Поетесата Надежда Захариева: Душата ми се втвърди навреме

Животът ми е висял на косъм много пъти

Коя е тя

Надежда Григорова Захариева-Дамянова (родена на 3 ноември 1944 г. в Радово) е поетеса и писателка. Завършила е френска филология в София. Шегува се, че ако държавата беше приела такъв закон, тя щеше да има 35 години трудов стаж като личен асистент на съпруга си Дамян Дамянов. Майка е на 3 деца и автор на много песни и стихосбирки. В този брой продължаваме интервюто с г-жа Захариева.

- В последните месеци обществото сякаш излиза от отегчението и антипатията към политиката. Как си го обяснявате? Какво според вас би казал Дамян Дамянов за ситуацията в страната ни днес?

- Хората се умориха да вярват в голи обещания и да чакат положението им да се подобри. Струва ми се, че към политиката - такава, каквато я виждат в нашата страна, пък май и в цяла Европа, чувстват все по-голямо омерзение и все по-силна антипатия. Само дано не им се яви някой нов месия, в когото да повярват безрезервно и да го натоварят с прекомерни надежди за по-добър живот. Ако погледнат назад в историята ни, ще забележат, че всичките ни месии са се проваляли. Но нека не търсим вината само в тях. И ние, повярвалите в тях, имаме вина - смятали сме ги за свръхчовеци. А какво би казал Дамян, мога само да предполагам. Щеше да се чувства още по-нещастен, защото винаги е мечтал да няма бедни и богати. Но в световен мащаб бедните стават все по-бедни, а богатите - все по-богати.

- Чета вашите писания, вълнува ви темата за пенсиите. "219 лв. на месец - като билет за никъде" бе ваш материал, който развълнува хората във форумите.

- Благодаря за оценката. Що се отнася до въпроса каква трябва да бъде политиката, за да се вдигнат пенсиите, няма как да отговоря. Не съм компетентна. Но бих казала, че е срамно с обясненията за ниските пенсии политиците да насъскват различните слоеве на обществото един срещу друг и най-вече - работещите срещу пенсионерите. Имам чувството, че държавата едва ли не с четири очи чака възрастните да се преселят по-бързо "в по-добрия от световете". Може и по-добър да е оня свят, но нека не ги "бутат" съзнателно към него. Отношенията между стари и млади винаги са били особени. Когато ние, днешните пенсионери, бяхме млади, животът беше съвсем различен. Нямахме толкова много информация, колкото имат днешните младежи. Нравите бяха коренно различни. Особено в малкия град. Но тогавашните стари хора вечно намираха за какво да ни направят забележка. Ние се дразнехме. Нито ние сме ги разбирали, нито те нас. Това неразбирателство е, откакто свят светува, и ще продължава, докато свят светува.

- Имате един стих: "Душата също се втвърдява. Там, дето често са я били...". Как се втвърди вашата душа?

- Благодаря на съдбата, че душата ми се "втвърди" навреме. Не мога да кажа нещо, което досега да не съм казвала. Омъжих се млада - не бях навършила 20 години. Изненадах се от почти поголовното недоверие, с което т.нар. общество посрещна брака между младо, здраво и право момиче и известен поет, но както се казва сега, човек с увреждания. Не знам дали поне един представител на обществото е допускал, че съм се омъжила поради непознаване на реалния живот, поради наивност, поради илюзията, че между поета и човека, в чието тяло живее той, има знак за равенство. И започна "боят" по душата ми - от близо и от далеч. Дълго време страдах, като чувах небивалиците по мой адрес. Трябваха ми няколко години, за да оглушея за всичко, което достига до мен. Наскоро разбрах каква ми е била диагнозата в следбрачния период - хипохондричен нарцисизъм. Изненадах се от думата „нарцисизъм“, но се съгласих с нея. Страховете ни, че някой ще говори лоши неща за нас, не били нищо друго, а диагноза. Хипохондричен нарцисизъм! Е, излекувах се сама, преди да знам, че съм имала едва ли не психично отклонение. А ми помогна да се излекувам - сега ще кажа нещо много грубо, което не е измислено от мене, а е народна мъдрост: хорската уста не е нужник, да я запушиш. Хорските усти не могат да бъдат запушени, но човек може да "запуши" душата си за онези, от които се носи смрад.

