Ветеранът полк. д-р Митка Захариева: Войната ми отне всичко

Никога няма да забравя откъснатите крайници на бойците 

КОЯ Е ТЯ:

Полк. д-р Митка Захариева е родена на 10 декември 1928 г. във врачанското село Алтимир. Като ученичка се включва в Отечествената война като санитар. Участва в 36-и Козлодуйски полк, където е единствената жена. Брат й умира геройски, взривявайки се във вражески лагер. След края на войната завършва медицина и отдава целия си живот на Българската армия. Има над 50 отличия, сред които орден за военна доблест и заслуга първа степен.

- Полк. Захариева, по време на Отечествената война вие сте на бойното поле, за да лекувате ранените български войници. На колко години бяхте и как стана това?

- На фронта заминах като ученичка, бях непълнолетна. Заминах като доброволка. От малка ме влечеше медицината. В гимназията завърших едногодишен курс за Червения кръст с отличен и така се реших.

- Навремето условието за доброволците е било да бъдат на възраст между 18 и 45 г. На Вас как Ви позволиха да тръгнете толкова млада за фронта?

- Преминах през големи трудности. Родителите не ме пуснаха. Баща ми си мълчеше. Мама не беше готова. Искаше да ме бие и никога няма да забравя думите й: "Ти ли ще оправиш света?!". Но аз по природа съм много упорита и пъргава. Избягах. Отидох при кмета на селото и поисках да ми даде бележка, че съм 2-3 години по-голяма. Той се хвана за главата и ми отказа. Много дълго спорихме, но накрая с упорство успях да го убедя.

- Какво се случи след това?

- Отидох в Оряхово. Там ми казаха, че полкът е заминал. Такъв ужас изпитах. Оказа се обаче, че очакват запасни, които да се включат в 36-и Козлодуйски полк и аз заминах с тях. Спах в канцелария на една маса цяла вечер. На изпита за Червения кръст се представих много добре. Обаче не можеха да ми станат никакви дрехи, всичко ми беше голямо. Наложи се да прекрояват и накрая ме облякоха. Дадоха ми една голяма тежка чанта с нещата, които ще ми трябват за бойното поле и ме въоръжиха с дамски малък пистолет.

- А Вие до този момент бяхте ли стреляла с пистолет?

- Да, бях! На един Великден брат ми дойде. Това беше последния път, в който го виждам. Беше с оръжие, показа ми го. Отидохме заедно в гората и там ми даде да стрелям. От него съм се учила.

- Кога заминахте за фронта и колко време бяхте там?

- На фронта бях 2-3 месеца. Спомням си първия ми сблъсък с войната. Пристигнахме в Гюешево, което е преди да се тръгне нагоре за войната. В дясно имаше една стара кръчма. Всички войници отидоха там. Аз отидох да се разхождам. Тогава забелязах един камион. Направи ми впечатление, че на страничното огмедало е завързана черна панделка. Това възбуди моето любопитство. Заобиколих камиона, отидох при каросерията. Повдигнах се и вътре видях ужас. Върху платнища, на пода разкъсани тела от мини. Ръце, крака, глави, езици. Това беше първата ми среща със смъртта.

- След това отивате директно на бойното поле. Не Ви ли беше страх?

- Да ви кажа право много се притесних. Започнах да се питам дали ще мога да се справя. Сраженията се водеха на хребета Стражин. Там е много каменисто и има ехо. Не можеш да разбереш от къде се стреля. Моята палатка беше близо до щаба. Бях на метри от бойното поле. Не можеше да се спи.

- Кое беше най-тежкото изпитание за вас?

- Много ми беше тежко на фронта като гледам как загиват млади хора. Все пак и аз бях млад човек с крехка психика.

- Кое се е запечатало най-силно в ума Ви?

- Има един случай, който никога няма да забравя. Това е подвига на един ранен войник, казва се - ефрейтор Илия Димитров. Раниха го в главата, беше му разкъсана кожата, раната стигаше чак до кокал. Наложи се да му дам първа помощ. С голямата, тежка чанта веднага отидох при него. Успях да спра шуртящата кръв, макар и трудно. На последния етап трябваше да му вържа главата с бинт. Той не пожела! Германците щели да видят забелената му глава и да си помислят, че се предава. Колкото можах го оправих, сложи си кепето и тръгна така.

- Казвате, че сте тръгнала въпреки забраната на майка си. На фронта успявахте ли да поддържате връзка със семейството си?

- Там няма никаква възможност за връзка. Войната е жестока! Докато бях там, преживях голяма драма. Един войник от моето село дойде при мен, сложи си ръката на рамото и ми каза, че брат ми Димитър е тежко ранен и се намира в болницата в Кюстендил. Аз изпаднах в стрес, хукнах пеша да вървя. Той ме настигна. Яко ме сграбчи за рамото, разтърси ме и със сълзи на очи ми каза, че брат ми всъщност е убит и погребан в София. Часове ми се губят от тогава! Цяла вечер плаках и се кръстих в палатката. На другия ден отрязах хастар от шинела си и си завързах черна панделка в косите. Така излязох навън! Можеше да ме освободят заради смърт в семейството. Аз не пожелах. Мечтаех да убия колкото мога фашисти, защото ми бяха отнели най-скъпото! Изгарях от желание да убивам. Но не ми се отдаде тази възможност, защото бях в санитарната част.

- В какви условия живеехте на фронта?

- Беше много тежко. Нямаше вода в този район. Мила съм си косата с топка сняг. Ама оцеляхме, никой не се разболя.

- Как Ви промени войната?

- Войната ми отне всичко! Промени ми начина на мислене. Брат ми загина, единствен, непрежалим.

- Какво се случва с Вас след войната?

- Сестра ми ме пое. Намери ми учители, които ми помогнаха да се подготвя и да си взема класа заедно с наборниците си. Като студентка ме приеха да уча военнополева хирургия. Завърших медицина, приеха ме в армията с начално звание "старши лейтенант". След по-малко от година станах капитан. В продължение на 35 години работих в Българската армия във военновъздушни сили като авиационен лекар.

- Това е мъжка професия. Как гледаха останалите на Вас?

- Много ми се чудеха, но никой с нищо не ме е обидил. Отнасяха се много внимателно с мен. Когато бях доброволка всички ме наричаха врабче, защото бях много малка. Но го правеха с добри чувства. Пазеха ме и все ми казваха да внимавам да не настъпя някоя мина. Освен това бях единствената жена сред доброволките в този полк.

- Всяка година сте на парада за 6 май. Как оценявате техниката на Българската армия в днешно време?

- Толкова много съм преживяла, но за това най ме боли. Това не е тази армия, която беше навремето. 150-хилядна, наборна! Сега армията не е на това ниво.

- Според вас трябва ли да се върне казармата?

- Разбира се, че трябва да се върне наборната служба. Защото войниците ги обучават системно и ги подготвят. Но те ни съсипаха, унищожиха казарми и всичко.

Доли ТАЧЕВА