300 години България", създаден от Людмила, идващи от държавния бюджет, отчисления от български външнотърговски централи, от дарения бяха изчезнали. От 9 356 745 лева само 2 931 806 бяха разходвани по предназначение. Първите сигнали за разхищения идват до Т.Ж. около 1980 г., когато три фирми са регистрирани във Виена като прикритие за контрабандни откупки и големи количества златни бижута. Използвани са били и фалшиви документи. Пренасят се и крадени картини на италиански майстори. Съчинена е и схема да се взема злато от италиански производители без печати. Злато е раздавано и на височайши особи. Много хора са замесени, няма как всичко да бъде скрито. На 19 юли 1981 г. в двореца в Боровец Живков и Славков запознават Милка с доклада. На 21 юли тя умира във вилата си в Княжево. Логично е той да е обвинил дъщеря си: "Ти ще ме провалиш! Къде си гледала?". Но смъртта на Людмила е жестока и логична. Тя бе подложена на непосилно напрежение“, разказва Велчев. Осем месеца след кончината на Живкова състав на Военна колегия на Върховния съд произнася присъди по делото за корупция, безстопанственост и злоупотреби във фонд "1300 години България". Според писателя не само Живков не харесвал Иван Славков. И Владимир Живков, синът на Тато, също се изнервял от поведението на вечния телевизионен бонвиван. "Володя ни канеше с Миленчето да вечеряме често. Една вечер му съобщиха, че Иван Славков е дошъл. "Да се маха, кажи му да се маха. Не мога да го понасям. Когато сестра ми почина, пусна музика в колата", разказва в книгата си Иля Велчев.

През годините много са приятелите, с които ще се раздели поетът, едни от тях са бизнесмените Владимир Грашнов и Илия Павлов. "С Илия се запознах в Созопол, той ми се представи. Беше със съпругата си Тони, дъщеря на генерала от контраразузнаването Чергиланов. Тогава беше обикновен борец, а след години го видях по телевизията като бос на "Мултигруп". Веднъж ходих в кабинета му. Тогава бръкна в сакото си и извади тефтерче. Разлисти го, а там бяха имена на познати творци и срещу тях записани суми. Това не ми хареса и той го разбра. "За отчетност, адаш", каза. Искаше да правим продуцентска структура и да помагаме на културата.

Не стана. Втората му съпруга регистрира "Интерталант", което стана бледо копие на това, за което говорихме с Илия. Изпратих му писмо, в което му пишех, че е изгубил в себе си онова момче от Созопол, което харесвах. На 3 март се видяхме на прием в резиденция "Бояна". Погледите ни се срещнаха и се разминаха. След няколко дни го застреляха пред холдинга му", разказва кинорежисьорът и не пропуска да спомене и за срещата си с друг голям бизнесмен - Владимир Грашнов. "Израснахме заедно на ул. "Раковски", баща му Марин Грашнов беше зам.-министър на строителството.

Владо беше добър по душа. Но и той, и Илия живееха с илюзията, че могат да правят каквото си искат с политиците. Надценяваха чара си. До момента, когато любезната усмивка на властимащите политици се заменяше с намръщено изражение - знайте си мястото", пише Иля Велчев. Човекът, който цял живот си е патил от властта, продължава нерадостните си отношения с нея и след демокрацията. "Предложиха ме за орден "Св. св. Кирил и Методий" по времето на президента Първанов. Той намали степента на ордена - първа, без огърлие. Вежди Рашидов не възрази. Но аз отказах. Първанов се опита да ми натрапи ордена по нелеп начин. Канел ме на церемония в президентството да кажа няколко думи от името на наградените творци и учени. Да го похваля на изпроводяк? За какво да го хваля? Не се сещам да е направил нещо съществено за културата. Стана ми смешно и когато вече от името на президента Плевнелиев отново ми се обадиха. Канеха ме да ми връчат ордена. Обясних учтиво отказа си. И Плевнелиев взе, че се обиди. Извадиха ме от протоколния състав на творци, които се канят в "Бояна" по различни поводи на официални тържества. Ех, тази резиденция на властта! Като минеш прага й, се омагьосваш. А я няма принцесата да те целуне и да те превърне отново от жаба в човек“, метафорично завършва разказа си Иля Велчев. И ви чака в Народния театър на представянето на "Биографични снимки".