- Често ли мислите за Дамян? Когато го сънувате, какво си говорите? Повярвахте ли на баща си, когато насън ви е казал, че има ад?

- Няколко години след смъртта му го сънувах всяка вечер. Напоследък го сънувам по-рядко. Преди Рождество Христово не е много приятно да се говори за смърт, но щом питате... Дамян се стремеше към смъртта по разбираеми причини - животът му беше сложен. Не само физически. Едва ли му е бил приятен фактът, че за всичко трябва да му се помага. Това създава чувство за зависимост, за безпомощност. Случва се такъв човек да изпадне в пристъпи на компенсаторна агресия. Разбира се - само словесна в неговия случай. После да съжалява. Ще кажа само едно: отношението му към мене беше от "Ти чакаш да умра“ до „Ти си виновна, че съм жив“. Човекът, който никак не харесва и не обича себе си, не може да повярва, че някой може да го харесва и да го обича какъвто е. Това Дамяново нехаресване и необичане на собственото му тяло му пречеше да се приеме за един от най-обичаните поети. Всяко зло има и своята добра страна - не се главозамая от славата. Когато не беше в криза, беше весел, общителен, разказваше вицове. Изобщо - нормален човек. Що се отнася до въпроса дали съм повярвала на баща си, че има ад, когато се събудих от този сън, съжалих, че съм го попитала. Между другото, без да беше чел книги на психоаналитици, моят баща ми даде възможно най-добрия съвет как да се справя с проблема си. Забелязал е по всяка вероятност, че нещо с мен не е наред, но не ме попита какво ми е - аз и не бих си признала, а ми каза: "Татко, когато усетиш, че ще се ядосаш, почни да си пееш наум". И досега му благодаря - надпях живота!

- Да се разделиш с любим мъж и дете сигурно е голяма болка. Вярвате ли в кармата?

- Проблемът на човеците е, че искат да изглеждат - казва Шопенхауер. Харесвам си "изглеждането". То е "китайската стена" за душата ми! "Тухлите" са ми наследството от майка ми и баща ми. Възпяла съм ги: „Благодаря ви, тате и мамо,/ че нямахте къщи и тежки имоти,/ та за наследство ми дадохте само/ гордост, и труд, и любов към живота!“. И т.н. Болката от загубите е мой личен проблем. Няма да товаря никого с нея. В последната ми стихосбирка "Кога - налице, кога - наопаки" има едно осемстишие, което написах тази есен: „Квартална градинка. Килим от листа./ Самотни скамейки. Покой. Пустота./ Присядам на слънце. След миг, изведнъж,/ край мен завалява от спомени дъжд:/ три малки деца със щастливи лица -/ три златни, родени от мене деца./ Едното угасва без време, уви./ А там, дето беше, душата кърви“.

И вярвам, и не вярвам в кармата. Съмнявам се във всичко. Понякога - и в себе си. В "Откровения на кармата" от Рудолф Щайнер срещнах мисъл, че има хора, които обичат да преодоляват препятствия, а когато животът не им ги осигурява, си ги създават сами. Разпознах се в тази "порода" човеци. И май не съм се променила.

- В момента имате ли муза за творчество? Пишете, когато се чувствате в дискомфорт. Такова време ли е днес?

- За душата на човек от мойта "порода" времето е постоянно такова - некомфортно. И съвсем не заради моята лична съдба. Не умея да живея само за себе си. А думата "муза" ми звучи някак изкуствено. Откакто пиша - минали са повече от 60 години - стиховете ми се "пишат" някак сами - може лятно време да съм била на нивата, по-късно - на улицата, в автобуса, във влака, може дори да съм шофирала, може у дома да съм готвила, да съм чистила. Изненадващо и за самата мен, както съм правела нещо друго, изведнъж в главата ми са се раждали стихове. Повтарям си ги наум, докато им дойде времето да ги запиша. Така че ще отговоря така - откакто "записвам" стихове, муза ми е животът такъв, какъвто е.

- Какво ви дават внуците?

- Каквото на всяка баба - радост. Съжалявам, че Дамян не можа да дочака това щастие. А искаше. Няколко месеца преди да почине, каза: "Аз май няма да видя внуци". Нямам желание обаче да изпадам в бабешки възторг и да разказвам за децата. Обичам ги безкрайно. И те ме обичат. Говорим си като "стари" хора и с 10-годишната Десислава, и с 3-годишния Дамян.